SHARE

Днес (7 януари 2017) в София се учреди политическа партия “Движение Да, България”. Проектът бе анонсиран преди месец от бившия правосъден министър Христо Иванов, тенис легендата Мануела Малеева и преподавателя по право доц. д-р Кристиан Таков. Няколко часа преди събитието се срещнахме с Христо Иванов, за да си поговорим за пътя, по който тръгва движението, за политическите амбиции на партията и начините, по които да бъде постигната промяната в страната.

Господин Иванов, месец след обявяването на „Да, България“ като идея виждаме сериозен интерес за сътрудничество от страна на няколко политически формации, а големите партии странно мълчат по темата за движението изобщо. Същевременно тече активна кампания от страна на медии, които вече няколко години по сходен начин притискат всички сериозни граждански инициативи. Какво говори това за „Да, България“? Къде е силата на движението?
Силата на „Да, България“ и резонансът, който тя предизвиква, се дължат на съчетанието на два факта. Първо, заявените теми за борба с корупцията, с беззаконието, налагането на върховенството на закона, осигуряването на ефективно правосъдие са всъщност близки до страшно много хора в България. Второто нещо е, че в „Да, България“ се събират хора, които не са особено употребени политически, и по този начин има много силно послание за ново поколение. Всъщност съм човекът в инициативния комитет, който има най-дълга политическа кариера, а останалите членове са хора, които в гражданско и експертно качество в свои области са доказали чрез дела, че те са обратното на „Моделът КОЙ“.

Тази комбинация от напипана тема и базово ниво на доверие, че вече има някакъв колективен ресурс от действия по тези проблеми, привлича вниманието и на тези, които мълчат, и на тези, които говорят, и на тези, които плюят, и на тези, които показват доброжелателност. Има много антикорупционни партии в България, това е тема, която е доста циркулираща, но са изключително малко общностите, които могат да покажат отделно и колективно конкретни действия, с които вече са подплатили тази своя заявка.

Да, всъщност в програмите на повечето големи партии има включена темата за борба с корупцията. С какво „Да, България“ е различна в такъв случай?
Големите партии, наречени от Цветан Цветанов “системни” – аз много харесвам този термин, защото те наистина са част от системата на корупционния модел, – на практика имаха възможност десетилетия да покажат къде стоят по тази тема.

Това, което казвам, е, че хората ги интересува не реториката, хората ги интересуват действията. За първи път се появява група, която има поне някакъв начален капитал от действия, а не реторика. В така наречения лагер на системните партии имаме най-различна риторика, но действия точно в обратния смисъл. Партиите са много големи общности от хора и аз по никакъв начин не искам да слагам всички тях под общ знаменател, но техните лидери и техните ръководства са доказали, че те са част от тази система, в която българската политическа класа е обслужващ персонал на корупционния модел и това, което наричаме „пленена държава“.

И това е другата причина за интереса към нас – критична маса от българското общество осъзнава какво значи „пленена държава“. Това не е термин на Световната банка, който остава затворен в няколко недостъпни за никого доклада. Това е термин, в който милиони хора в България живеят ежедневно, това е част от техния живот и те много добре го разбират. И в този смисъл подозирам, че чуваемостта към нашите послания ще се окаже по-висока, отколкото на много хора им се иска.

Една от основните критики на скептиците към движението е именно че “Да, България” не говори на разбираем за по-широкия кръг български граждани език и по темите, които са актуални за тях, това е почти цитат…
Това всъщност не е вярно – има социологически данни, които показват, че въпросите, свързани с правосъдието, с корупцията, с липсата на справедливост, с липсата на законност и с факта, че в България има недосегаеми, са широко разпознаваеми от обществото. Да, има голямо желание тези теми да се представят като елитарни и неразбираеми забавления и хобита, но реалността е такава – хората се интересуват от тях и социологията го потвърждава.

Искам да дам един пример от моята дейност като правосъден министър. Базовото очакване беше, че правосъдната реформа няма да интересува никого и няма да привлече никаква обществена енергия. Очакваше се рискът от това човек извън системата, какъвто бях аз, да бъде поставен да отговаря за това да е ограничен, защото никой няма да забележи и да чуе. Страшно бързо след моето назначаване обаче се оказа, че подобно мислене е голяма грешка и темите, свързани с ролята на главния прокурор например – което също се обявява от определени кръгове за една безкрайно елитарна сфера, – с това как работи прокуратурата, с политическите поръчки, които тя изпълнява, са популярни сред много широки кръгове в българското общество.

И за разлика от онези хора, които смятат, че на избирателите трябва да се говори на прост, полуживотински език, аз вярвам, че не бива да се подценяват българските граждани и тяхната способност да разбират послания.

Момент от срещата на Христо Иванов с живеещи в чужбина българи
Момент от срещата на Христо Иванов с живеещи в чужбина българи

Важното, което обаче се пропуска, не са посланията и езикът, а действията. Ние стартираме този проект като дългосрочно усилие и каквато съдба ни отреди избирателят, това ще бъде. Но знаем, че това, което ще спечели или няма да спечели доверието на българските граждани, са нашите действия и това колко сме последователни в тях, а не едни или други езикови прийоми, които ще прилагаме. Това е важно, но в крайна сметка е важна последователността и ние сме готови да се борим за доверието колкото трябва, докато натрупаме онзи кредит, за да получим възможността да свършим това, което трябва.

Търсим не успеха, търсим възможността да свършим работа за нашия дом, който е нашата страна. Движат ни нуждата и каузата, а не ламтеж за бърз успех.

В този ред на мисли какво е нужно, за да бъде направена промяната?

