SHARE

Онази вечер реших да гледам нещо приятно и разтоварващо преди заспиване. Пуснах си един забавен сериал и последната сцена от него, на която все още бях в будно състояние, беше долу-горе следната (действието се развива в Ню Йорк): Той – Искаш ли да вечеряме заедно? Тя – Добре. Той – Обичаш ли пица? Тя – Да. Следващата сцена вече беше в римското кафене (и бистро) “Канова”, най-известно с това, че е било изключително често посещавано от Федерико Фелини, живял някога съвсем наблизо. Не си спомням дали в “Канова” правеха пици, но съм яла там великолепна паста con vongole… И тъй, унесена във вкусни спомени и сладостно размечтана, съм заспала. А сутринта се събудих с разпокъсани спомени от странен сън, в който се тъпчех със спагети карбонара в центъра на Колизеума, който представляваше огромна сцена. Около мен тълпата крещеше “Още, още!”, а в един момент мъж с тънки мустачки ми донесе бележка, която се опитвах да прочета, но не успявах, защото, когато я погледнех, буквите сякаш изтичаха от листчето… Филмите на Фелини сякаш са нещо такова – картини и хроники на сънища, които могат да бъдат прочетени по разнообразни начини.

felliniФелини е рисувал героите на филмите си (рисуването е освобождавало въображението му, твърди той), а филмите си почти винаги е сънувал. Винаги се е стремял да остане под хипнозата на съня, който да доразвие върху лентата. Смятал е цветовете в сънищата си за изключително важни. И като се има предвид, че е обожавал Ван Гог, предполагам, че цветовете на съновиденията му са били твърде интензивни. Филмът “Градът на жените” например е създаден почти изцяло на основата на сънища, но идеята за него се дооформя по време на една вечерна разходка с Ингмар Бергман из Рим. Този Рим, който носи духа на Фелини и спомена за него почти на всеки ъгъл: от любимото му кафене “Канова”, за което стана дума в началото (на крачки от дома му с Джулиета Масина, разположен на вълшебната уличка “Маргута”), през фонтана “Ди Треви”, станал толкова популярен и с може би най-известната сцена от филм (къпещата се Анита Екберг във водите на фонтана в “Долче вита”), през римското метро (увековечено в “Рим – открит град”), колонадата на Бернини на площад “Свети Петър” (“Белият шейх”), нощния Колизеум и какво ли още не, та до “Чинечита”. При последното си посещение в Рим исках да уловя точно този фелиниевски дух в града, да повървя из уличките, по които е минавал Фелини и е хранел уличните котки, да хапна в любимата му тратория и да поседна на кафе lungo в любимото му кафене с изглед към Пиаца дел Пополо. Когато се разхождаш из Рим, ти се струва някак логично, че Фелини е имал толкова специално отношение към живописта и че за него филмите са били повече рожба на живописта, отколкото на добре разказаната история. Рим е град, който прилича на огромен театрален декор, рисуван през вековете от различни художници. А в септемврийския следобед Виа Маргута, където е живял режисьорът, изглежда като място, което може да събуди сетива на художник и у най-неизкушения – със слънцето, което мързеливо гали къщите и трепти в охрата, оранжевото и бледожълтото им, с тайнствените сенки и полусенки във вътрешните дворове и със зеленината, пълзяща около терасите. Тук сладострастното му увлечение по хубавата храна и жените също ти изглеждат като част от местната задължителна програма.

В Рим досегът до битките, колизиите и натрупванията на древността и историята, които могат да бъдат видени, съпреживени и “пипнати” на всяка крачка, сякаш съвсем логично вървят ръка за ръка с онази най-чиста наслада от мимолетното – тази наслада, която тук също е докоснала почти всичко. И сякаш от тази амалгама се ражда и смешно-тъжното кино на Фелини, екранните му разходки между сънища и спомени, между реално и нереално, между обикновено и необикновено. Фелини твърди, че животът винаги крие много повече от онова, което можем да узнаем, и Рим – естественият декор на много от филмите му – е живото и вечно доказателство за това. От многоликото древно и настоящо очарование на Италия сякаш се раждат и филмите на Фефе – както с обич го наричат даже и файтонджиите и таксиджиите на Вечния град – и вълшебният му начин да разказва живота.

federico-fellini-imageАко Рим и сънищата са вдъхновение за част от филмите на Фелини, то Джулиета Масина е неговата муза. Фелини е обожавал пищни жени с щедри майчински форми. Джулиета Масина, с която обаче той живее и твори близо 50 години, е тяхна противоположност – тя е крехка и малка жена “с очи на загубило се кученце”, която прекрасно се вписва във вълшебния му киносвят. Това е жената, в чиито ръце Фелини се чувства като пластилин и която единствена може да го режисира с лекота извън филмите. А в тях Масина се превръща в една от най-блестящите “трагични клоунеси”, които киното изобщо познава. И тук, на Виа Маргута номер 10, е техният дом. Уличката, макар и живееща в някакъв унес и малко встрани от шумотевицата на големите булеварди, съхранява романтичното си очарование непокътнато и днес: с антикварните си магазинчета, с галериите, ателиетата на художниците и ресторантчетата. (Тук сравнително наскоро близо до къщата на Фелини е снимана и Джулия Робъртс в една от сцените на “Яж, моли се и обичай”.) А от дома на Фефе и Масина по Виа дел Бабуино до кафене “Канова”, в което Фелини почти всеки ден се препича на слънце, пие кафе и бъбри с приятели, са броени минути пеша.

Може би най-любимите ми филми на Фелини са “Амаркорд” и “Нощите на Кабирия”, но безспорно най-емблематичното му творение си остава “Сладък живот” (Dolce vita). И колкото и да се стреми човек в Рим да кривне от претоварените от туристи маршрути, краката му все някога го отвеждат до бляна на всеки посетител тук – фонтана “Ди Треви”, известен с прочутата сцена с къпането на Анита Екберг даже и на онези, които не са гледали филма. Казват, че от 1960 г., когато Dolce vita излиза на екран, всяка блондинка мечтае да запретне поли и да се изкъпе във водите на фонтана. Мисля, не само блондинките… “Общуването – казва Фелини – не е наука, а изкуство именно поради факта, че онова, което човек иска да съобщи, може и да се размине със съобщеното.” Филмите на Фелини са “съобщения”, които се четат според въображението на “четящия”. И колкото по-безгранично е то, толкова по-добре. При всички случаи творбите му са осигурили освен вечен живот за него и доста работа и спорове на кинокритиците.

9432753_1Днес освен филмите на Фелини във времето на онова, което наричаме постистина, и “съобщенията” му изглеждат по-живи от всякога: “Трябва неспирно да си задаваме въпроса дали вярваме на това, което виждаме, или виждаме онова, на което вярваме” (“Аз, Фелини”). Трябва! Честит рожден ден, Маестро! И… “Джулиета, спри да плачеш!”

SHARE