SHARE

В последните години все повече избиратели се отчуждават от традиционите партии от център-лявото и се насочват към радикални и популистки партии от крайното ляво и дясно. Журналистът Джон Харис търси отговор на това защо се разпадат левите партии и какво е тяхното бъдеще в своя пространен анализ за в. Guardian. От „Терминал 3“ ще представим неговия коментар в три части.

През пролетта на 2013 г., няколко дни след смърта на Маргарет Тачър, от Guardian ме командироваха за постиндустриалния уелски град Мертър Тидфил, за да опиша как хората мислят за наследството от годините ѝ на власт. Бил съм там много пъти и винаги съм смятал, че това е едно от местата, където падението на Лейбъристката партия не е въпрос на символизъм и метафори, а може да се види от първо лице.

В най-общи линии това е място, което можеш да опишеш с това какво липсва – индустрията за въглища и стомана и грамадната фабрика “Хувър”, която затвори през 2009 г. – и най-вече идеите и институциите, които някога дефинираха Лейбъристката партия и движение. Между 1900 и 1915 г. Мертър е бил представляван в Камарата на общините от Кер Харди, първия водач на Лейбър и един от неговите основатели. През 1997 г. партията получава впечатляващите 77% от вота в града. Но през 2010 г. тази цифра се свлече до 44%, когато все още местната политика се занимаваше с чувството на отчаяние и загуба от времената на неуспешната стачка на миньорите от 1985 г.

Докато шофирах към града, преминах през кол-център за електрическа помощ, който плащаше на служителите си около 16 000 паунда на година. В един от извънградските супермаркети се заговорих с двама пенсионери, които приемаха случилото се в гр. Мертър за нападение над собствените им ценности. “В миналото – ми каза един от тях – мъжът искаше да е работещ мъж: той не искаше да бъде на такива места и да подрежда рафтовете.” Когато го попитах за наследството от стачката на миньорите, това, което ми каза, бе изпълнено с патос и трагичност. “Тридесет години назад, все тая… все още е част от нас. Още си говорим за събитията всеки ден. Какво можеше да се случи, ако бяхме успели.”

В центъра на градчето се срещнах с една 18-годишна, която не можеше да си намери работа. “Кандидатствах, кандидатствах и навсякъде бях отхвърлена”, ми сподели тя. Чудеше се дали нещо не е наред със CV-то ѝ – идеята, че навярно съществуват някакви по-големи сили, които са виновни за състоянието ѝ, не намери място в разговора. Попитах я дали знае какво е синдикат? “Не – каза тя, – не знам, какво е това?”

В днешно време един от седем британци работи самостоятелно. В САЩ сп. Forbes предвижда, че до 2020 г. 50% от хората поне до някаква степен ще имат самостоятелна практика. През 2015 г. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие извади данни, че “нестандартните” работи – временните, на половин работно време, на самостоятелна практика – единствени отварят нетно количество работни места от 1995 г. насам в Обединеното кралство.

Това е обвързано с възхода на т.нар. ангажиментната икономика (gig economy). Икономистите и социолозите говорят за “прекариат” – нарастваща част от населението, за което работата не е основа на битието, а временна част от живота, за която те често се нуждаят от закрила. Това само до известна степен се дължи на порочността и алчността на бизнеса. Основната причина се крие в технологията, или както биха казали марксистите – “способите за производство”. В свят, в който бизнесът може да си наеме персонал с едно натискане на бутона, за какво им е да правят дългогодишни договори със служителите си?

Градът Мертър все още се счита за лейбъристка крепост, но като много  други места в него политиката е безпомощно остаряла – възрастните, които се самоопределят като лейбъристи, са оплетени в своето минало, а младите, които не знаят нищо за тези времена, показват малко разбиране за важността на политиката в живота им. 

В Мертър 56% от гласувалите подкрепят Brexit, а на изборите за Уелското народно събрание през 2016 г. 20% подкрепиха евроскептичната UKIP на местния вот. На подобни места усещането за падението на Лейбър е осезаемо.

Отидете в която и да било традиционна лейбъристка зона и хората ще ви кажат, че навремето Лейбър са били “партията на работещия човек”. Дори днес тази мисия, произхождаща от името на партията, е в нейното сърце. На мястото на “работещия човек” годините на New Labour наложиха “трудещите се семейства”, фраза, с която партията се опита да отрази настващото недоволство към хората на социални помощи. Дори когато партията се застъпваше за подобрения в детската грижа и предучилищната помощ, лейбъристите го правеха с идеята, че това ще върне майките обратно на работа възможно най-бързо.