Много и малко. За да има промяна, е необходима една добре осмислена програма от действия – може да бъде управленска програма, но могат да са и опозиционни действия.

Ние се борим за това да формираме програмата на правителство и да определим неговия състав – борим се за управлението на страната, но сме готови да бъдем доста полезни, каквато и роля да ни отреди българският избирател.

И другото, което трябва, са няколко прости неща – приличие, смелост, готовност и механизми да излъчваш хора, които комбинират не само професионална годност и чисти ръце, но и характер.

Ще работим именно за въвеждането на характер в българската политика – когато някой иска да заеме публичен пост, той трябва да може да погледне хората в очите и да каже “Тогава и тогава аз се преборих за публичния интерес, казах “не”, отстоях кауза!”. Анонимни послушковци, които единствено могат да правят и връщат услуги в тих комфорт, не са нашият тип хора. Не са това, което трябва на България.

Огромна промяна ще настъпи тогава, когато някой в парламента започне да пита за характера на хората, които се предлагат. Защото хората, които се предлагат за регулатори и специални органи – включително и Висшия съдебен съвет, – от тях зависи в най-голяма степен дали законът в България ще се прилага, или ще е просто една шумяща хартия в Държавен вестник.

А къде да намерим добрите хора, които да осъществят тази промяна?

О, има ги! Дори в рамките на тези двайсетина дни, откакто направих анонса за ”Да, България”, се запознах с невероятно количество такива хора в България. В последните десетина години у нас тече една човешка революция, революция на гражданския опит, в която в най-различни сектори на обществото – икономиката, образованието, здравеопазването, правосъдието – текат малки партизански войни на хора, които вече са натрупали сериозен опит. Опит в това да казват “не”, да се борят, да знаят с кого си имат работа.

Това, което ние всъщност правим, е да изградим политическата надстройка на това случващо се движение, която да преодолее стената в парламента и да се окаже на политическия терен – там, където досега партиите му отказваха да се появи. Сега гражданската революция ще влезе на терена и ще видим каква промяна ще се случи.

Човешкият материал за това да променим към по-добро управлението на страната е наличен и е нужен само инструментът, който да го инжектира – това е нашата най-важна мисия. А тази мисия може да се прави много успешно и от позицията на управляващи, и като опозиция.

Понеже много хора ме питат как ще стане, има 1000 начина и ние вече ги знаем, защото сме минали през всякакви борби на всякакви етапи. Вероятно много от хората, които сега са в парламента, ще бъдат изненадани колко много начини има.

Защо чак сега се случва това политическо измерение на гражданските революции?

Има много съвпадения на фактори и съм сигурен, че няма да мога да обясня всички тях. Първо, става дума за демография – изминаха 20 години, откакто се появи европейската перспектива за нормализация на страната през 1997 г. Това е времето на онези хора, чието първо осъзнаване в обществото се е случило при отварянето на тази перспектива. И сега, две десетилетия по-късно, те виждат резултатите – за някои от тях тя се е оказала напълно достатъчна да останат, да се борят и да правят бизнес тук, но не и да им осигури нормална държава.  

Тук наистина има много важен поколенчески процес – на поколението, което е останало тук и сега иска да се пребори за дома си с онези, които са го завладели. И очевидно няма друг начин, защото всеки един от нас дълго време се е опитвал да се бори сам по свои канали.

Второто нещо е свързано. Преди 10 години се надявахме, че може да вградим България в една европейска и атлантическа архитектура, която ще се превърне в един външен скелет за нашата сигурност и за всички правила. Видя се обаче, че това никак не се случва по начина, по който моето поколение си представяше, а същевременно тази архитектура започна да се руши около нас. Днес има един процес на отрезвяване в тази общност на активни хора. Те разбират, че ние сме оставени сами и трябва сами да си вземем държавата.

Край на викането на евроневолята. Дошъл е крайният етап на едно политическо осъзнаване, в което трябва да запретнем ръкави и да свършим работата сами.

Очаквахте ли толкова голяма подкрепа от българи от цял свят?
По никакъв начин – нито от България, нито от чужбина не съм очаквал този отзвук. Той е невероятен, защото хората не просто подкрепят, те работят и помагат. Всичко, което сме направили досега, е направено с доброволен труд и дарения. И това е доста впечатляваща картина на енергия. Това е истинската политическа енергия.

А може ли това да се мултиплицира, за да видим истинска промяна в цялата партийна система у нас?

Аз съм убеден, че никога повече в България няма да се прави политика по друг начин. Това, което прави “Да, България”, независимо докъде ще стигнем, ще даде нови представи за това какво е възможно и невъзможно. И имам железни намерения да продължим връзката с всички хора, които ни подкрепят, и да заявим “Да, България” като техен инструмент. Не мога да прогнозирам колко време ще отнеме това, но ще го направим – както вече казах, тук сме за “дълга игра”.

По време на празниците направихте среща с българи, които живеят зад граница. Какъв е техният дневен ред – това, за което мислят те, когато мислят за България, какви са проблемите им, от какво имат нужда?

Както е известно, българите в чужбина са най-големият инвеститор в страната. Това са хората, които изграждат реалната осигурителна, пенсионна и здравна система за голяма част от населението, защото допълват онова, което техните майки и бащи, баби и дядовци не могат да получат от държавата. Тяхната връзка с България и загрижеността им за състоянието на страната често се подценяват, а това са хора, които правят български училища в чужбина, които на всеки етап от своето развитие поглеждат към България и се замислят дали не е дошъл моментът да се завърнат. Затова смятам, че най-големият разговор в тази посока е как държавата да установи адекватна комуникация с диаспората и различните общности на българи в чужбина и как да започнем процес на връщането на тези от тях, които биха искали да се завърнат.