SHARE

Вече повече от седмица в медиите и социалните мрежи се вихри разгорещен дебат по въпроса законни ли са т. нар. „граждански арести”, съответно – народни герои, защитници на жените и религията ли са Динковци и Низамовци, или са най-обикновени търсачи на силни усещания с явно изразени комплекси и престъпен уклон? Спорът е безумен поради очевидността на своя отговор, но за сметка на това непримирим и все по-разпалващ се.

Започна се с полу-грамотно фрагментарно цитиране на Конституцията и отделни членове и по-точно части от членове от Наказателния кодекс, само доколкото ползват тезата на защитниците на гражданските арести. Последните видяха във всеки законов текст закрила не, ами направо задължение да хващат АТВ-тата или поне сопите и да мачкат тая “нашественическа гад”, в името на чистотата на нацията и вярата. Накратко, мантрата звучеше така: мигрантите са нарушители на границата и извършват престъпление по чл. 279 НК, а действията на гражданите Динко и Перата представляват неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 НК.

Не остана задълго скрита съществената подробност, че всъщност същият чл. 279, в ал. 5 определя като ненаказуемо преминаването на границата с цел търсене на убежище. Спорът, разбира се, не стихна, просто се измести на друга плоскост – са ли бежанци мигрантите и защо, аджеба, не минават през определените за целта места, щом търсят убежище? Под път и над път, основно във фейсбук, се нароиха „експерти” по наказателно и бежанско право, които развиха цяла, паралелна на закона, „правна доктрина” в защита на „гражданските арести”, без да си дават сметка колко малко всъщност „подзащитните им” са се водили от подобни „юридически съображения” в самоволните си действия.

Чашата преля тогава, когато някои, по-известни с телевизионните си участия, отколкото със съдебните си постижения юристи опитаха с тежестта на все пак уж експертната си позиция да наклонят везните в полза на едната страна, чрез меко казано безпардонно изопачаване смисъла на горецитираните законови разпоредби. В съдебна зала, в качеството на защитници, всички вадим от десет кладенеца вода в защита на клиента си и е допустимо да си позволим дори някакво, да го наречем непопулярно, тълкуване на закона. Когато обаче претендираме да внесем компетентно разяснение по въпрос, вълнуващ обществеността, редно е да останем обективни и независими в професионалната си оценка.

Така например, когато някой е решил да коментира института на неизбежната отбрана по чл. 12 от Наказателния кодекс, редно е не просто да изтъкне, че с него се защитават „държавни или обществени интереси”, но и да посочи кога гражданите могат да се ползват от този институт – при „непосредствено противоправно нападение”. Особено важно е да разясниш и какво означава „непосредствено”, какво означава „противоправно” и какво означава „нападение” по смисъла на закона и тогава вече, в светлината на известния ни казус, да анализираш: 1) има ли „непосредствено” нападение, 2) продължава ли то към момента на задържането на мигрантите, които реално вече са преминали границата, т.е. формално погледнато, деянието по чл. 279, ал. 1 НК вече е извършено и „вредата” е настъпила, а неизбежна отбрана е допустима само при незавършило нападение, и най-вече, 3) въобще противоправно ли е това нападение, от гледна точка на дефиницията за престъпление, от една страна, и ненаказуемостта в случаите на търсене на убежище, от друга страна.

Не на последно място, задължително трябва да се спре на хипотезата на превишаване пределите на неизбежната отбрана – тогава, когато вредата, която човек е нанесъл и обществените отношения, които е засегнал, надхвърля ползата и ценността на обществените отношения, които някой е защитил. В конкретния казус дори механичното съпоставяне на двете „насрещни” деяния – нарушаването на държавната граница, наказуемо с до 5 г. лишаване от свобода, от една страна, а от друга –  принудата и противозаконното лишаване от свобода (в най-лекия случай, без да коментираме евентуалното нанасяне на телесни повреди и, не дай си Боже – посягане върху имуществото на задържаните), наказуеми с до 6 г. лишаване от свобода всяко, налагат очевиден извод. Принудата и противозаконното лишаване от свобода са в много по-висока степен общественоопасни, отколкото  нарушаването на държавната граница.

397f7c3d8849518e50b481f17ac34d357e29ddddВсъщност, дори това съвсем бегло маркиране на приложимите правни институти и хипотези показва ясно, че „неизбежната отбрана” е много по-сложен институт от предложеното ни обяснение „защита на държавни или обществени интереси”, а умишленото неспоменаване на другите подробности е манипулативно и непрофесионално. Естествено и логично се налага изводът, че защитата на гражданските арести чрез вкарването им в рамката на „неизбежната отбрана” е абсурдна и по тази причина задълбаването в горните въпроси е излишно. Защото в закона и в правото има разум, правните термини, съобразно правилата на нормотворчеството, са максимално близки до езика, на който общуваме в ежедневието и не е нужно да си експерт, за да съобразиш, че няма неизбежна отбрана тогава, когато сам си тръгнал да си я търсиш – неизбежната отбрана – с АТВ-та, свински опашки и солидна подкрепа от себеподобни бабаити. Да нарича някой „неизбежна отбрана” нещо, получило собствено наименование “граждански арест, означава, че се е отдалечил от правото и неговия разум и възприема закона като нещо самоцелно. Неизбежната отбрана защитава от наказателно преследване лица, попаднали в във внезапни, непредвидени ситуации, в които това лице е станало свидетел на или е обект на посегателство, което е недвусмислено и очевидно противоправно. Ясно е, че когато откриеш в гората човек без документи, няма как да прецениш дали това лице е извършило престъпление, дали е бежанец, жертва на трафик или пък е тръгнал за гъби, особено имайки предвид, че като редови гражданин нямаш никакви правомощия да изискваш от това лице да се идентифицира. Не могат да бъдат задължени Динко и Минко да извършат такава преценка и точно по същата причина не могат да бъдат оправдани, че решават самоволно, и то предварително, да ходят да се натъкват на неизбежни отбрани и да извършват „граждански арести”.

И тук следва да обърнем внимание на неадекватната и забавена реакция на държавата, която трябваше бързо и непоколебимо да заяви незаконността на гражданските арести и така да пресече по категоричен начин един спор, демонстриращ всъщност разпада на държавността и тоталния срив на доверие в институциите.