SHARE

“Нашата” Йоанна Елми от “Терминал 3” стана един от първите стипендианти на „С усилия към звездите“, с което ще изпълни една от своите големи мечти – да пише с Георги Господинов. 

Но Йоанна е далеч повече от това. Тя е “българка, която живее в Париж, учи в Сорбоната и работи за българска медия”… “И превърнах един американец в европеец, не забравяй”, допълва тя.

Интервюто с нея води Ивет Добромирова.

Защо обичаш думите?

Ако трябва да опиша какво изпитвам към думите, не бих използвала обич. Бих заела sublime от английския романтизъм. Семантиката на тази дума е такава: нещо, което предизвиква възхита, опиянение, дори богоговение; но и нещо, което е толкова красиво, че е ужасяващо, предвестник на злото, смразява кръвта.

Та, моето чувство към думите е такова. Те могат да градят светове, но могат и да ги разрушават. “В началото бе словото”, пише в световния бестселър, нали така?  Думите раждат поети и променят историята, но раждат и фанатици, масови убийци и подменят историята. Към думите трябва да се отнасяме с любов, но и с много разум, уважение, душевност. 

Как ще оцелеем в този свят днес?

Имаше една карикатура, в която един отчаян беловлас историк казваше нещо от рода на: “Хората, които не познават историята, са обречени да я повтарят; но хората, които познават историята, са обречени да стоят безпомощно острани и да гледат как всички останали я повтарят”.

В този ред на мисли – като разумни същества, които са покорили инстинктите си, не ни остава друго, освен да разчитаме на разума си за оцеляване. За мен лично оцеляването е чрез познанието, в частност хуманитарно, защото от това разбирам и там е моята ниша. И напомнянето, че в крайна сметка всички сме човешки същества – отвъд политиката, отвъд идеологията, отвъд вярата, отвъд всичко това. Затова и обичам и голямата литература, защото тя гледа над тези неща. Тя докосва всички. Напомня, че в крайна сметка хора, които ни се струват далеч, всъщност могат да бъдат и близки. 

Ти пишеш едни от най-ангажираните текстове в “Терминал 3” , които третират най-тежките проблеми на България и света днес, къде е надеждата?

Както думите, така и хората са прекрасни, но и ужасяващи. Предполагам, че както в България, така и по света надеждата се крие в това да бъдем предимно първото. В наше време изпитваме трудности да живеем с чуждата реалност, много искаме да наложим своята и обличаме това в абстрактни думички като “морал”, “ценности”, “норми”, “свобода”. А пък моята свобода приключва там, където започва твоята, но и обратното. Тоест не можем да изградим общество без някакъв компромис помежду си. 

За съжаление истината не е нито лява, нито дясна, нито може да бъде облечена в политическа идеология и партийна пропаганда, просто защото последните са черно-бели и двуизмерни, а реалността ни е много по- сложна и многопластова. И хората вече не могат да живеят в тези калъпи, те са разочаровани от тях, от “системата” – затова са настръхнали, недоверчиви, тъжни. 

Надеждата е там, че вече сме преживели такива времена. Че както в историята, така и в политическите процеси и механизми рядко има път назад. Тоест специално в случая на България е много трудно една държава, която вече има — макар и кратка, крехка и леко осакатена — но все пак някаква, демократична традиция, да се обърне назад към тъмнината. Надеждата е да продължаваме този ход напред. Да бъдем граждани и да се учим. 

Ти си автор на рубриката “Будителите” в “Терминал 3” , кои са будителите днес?

Онези, които говорят тогава, когато всички други избират да мълчат. 

Онези, които са верни на себе си и с пътя си вдъхновяват други. 

И най-вече онези, които отказват да будят някого, да държат себе си като морален факел над някаква маса, която приемат за по-нисша; тоест онези, които правят това, което правят, докато оставят на обществото свободата и избора да узрее със свой ритъм. 

Които успяват да обичат хората и да вярват в тях въпреки всичко. 

Какво ще правите с Георги Господинов всъщност?

Идеята още е прясна и радостно нереална, по нашенски “прекалено хубаво, за да е истина”, но ще го кажа: с Георги Господинов ще пишем. 

“Културни перспективи” и Ина Кънчева, както и целият екип от ментори са истинските будители тази година, под чието крило млади творци ще имат шанса да се развиват. На първо място, оценявам тази инициатива като гражданин и като човек, за когото развитието на българската култура е изключително важно. На второ място, идва благодарността ми като творец и кандидат, защото шансове като тези са нужни на всеки един начинаещ артист в България. 

Надявам се това да роди нещо красиво и нещо добро. 

Ти си българка, която живее в Париж, учи в Сорбоната и работи за българска медия…

И превърнах един американец в европеец, не забравяй. 

