SHARE

На 16 април 1925 г. е извършен атентатът над църквата „Св. Неделя“ в София, в който са убити 213 души и ранени над 500 други. Целта на извършителите – Комунистическия интернационал и Българската комунистическа партия, е била да унищожи целия светски и духовен елит на нацията. Тогавашният министър-председател, проф. Александър Цанков (1923-1926), разказва за събитията през 1925 г. в своите мемоари „Моето време“.

1925 година е най-тежката година на моето управление, най-злокобната в моя политически живот. Съдбоносна и кървава година! Какво не преживях, какво не претеглих?! Като се завърнах от политическата си обиколка, болшинството се беше успокоило; вниманието беше отправено по следите на моя маршрут София – Белград – Букурещ. […]

Ала това затишие не трая дълго. Разрази се друга, по-страшна, най-страшната буря, която човек би помислил.

Правителството имаше сведения, че нашите комунисти готвят нещо. На­шият пълномощен министър в Берлин, професор д-р Методи Попов, мой ли­чен приятел и довереник, беше научил от германското разузнаване и по свои пътища, че в България Третият интернационал с нашите комунисти готвят нещо голямо.

Мислехме, че се проектира ново “революционно” въстание, нов бунт. Уведомени за това, правителството беше взело всички мер­ки, нарежданията по предварително изготвения оперативен план бяха даде­ни. Армията бе готова; ней бяха дадени всички заповеди и ако беше се пов­торил бунтът, той бързо и решително щеше да бъде потушен и смазан. Ала планът на комунистите бе много по-вероломен и страшен, отколкото чо­вешкият ум можеше да допусне. Той бе чудовищен и пъклен.

Атентатът на 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя” е последният конспиративен удар, короната на болшевишките злодеяния, с който трябваше да се ликвидира правителството, царският трон, държавният и стопански строй – Бъл­гария.

От данните, които се изнесоха в съда по делото на заловените конспиратори, се установи, че той е замислен в чужбина – от III интернационал – и заповядан оттам. Планът в подробности бе разработен в България. Съучас­тници бяха и някои емигранти – от крилото на пладнарите, ръководено от прочутия Коста Тодоров. Непосредствените извършители бяха трима души: някой си Абаджиев, родом от Тетевенско, техник по професия; клисарят Задгорски и малолетният Васко. Така се казваше един малък престъпник. Той обаче се ръководеше от Фридман – евреин със средно образование, кандидат за народен учител, и от цяла група комунисти интелектуалци, между които най-главни бяха полковник Янков, Коев, капитаните Мин­ков и Петрини – кандидати за червени генерали. Тримата тия господа паднаха убити, отбранявайки се при опита на полицията да ги залови живи.

16 април е последната брънка от веригата замислени атентати, която трябваше да разгроми и погребе държавния строй. Планът се провеждаше точно по нарежданията на главното конспиративно командване. Най-нап­ред трябваше да се убие царят на българите Борис III. Устрои му се засада­та при Арабаконак. Убит царят, погребалното му опяване трябваше да се извърши в храм-паметника “Александър Невски” и там чрез хвърлянето църквата на въздуха да се довърши останалото: да се погребе цялото прави­телство, цялата държавна власт, да се погребе България.

Защото на погре­балната служба в църквата по задължение щяха да присъстват министрите, бюрото на Народното събрание, народните представители, висшите военни и офицерският корпус от Софийския гарнизон, дипломатическото тяло, висшите магистрати и чиновници, целият Генерален щаб на армията, вис­шите духовници – целият Свети синод на Българската православна църква – отбрано гражданство, елитът на интелектуална България – всичкото това трябваше да бъде заровено под развалините на величествения Божи храм. Ала Господ, българският Господ, бдеше над България!

Ако атентатът над цар Борис не успееше, проектираше се друг. Печал­ният жребий се беше паднал на бившия началник-щаб на армията – генерал Константин Георгиев. Голям офицер, пред когото се откриваше голяма по­литическа кариера. При неговото погребение трябваше да се довърши оно­ва, което не успя на Арабаконак [атентат срещу цар Борис III само няколко дни по-рано – бел.ред].

Цар Борис бе спасен, той живееше втори живот. Спасението си дължеше на ентомолога Денчо Илчев и на своя секретар запасния капитан Стаматов. Илчев се пожертва за царя и падна убит в престрелката с нападателите. Стаматов продължи отбраната и даде възможност на царя да се измъкне от клопката, в която беше попаднал. […]

Цар Борис беше ловец и най-любимият му лов бе на глухари. През април е сезонът на тоя лов. Всяка година по това време той бродеше по дебрите на Рила, Родопите, Пирин и Стара планина. И в случая той бе на лов в Ет­рополския Балкан. „Ваше Величество – обърнах се към него с тон на укор, – колко сте неп­редпазлив!” Цар Борис имаше навика и това бе обикновена практика у него – да пътува и ходи сам, с малка свита, без охрана и без да уведоми не само полицейските власти, но дори и най-близките си.

Продължих по-нататък: „Вие не можете да напускате столицата и да пътувате, без да уведомите за това министъра на полицията и министър-председателя. Представяте ли си какво би станало, ако вие бяхте убит? Ако нямате милост към себе си, имайте милост за България. Защо не се ожените? Защо не се приберат и княгините и княз Кирил в София? (По това време те бяха в чужбина.) Нека дойде и княгиня Надежда с децата си – България трябва да има династия – всичко става.”

