SHARE

„…Стига с тия ваши врагове…
Вие не може да живеете без врагове…“

Александър Солженицин

През 1957 г. в един софийски милиционерски участък бе задържан студент. На опашка за хляб студентът беше протестирал, че някой го прередил, а пък този някой се оказал тайно-важен човек, станал скандал, казали се остри думи, след което студентът се отзовал в местния участък. Предавам разказа му, така както е записан в моя бележник.

„След като ме държаха няколко часа в една празна стая, ме поведоха навън. Милиционерът ми каза, че началникът на участъка полковник Б. иска да ме види. Вкараха ме в кабинета му. Той поиска да разкажа защо съм задържан и да опиша скандала. Разказах му най-подробно всичко. Той ме слушаше и гледаше втренчено. Стори ми се, че той си има някаква своя предварителна представа за мене и въобще не внимава в това, което говоря. Когато свърших, той мълча няколко минути. След това стана и поиска да му кажа имената на приятелите си. Аз му казах десетина имена. „А сега – каза той – кажи ми имената на враговете си!“ Отговорих му, че доколкото знам, нямам врагове. Той ме погледна изненадан и ме попита: „Искаш да кажеш, че не мразиш никого?“ Отговорих му, че наистина не мразя никого. Видях как лицето му пламна, той извика: „Лъжеш!“ И преди да мога да кажа нещо, продължи да вика: „Що за човек си ти, ако не мразиш никого! Как можеш да живееш, без да мразиш! Какъв гражданин на тази страна ще бъдеш, без да мразиш! Още Ботев е казал – да любиш и да мразиш силно!“ Успях да му отвърна, че това не е в характера ми, което съвсем го разяри: „Ти имаш врагове и ти трябва да ги мразиш! И ако не си разбрал това, ние ще те научим! Ние ще те научим!“

След това студентът бил бит, а после му било предложено да стане сътрудник на милицията.

Тая история, която днес оттук ми се вижда литературна измислица, навремето ме втресе. В драстичната откровеност на полковника видях налудните пристъпи на фанатизма, така характерен за известен тип хора в България, които осъществяват себе си чрез омразата. В случая трябва да приемем, че става въпрос за искрено чувство, резултат на убеждение или вяра, или просто характер, така че понятието „враг“ е свързано естествено с понятието „омраза“. И това е разликата между този тип хора и множество други, за които омразата и враговете са елементи от посредствено театрално представление. В него мразенето е сигурно средство за по-комфортен живот, а враговете – сигурно оправдание на всички собствени грехове.

Не зная как психолозите разбират омразата. Сигурно съществуват различни видове омраза. Познавам хора, които мразят всичко от рождение, мразят близките си, мразят света, мразят себе си, но тук не става дума за омразата като вроден характер или патологичен дефект, а като всеобщ модус на обществено поведение – без значение колко искрена е или не. Омразата, която се изразява на първо място в отсъствието на каквато и да е толерантност спрямо всички, които не споделят убежденията и мненията на някого си. На второ място, омразата, която прегражда пътищата за всеки разумен контакт между хората, наречен „разбиране“. На трето място, омразата, която е израз на комплекс за малоценност. И на четвърто място, омразата, която е резултат на страх и на отсъствие на самокритичност.

Тъжно е да се признае, че това най-противно, примитивно, антиинтелигентно, инстинктивно чувство се превръща в една от най-характерните черти на епохата, която българите преживяват. Ако омразата, злобата и ненавистта, които повече от четвърт век пълнят обществената атмосфера у нас, можеха да се превърнат във вода, сигурно светът би се издавил без остатък.

Няма ден, няма час, няма минута дори, когато да не ехтят из страната полковнишките призиви за омраза. Ако разлистите българските вестници в кой да е ден или чуете Радио София в кой да е час, вие не можете да не бъдете шамаросан от нестихващия рефрен на думата „врагове“. Врагове на прогресивното човечество, врагове на комунизма, врагове на работническата класа, врагове на българския народ, външни врагове, вътрешни врагове, всякакви врагове.

Нека само погледнем по държавна линия – врагове са САЩ (хищният империализъм), враг е Англия – (ненавистният капитализъм), враг е Западна Германия (надигащият се реваншизъм), враг е Испания (остатък от фашизъм), черен враг е Китай (разколнически комунизъм), враг е Япония (възраждащ се милитаризъм), истински враг е Югославия (Титов ревизионизъм), врагове бяха Чехословакия на Дубчек, Унгария от 1956 г., почти враг е днес Румъния, подозрително се гледа на Полша, презрително се ненавижда Албания, да не говорим какъв ужасен враг е Израел или Индонезия, или Судан, Южна Африка или Португалия и така нататък, край няма…

Ако се съди по изразите на българските вестници, 95 процента от света представлява черна злодейска маса, която непрекъснато крои ужасни планове и се занимава единствено с това как да прекърши нежното стъбло на българската роза. Някой би казал, че това е може би само вестникарска илюминация, която съпровожда външнополитически игри и едва ли засяга съществено живота на народа. Бедата е, че е тъкмо обратното, цялата тази врагомания има изключително вътрешно значение.