Както казах и по-горе, светът няма да се върне назад. Опитваме се да строим стени, но просто не се получава. И това важи за всичко. Ако през 60-те не сме имали проблем да дефинираме “град” и “село”, то днес геополитиката и географията въобще изпитват трудности с тези понятия. Дори в най-затънтеното френско село някой държи света в джоба си под формата на смартфон, който е продукт на урбанизацията и глобализацията. Същото важи и за Middle America, а България наваксва. Отново тук във Франция, където за 2 часа стигаш от Бордо до Париж например, много хора от провинцията работят в столицата. Те провинциалисти ли са или не? 

Разместването на тези малки граници влияе и на големите. Нискотарифни компании, поколението “Еразъм”, поколението, което израсна и израства с технологиите и социалните мрежи, работата от дистанция от буквално всяка точка на света… примерите са безкрайни.

Противно на някои идеологии, аз не вярвам, че това означава заличаване на идентичността. Ако не друго, то в комуникацията си с чужденци съм забелязала, че културната идентичност се утвърждава, става по-ярка и различима.

Но мисля, че някои стари кутийки и дефиниции, в които се поставяме, ще изчезнат до няколко десетилетия. И това е трудно, то плаши, защото нямаме с какво да го заменим — а хората много обичаме да етикираме нещата, чувстваме се в безопасност по този начин. 

Според мен се намираме в период, в който реформираме рамката на обществата си. Реакционерството, страхът и отдръпването навътре не са единствените реакции на този процес обаче. Светът е пълен с хора, които се свързват, общуват, изграждат и протягат ръка едни към други. Това, че тази перспектива не намира място в медиите, не означава, че я няма и че доброто не е равностойно на негативното. Нека не забравяме това. 

Какво означава да си успешен политик в днешно време и защо?

Зависи успешен за кого. Предстои да видим конкретните резултати от политиките на Тръмп, Мей, Салвини и компания, които в очите на партията и очите на избирателите си са много успешни, но за останалия свят те са абсолютен провал. 

От другата страна предстои да видим и конкретните резултати от политиките на Макрон, което лично за мен е по-интересно, тъй като в очите на французите — както всичките им политици, разбира се — той е неуспешен политик. Но в очите на света  пък той е успешен. 

И какво следва от това? Че на първо време успешният политик се познава по способността си да мобилизира електорат, както го направиха Макрон и Тръмп, които всъщност имат доста общо помежду си. Но това е временен индикатор, защото политическите науки познават добре тези цикли на поляризация в политиката. И когато те отминат, успешният политик трябва да остане успешен и в историята — което всъщност е основното предизвикателство. 

Истински успешните успяват да направят и двете. Но внимание — това не означава, че са съвършени! Идеални политици, идеални хора въобще — няма. Това тук у нас го имаме като страничен ефект, очакване за съвършенство — създаден може би от лелеяния образ на Партията, която е “непогрешима”. Успешни в историята са останали Дьо Гол, Айзенхауер, Чърчил, Митеран, Кенеди, Линдън Джонсън и т.н. Всички те обаче са съвременници и преки отговорници в Париж от 68-а, Студената война, Индия, Алжир, Куба, Виетнам… Връщаме се в началото на това интервю — нюансите и колко всъщност е сложен и многопластов светът. 

Какво означава за теб да си патриот?

Думите еволюират в контекста на историята. В нашия културен и политически контекст за мен “патриот” се превърна в грозна дума, без да имам за цел да обидя някого. 

Предпочитам съзидателното и ненатрапчиво родолюбие. За мен то е да се преборим с набиваното в главите ни дълги години усещане, че сме под или над даден народ, етнос, религия, тоест да облечем комфортно кожата на българи. Неувереният човек крещи, натрапва се, налага се, има нужда да бъде чут и забелязан на всяка цена, даже да няма кой знае какво да предложи на обществото. Увереният вдъхновява, служи за пример, предизвиква възхищение. Патриотарщината е първото, родолюбието е второто. 

Родолюбието подкрепя българското изкуство и култура; родолюбието се бори да изтръгне историята ни от лапите на политиката и партийните кампании; родолюбието съзнава, че националното самочувствие не е само в миналото, но и в настоящето и бъдещето; родолюбието не чака някой да го “оправи”, а запретва ръкави и се бори за собствената си среда и общество; родолюбието приема критиката, без да се успокоява, че “и другаде е зле”, защото за него е важно в България да е добре; родолюбието поставя на първо място факта, че всички сме българи  и трябва да намерим общ път напред — то не се вълнува от партии, географски координати и дори цвят на кожата. 

Няма да ви кажа, че родолюбците са рядкост, защото просто не го вярвам. Те стават все повече. Ето още малко надежда. 

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.