Съвременните лейбъристи не са загърбили тези демоде идеи за същността на работата. И Оуен Смит, и Джеръми Корбин са описали утопични планове, при които чрез някакво вълшебство светът ще се завърне в 80-те години на миналия век. Смит иска да възкреси Министерството на труда, което бе закрито от лейбъристкия премиер Харолд Уилсън пред 1968 г. Планът от 10 т. на Джеръми Корбин за “преустройство и трансформация на Британия” говори за “пълна трудова заетост и икономика, която работи за всички” и обещава да възстанови “сигурността на работното място”. Тези визии или са наивни, или измамни, но те отразяват заблудите, с които са обзети лейбъристите и левите. 

В днешния свят на радикална промяна модерният консерватизъм аплодира измененията. По-находчивите сред торите* смятат, че е време да се ребрандират като “партията на работещите”, в която работникът е символ на ръбестия индивидуализъм, а не на солидарността. За доказателство прочетете Britannia Unchained, задушаващ икономически трактат за бъдещето на Британия от петима народните представители от консерваторите, които влязоха в парламента през 2010 г.  Според тях идеалът на съвременния работник се изразява от шофьорите на таксита в Лондон. Тези хора работят “на основата на свободната практика”. В тяхната версия, чийто логичен завършек е Uber – приемането на несигурността е героично, а новото политическо разделение е между трудещите се и онези, които “се радват на държавни помощи”. С други думи, между “ленивците” и “бъхтещите се”. 

Блеър се опита да заведе лейбъристите в тази посока, но опитите му винаги бяха блокирани от закостенялата подкрепа на партията за традиционната социална държава и нейната обвързаност към старомодната идея за сигурна работа. Но в контекста на съвременния трудов пазар защитаването на труда в името на самия труд никога няма да донесе нужната подкрепа. Напротив, може да принуди хората да отидат в дясното.

Хората, които работят, вече не са част от монолитна маса. Много от тях се смятат за единаци, съревноващи се с другите по същия начин, както компаниите и корпорациите правят. По време на предизборната кампания за изборите през 2015 г. видях доста красноречиво доказателство как из основи е ерозирала връзката на левицата с нейния електорат.

В Плимут видях как една жена отвори вратата на дома си за активист на лейбъристите с думите: “Аз съм бачкатор – нищо не може да направиш за мен”. Говорех с човек от североизточния индустриален град Редкар, който ми каза, че никога не би работил за Лейбър, “защото работи”. В аграрния Нунийтън две жени ми казаха, че Ед Милибанд и лейбъристите навярно ще спечелят, защото “всички хора на социални помощи” ще гласуват за него. За тези хора Лейбър вече не бе партията на труда.

Това е доста дяволит проблем за разрешаване. За левицата решението може да дойде, след като се осъзнае епохалната промяна, която извади политика от работното място и икономиката и ги постави в сферата на личния живот – промяна, която първо бе започната от феминизма с послание, че “личното е политика”.

Това не значи, че левицата трябва да спре да се занимава с регулацията и намесата, която може да направи живота на хората по-поносим, нито означава, че правителството не може да създава по-добре заплатена и полезна работа основно чрез инвестиции и образование.

Но отвъд старите притчи за трудовата чест и умора всяка съвременна политика в център-лявото трябва уверено да говори за живота на хората – като граждани, приятели и родители, – за който неспиращите капризи на съвременния капитализъм не оставят време. Хората отляво трябва да мислят за удължаване на майчинството и бащинството и да позволят то да бъде повторено, когато децата остареят, да се съживи образованието за възрастни, да се помага на хората да създадат съседски мрежа на подкрепа, които да бъдат отговорът на разпада на голямото семейство и – най-вече – да се позволи на хората да съкратят своята работна седмица – помислете за тридневен уикенд и ще започнете да разбирате вкуса на лявата политика от бъдещето.

Тежките предизвикателства пред застаряващото ни общество така или иначе увеличават броя на хората извън работоспособна възраст и забързват промяната от платена работа към грижа. Но най-радикална ще бъде промяната от автоматизацията и нейния  ефект върху безработицата. Ако централната банка на Великобритания смята, че 15 милиона работи са застрашени от технологиите и една трета от тези работи са в сектора на дребните продажби и може да изчезнат до 2025 г., наистина ли късогледата често мачовска реторика за труда и трудещия се помага за изграждането на смислена визия?

Очаквайте трета част на “Има ли левицата бъдеще?”

*Тори – от англ. tory – неформалното название на консерваторите в Британия. Произхожда от наименованието на средновековните им предшественици, застъпници на абсолютната власт на монарха и единството на държавата и църквата.

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.