Враговете, освен че понякога са повод за омраза, най-често са повод, причина, основание за съществуването на необясними чрез нормалното човешко съзнание явления. Естествено, съществуването на многобройни външни „врагове“ води до съществуването и на многобройни вътрешни „врагове“. На 9 септември 1944 г. режимът обяви за врагове всички функционери на бившата власт, т. нар. фашисти, и ги ликвидира с кървава разплата. След това врагове станаха опозиционерите. И те бяха разбити и смазани. После, по законите на класовата борба, етикетът „врагове“ беше прикачен на търговците и индустриалците. По-нататък дойде ред на селяните, които не искаха да се кооперират и които представляваха огромна част от българския народ. Пак в тия години врагоманията взе такъв характер, че партийните функционери, които трепеха враговете, се увлякоха толкова много в професията си, та поради липса на нови вътрешни врагове започнаха да се избиват помежду си, епоха, която днес е увековечена с паметника на Трайчо Костов на булевард „Трайчо Костов“ в София.

Ако човек си даде труда да пресметне броя на враговете, които днешната българска власт е имала в ония години, ще открие, че едва ли съществуваше жива душа на територията на НРБ, която в някакво време и при някакви обстоятелства да не е била враг. В това число и най-преданите привърженици на режима. Това беше теоретически обяснено със сталинското тълкуване (което е и днешното) за разрастване на класовата борба в преходния период. Беше времето, в което нито един български гражданин не беше сигурен, че утрото ще го завари у дома му.

След ХХ конгрес на КПСС и априлския пленум на БКП като че враговете най-после понамаляха. Имаше признаци, които показваха, че „героите са уморени“, че времето между Ежов и Берия е минало в историята. Някои от най-активните врагоборци бяха пратени в глуха линия, толкова повече, че известни нови партийни ръководители бяха изпитали дейността им върху собствените си гърбове. Като че дойде време народът да се отдаде на труд и спокойствие далеч от кошмарите на измислени врагове и действителни врагоборци. Но процесът на демократизирането беше съвсем плах. Срещу него действаше мощната съпротива на всички осиротели Сталинови чеда като полковник Б. плюс амбициозни младежи, които знаеха, че пътят на бързата кариера минава през някой враг. Въпреки всеобщото настояване партията запази съществуването на досиетата, които не са нищо друго освен писмена документация на врагоманията. Обявяването на страната за „туристическа“ също допринесе за смекчаването на атмосферата, но пътуванията на български граждани в чужбина продължаваха да бъдат ограничавани по линията на свои и врагове. Все пак имаше пролетни надежди, че макар и бавно, времето ще се затопли и животът ще се нормализира. Все повече и повече хора от партийния апарат разбираха, че животът не може да бъде направляван само от борба срещу враговете.

Но дали наистина режим като българския днес може да съществува без врагове? Дали отсъствието на врагове не означава основни промени в политиката на партията, както и промени в цялата идеология? Защото хората като полковник Б. не могат да съществуват без врагове. Отнемете им враговете, отнемете им омразата и те ще умрат. Защото други амбициозни особи предпочитат войната с враговете пред мирния делничен труд. Защото във всяка област е много удобно да извиняваш собствената си некадърност с дейността на врага. Защото този враг, действителен или митичен, е чудесно средство за отвличане на вниманието на хората от най-наболели въпроси. Изобщо врагът в много случаи се явява полезен и необходим.

Така пролетта си отиде, без да дойде лятото. Някъде към 1963 г. бдителните очи отново започнаха да се взират и да търсят врага. Отневиделица се появи теорията, че народът и главно младежта са загубили вярата си в строителството на комунизма, че са деморализирани от нарастващото влияние на западната култура и пропаганда. Изведнъж се оказа (какво откритие!), че „врагът сменил тактиката си“, че вместо саботажи, диверсионни актове и шпионска дейност той вършел нещо, наречено с помпозното име идеологическа диверсия. Според откривателите на тая идеологическа диверсия, империалистическият враг измислил модерните танци, за да деформира младежката психика у нас, същият коварен враг накарал “Бийтълс” или Рей Чарлз да създават песни за целите на идеологическата диверсия, прегракналият глас на Луис Армстронг бил едва ли не олицетворение на грозните намерения на врага, западните конструктори строели нови модели автомобили само за да взимат акъла на простия народ у нас, прочути писатели, режисьори, артисти не били нищо друго освен съзнателни и несъзнателни агенти на идеологическата диверсия и подронвали партийния дух с разни общочовешки идеали, цялото модерно изобразително изкуство на Запада било добре организиран опит да се отвлече вниманието на хората от борбата на партията и така нататък.