Той ме слушаше като виновен, мълчаливо, но с явно вълнение. Той знае­ше, че аз съм монархист не от любов към монархизма, но разбирам интере­сите на народа и държавата. „Господин председателю – отвърна той, – няма вече да се повторят такива работи. Ще се оженя вече, виждам какво може­ше да стане.” […]

Помислихме, че едно голямо злощастие, едно държавно премеждие от­мина. Злочинците не сполучиха. На същия ден обаче, привечер, бе смърто­носно прострелян пред дома си генерал Коста Георгиев. Това бе вторият етап, вторият замислен атентат. Погребението му бе определено да стане на 16 април в 2 часа следобед. Денят бе Велики четвъртък. Злодеите разчита­ха, че тук ще ни довършат.

В катедралната църква „Св. Неделя” ковчегът с тленните останки на по­койния бе сложен на определеното за опяване място. Отляво беше семейст­вото на покойния. Отдясно на владишкия трон служеше Софийският митро­полит Стефан, насреща бяхме наредени в две редици министрите, а зад нас, отляво и дясно, храмът бе препълнен с народ – мъже, жени, имаше и деца; официални и длъжностни лица и целият генералитет – запасни и действащи офицери. До владиката встрани бяха заели места Андрей Ляпчев и Тодор Кожухаров. Те бяха определени да кажат по няколко прощални слова – еди­ният като председател на парламентарното болшинство, а другият от името на групата запасни офицери народни представители.

Клисарят Задгорски отмести ковчега с покойника по-близо до олтара и ние, министрите, автоматично се придвижихме няколко крачки по-напред, така че застанахме точно под купола, гдето беше заложена адската машина с около 30-40 килограма взрив. Това отместване може би ни спаси. Неу­кият клисар мислеше, че попаднали точно под взрива, нашето унищожение е сигурно.

Задгорски, клисарят, по църковния обичай ни раздаде свещите. Раздаваше ни ги под ред, започна от мен и като че ни броеше. И сега, след повече от 30 години, виждам пред себе си тоя отвратителен изверг. Висок, тънък, облечен в дълга черна клисарска дреха, с пригладена черна коса, подстригани мустаци, но голобрад, със сключени черни вежди, с бледомургаво лице, с поглед на хищник.

 

Името на тоя роден престъпник, който се беше продал евтино на конспираторите, трябва да се впише в листата на най-големите злодеи. Той е улеснил поставянето на взрива, той е запалил фитила и турил в действие адската машина. Техникът Абаджиев е ръково­дел цялата работа, а малолетният престъпник Васко е служел за прикритие по пренасянето на взривните материали. Фридман е бил главният разпоре­дител, душата на бандата атентатори, той е командвал цялата работа. В процеса по съденето на заловените престъпници се изнесоха големи под­робности. Разкриха се всички съучастници: цялата организация, парите, ко­ито са изразходвани и откъде са се получавали, и т.н.

Започна погребалната процесия, служеше се от владиката. Ние, политиците, и особено партийните шефове, имаме с нашите полити­чески последователи не само партийни, но и лични, приятелски, та дори и роднински връзки. Взимаме участие в живота им, ставаме близки, интимни. Мнозина от нас са кумове, кръстници, сватове и пр.

Всеки от нас има по ду­зина кръщавки и венчавки. Ние сме съучастници в живота на нашите пар­тийни приятели. Споделяхме техните радости и скърби. Неизбежно присъствующи на радостни и скръбни църковни обреди. Поради това знаех почти цялата служба по тия обреди и особено службата по погребение, тъй като лично съм присъствал ако не на стотици, то на десетки погребения. Влади­ката Стефан четеше Евангелието. Експлозията стана в момента, когато се четяха думите на евангелиста Йоан:

„Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гро­бовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са вършели доб­ро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло…” Дебела тъма легна и покри с непроницаем мрак Божия храм и нас, които бяхме в него. Потъ­нахме като че ли в ада.

Има впечатления, които остават дълбоко отпечатани в човешката памет, незабравими, те често възкръсват в нашето въображение, помниш ги, дока­то си жив, натрапват ти се и наново преживяваш ужаса на премеждието, от което само по една случайност или по благоволение на Бога си се отървал. От тоя ден на всяко погребение при тия евангелски слова страшната карти­на е пред мен: виждам повалените жертви и чувам воплите и стенанията на умиращите и живи затрупани под развалините на „Св. Неделя”.

Секунди или минути, не зная след колко време, се развиделя и през об­лак от прах прозираше сивосинкаво небето; светлината се промъкваше през големите пробиви на църковния покрив. В храма бе все още мрачно; виж­даха се само силуетите на бягащите в безредие и напиращите през олтара да се измъкнат навън.

Не чух никакъв гърмеж. Не зная как съм се озовал до владишкия трон. Цилиндърът ми, с който бранех главата си от ударите на падащите развали­ни, беше надупчен като решето; горната ми дреха беше нарязана като с нож на няколко места. Лицето ми мокро от кръвта, която ме обливаше от нане­сените ми по главата рани; дясната ми ръка силно контузена и набита с хо­росан. Зад мен се обади Христо Калфов: „Пострадал ли си много?, и без да дочака отговор, додаде: „Колко глупаво сме се наврели в тоя капан.” Кал­фов се изгуби. Ето го насреща запасния полковник Коста Николов: „Бра­те Александре, жив ли си?” Хвана ме под ръка и ме поведе. Насреща ми други двама с револвери в изпружена напред ръка. „Кои сте вие и какво ис­кате?” – извиках изплашено. „Идем за вас, господин председателю, ние сме полиция, ваша охрана” – отговориха те, хванаха ме под мишница и през ол­тара ме поведоха навън.

Пред мен и сега е друга една картина. Една жена, облечена в черно, разчорлена, обляна в кръв, се хвърли върху мен, ридаеща и молеща за помощ, подеха я други и я изнесоха. Газим през човешки трупове и минаваме пок­рай живи заринати хора.

Из мемоарите на министър-председателя проф. Александър Цанков, “Моето време”, изд. “Прозорец”

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.