SHARE

Аманда Петрушич е журналист в “Ню Йоркър” и автор на книгата Do Not Sell at Any Price: The Wild, Obsessive Hunt for the World’s Rarest 78rpm Records

Миналото лято в Аляска тридесет и четири годишен бял мъж на име Джъстин Шнайдер среща двадесет и пет годишна индианка на безиностанция. Той ѝ предлага да я закара, тя приема. По-късно той ѝ казва да слезе от колата. Души я, докато губи съзнание – след това тя ще каже, че в тези моменти е имала чувството, че ще умре – и после мастурбира върху нея. Когато идва обратно в съзнание, той още е там и ѝ подава кърпичка, а тя съумява да запази достатъчно хладнокръвие, за да запомни номера на колата му. Информацията води до арест. По време на изслушването му миналия месец Шнайдер сключва сделка да не лежи в затвора, а да носи гривна на крака и да ходи на лечение. “Бих искал господинът да запомни, че това е единственият му шанс”, казва прокурорът Андрю Граник пред съда.

Подобно на много други жени не мога да преценя дали имам моралното задължение напълно да усвоя и да осмисля истории като тази – отвличане, душене, сексуално посегателство, единствени шансове – или дали следенето на тези ситуации отблизо всъщност е отровата, която ще ме разяде отвътре. През изминалата година движението #MeToo отваря място за обвиненията на жените, в частност на такива с потенциални финансови загуби за корпорациите. Отначало това дойде като благословия. Няколко мъже по високите етажи бяха накарани публично да понесат отговорност за поведението си. Всеки следващ път, в който опасна фигура беше свалена от позиция във властта, това означаваше, че повече хора ще бъдат спасени от подчинение, унижение или посегателство на работното място. Броят на жените, които излязоха от мълчанието и директно обвиниха отговорните за издевателствата над тях, предизвикаха обществена конфронтация с факта, че повечето (ако не и всички) жени са мълчали за подобни изживявания в продължение на години, ако не и цял живот.

Въпреки това количеството обвинения предизвика изненадващ страничен ефект на гняв, който ме обземаше тотално толкова често, че понякога не можех да си поема въздух. Подобно на повечето жени и аз познавам интимно натиска и теглото на патриархалната култура. Вълната от лични истории, които станаха публични, не беше стряскаща или дори неочаквана. Но да видиш болката на жените многократно, безкрайно и толкова обстойно беше неподозирано изтощително. От една страна, имаше прогрес, невероятен пробив, огромен и нужен диалог, но не се чувствах нито добре, нито освободена. Бях обезоръжена от собствената си ярост.

На разположение са множество добронамерени успокоителни за самопомощ, що се отнася до опитомяването на всепоглъщащия гняв. “Потренирай”,  “Почини си”. Новата книга на Ребека Трейстър Good and Mad: The Revolutionary Power of Women’s Anger [“Добра и луда: трансформиращата сила на женския гняв”] поддържа тезата, че “женският гняв исторически подхранва креативността и движи иновацията в политиката и социалните промени”. Но гневът също така е изключително брутален вид себенараняване. Той не е захранващ; физиологичните последици са жестоки и добре документирани. “Гневът е киселина, която повече вреди на този, който я съхранява, отколкото на този, върху който се изсипва”, казва Марк Твен. “Каквото и да е започнало в гняв, завършва със срам”, допълва Бенджамин Франклин. Тоест гневът разяжда човека. Вътрешностите ти се разяждат. Ставаш кисел. Чувството е детинско, безкрайно и плашещо. Няма достоен или продуктивен начин да крещиш до посиняване. Единственото, което постигнах, мислейхи за гнева си, беше да стана още по-гневна.

От началото на движението #MeToo се изговори много за пропастта между поколенията, що се отнася до начина, по който по-младите и по-възрастните жени са си извлекли поуки. Основният наратив, който предлагат Шелия Уелър и други, е, че младите феминистки милениали поддържат твърдата политика на нулев толеранс, що се отнася до каквото и да било неприемливо поведение, докато по-възрастните феминисти, навършили политическото си пълнолетие през 90-те, подкрепят по- отстъпчиво и склонно към прошка поведение, което взема предвид характерната сложност на сексуалните отношения. Тази пропаст прилича на капан, изграден на база на абсурдната идея, че всички жени трябва да отговорят по един коферентен и обединен начин на разкритията за ендемичен тормоз. Тя също така предполага, че различията са нездравословни – тоест всяко различие е фрактура.

Отне ми 12 пълни месеца да овладея своя гняв и неприязън към тези ранни дни, когато цялата история на човешките взаимоотношения изглеждаше толкова тъмна и ненавистна, че беше трудно да открия разумния път напред. Нормално е, поне така мисля, по време на тези периоди на дълбоко объркване да гледаме към миналото за насоки – да видим как сме се справили със или победили несправедливостта преди, да търсим наставления от предците си. И въпреки това през последните дванадесет месеца срещнах огромната и неочаквана помощ от млади жени в университета, където преподавам, които често реагират на новата камара сърцераздирателни новини не с дълбок психичен взрив на гняв, а с добродетелно настояване, почти оптимизъм, че повече нито една жена не бива да се чувства безсилна. Все повече и повече откривам, че гледам към бъдещето за помощ.

Защото те съзряват в ерата на #MeToo – по-голямата част от студентките ми първа година са родени през или около 2000 г. – техните спомени са по-малко вътрешни спомени за миналите грешки на нацията ни. (Бях на единадесет, когато Анита Хил обвини Кларънс Томас в сексуален тормоз; гледах нейните показания по телевизията с родителите ми. Помня само, че местните медии говореха за нея като за опортюнистка и антипатриотка, без да споменат смелостта или убежденията ѝ.) Спомням си собствената си кротост като студентка и се гордея изключително със силата на студентките си.

Днес техните очи са широко отворени за политиката, що се отнася до собствените им тела – понятие, което зае толкова много място в новините през последната година. Отне ми десетилетия да разбера онова, което те вече са усвоили като юноши: че гласовете на жените имат значение, дори ако общественото мнение невинаги съвпада с техните показания. Техните очаквания за овластяване остават високи. В час ги наблюдавам как се изслушват и отговарят с емпатия една на друга. Те реагират бързо и без страх, що се отнася до търсенето на отговорност на хората във властта. Може би тази самоувереност е луксът на младите. Опитвам се да си я присвоя.

Снимка: Chloe Cushman

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.