Така врагоманията се възроди отново. Поразхлабените редове на Държавна сигурност бяха затегнати, бяха призовани обратно някои от „сините ангели“ на Йосиф Висарионович и им беше посочено митичното сияние на идеологическата диверсия. Огромен брой хора бяха мобилизирани и впрегнати в работа, за да се взират във всяка книга, във всяка пиеса, във всеки филм, картина, концерт, опера, куклен спектакъл, за да зърнат „дългата ръка на врага“. Появиха се „естети“, доморасли философи и разни теоретици, които разискваха стратегията и тактиката на новия враг. Появи се и смехотворната статия на Тодор Павлов за „подтекста“. Не едно и две ограничени момченца с неосъществени творчески мечти направиха главоломна кариера в борбата срещу идеологическата диверсия. Атакувани бяха вечни човешки понятия за добро и зло, за дълг и честност, за морал и принадлежност, заедно с чисто политическите им аспекти, атакувани бяха всички критични настроения, всички съмнения в непогрешимостта на философия и идеология, атакувани бяха всички форми на изкуството, които не се побираха в простите граници на петолъчката. Неведнъж от разни отговорни места се отправяха предупреждения към дейците на изкуството да внимават какво творят. И всичко това в името на борбата за построяване на социализма. Макар че никой борец срещу идеологическата диверсия не би могъл да отговори какво ще му стане на социализма от епиграмите на Радой Ралин или от стиховете на Константин Павлов, или от филмите на Христо Ганев. Нека само за момент допуснем, че цялата огромна машина за борба с идеологическата диверсия не съществуваше, че всички тия здрави и прави мъже, които „бдят“, бяха трактористи, стругари или каквито и да е нормални производители на човешки блага? Нека само се запитаме дали те самите сега не унищожават това, в името на което се борят – социализма? Нека също предположим, че огромното разхищение на енергия и средства се икономисваше и тая икономия отидеше за действителни нужди. Защото е много по-лесно да носиш знаме със сърп и чук, отколкото да работиш с тия два инструмента.

Не искам да се впускам в подробности за онова, което стана след чешките събития през 1968 г. Само с една дума – чехословашката история беше дюшеш за врагоборците и за първи път от смъртта на Сталин се проведоха масови чистки в радио, телевизия, кинематография, издателства. Между пострадалите имаше рядко даровити и способни хора. Бих казал, че след 1968 г. врагоманията стигна своя краен налуден характер. Човек би помислил, че народът е изправен пред ужасна катастрофа, кръвопролития и безредици и става въпрос за спасението му.

Какви са фактите, ако се позовем на официалните източници?

През последните 15 години в страната не е имало или не е бил разкрит нито един сериозен саботажен, диверсионен или определено вражески акт. Случаите с Иван-Асен Георгиев, Стефанов и д-р Сарафов са от съвсем друго естество. След като размири страната с алармите за мощна идеологическа атака откъм Запад, Държавна сигурност показа на журналистите като доказателство един нещастник (мисля, белгиец или италианец), който се опитал да вкара в страната сто библии, като очевидно не е знаел, че може да си купи библия в книжарницата на Светия синод в София. Не е ли смешно, че дейността на хиляди и хиляди хора се изразява със залавянето на сто библии? Според думите на бившия министър на вътрешните работи от страната бягали не повече от стотина души годишно, което той окачестви като несериозно малък брой. Според партийните отчети, публикувани по вестниците, „вражеската пропаганда“ не оказвала сериозен ефект върху духа на населението и в страната кипял мирен, съзидателен труд.

Всеки нормален български гражданин знае, че при съществуващите днес условия в света няма никаква опасност за режима в България, бил той червен или бял. Всеки също пределно знае, че български Дубчек не е роден и едва ли скоро ще се роди.

Сам председателят на Държавния съвет не вярва на баснята (създадена от МВР), че ако се отворели границите, хората масово щели да побягнат.

Е, тогава, защо е тази врагомания? Защо този народ трябва да бъде жертва на първичните инстинкти на хора като полковник Б., които имат патологична нужда да мразят? Защо осем милиона души трябва да бъдат жертва на шепа мрачни субекти с подозиращи лица и на две шепи неосъществени интелектуалци, които правят кариерата си върху мътните вълни на врагоманията? Защо поколенията трябва да бъдат отравяни с омраза, вместо да бъдат възпитавани на любов и толерантност? Не смятат ли българските ръководители, че врагоманията нанася непоправими вреди на народа и дори на тяхната собствена политика.

02.03.1972 г.

Автор: Георги Марков

Очеркът „Бимбилистанска журналистика“ е препубликуван от сайта “Култура”, където се появява за първи път с любезното съдействие на Любен Марков.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.