SHARE

Откъде да започна…

Едно време, докато бях ученичка, една от другарките ни разказваше как в неизвестен фризьорски салон влязла гражданка от капиталистическа държава и за късмет я заловили ТОЧНО преди да успее да изсипе цяло шишенце с въшки с диверсионна цел, а именно да наклевети страната ни пред света. Тази история ме впечатли и дори ѝ повярвах. Всички повярвахме. Все пак това беше другарката, а тя беше институция и нямаше как да греши по толкова капитален, да не кажа капиталистически, въпрос.

Другата западна диверсия се осъществи по времето на Чернобил. Тоест, когато гръмна централата, класът беше разделен на две: едните бяха слушали радио “Свободна Европа” и разказваха страхотии за радиации, загинали и изселени хора, другите не бяха от семейства, в които да се слуша “Свободна Европа”, и убедено твърдяха, че това са западни капиталистически измислици. И едните, и другите ядохме салати, репички и кисело мляко, няколко години след това продължавахме да събираме дванайсетлистни детелинки, за последвалите болести пък няма да говоря, че да не си разваляме настроението.

А пък като бях съвсем малка, още в детската градина, когато видех самолет да оставя следи в небето, започвах да скачам заедно с другите деца и всички крещяхме в хор: „Самолет! Номер пет! Самолет! Номер пет!“, без и през ум да ни мине, че всъщност Те ни заливат с алуминий в името на някакви тъмни и користни цели.

Връщам се обратно в училище. Караме си ние час по литература, да речем, разискваме „До Чикаго и назад“ примерно (анализът на другарката Петрова бе нещо, на което някой ден ще отделя специално внимание, защото, повярвайте, си заслужава да бъде преподаден и в нашите смутни времена), когато вратата се отваря, влизат лекарката и сестрата и започват да ваксинират всички наред. Имахме съученик, когото не ваксинираха, защото му беше противопоказно по някакви причини, от които не сме се интересували, но ги пишеше в картона му, обаче всички останали минавахме под иглата, така да се каже, и момичетата много се забавлявахме да гледаме колко се страхуват момчетата, които пък много завиждаха на съученика ни заради онова, което бе написано в картона му. А той ги гледаше доволен и им се присмиваше.

Днес нещата са различни.

Като бях в седми клас и трябваше да пиша реферат за лисицата, ми се наложи да ида в библиотеката и да търся факти за този симпатичен бозайник. Разрових и научнопопулярните списания вкъщи – “Паралели” и “Космос”. За “Паралели” се абонирахме с връзки, а някой ден ще ви разкажа и за другарката по биология, тази особена личност Станчева, която положи забележителни и похвални старания да ме откаже от любимия ми предмет и да ми докара гастрит, но няма да е днес. Ще го споделя заедно с анализа на Алеко, за който стана дума малко по-нагоре.

Ако днес бях в седми клас, можеше просто да вляза в интернет, да намеря информация, че лисиците са проводници на извънземния разум и са оставени на Земята от древна космическа цивилизация с цел да следят как върви кампанията по заличаване на населението посредством ваксини и да докладват свише. После щях да разпечатам всичко това, да го представя на госпожата и в зависимост от душевното ѝ състояние да получа отлична оценка заради старанието си да търся и другата гледна точка.

Преди това пък, май в пети клас, трябваше да пиша друг реферат, само че за първото антифашистко въстание в света (Септемврийското тоест), в което се налагаше да забъркам някак и Георги Димитров. Там вече опряхме до Съветската детска енциклопедия, майка ми ходи до библиотеката да издирва подходящи за моята възраст политически материали и дружно сглобихме прелюбопитно четиво, за съжаление изгубено за историята.

Ако това беше станало днес, сигурно деветдесетина процента от класа щяхме да се явим с разпечатаната от Уикипедия статия и да ликвидираме въпроса.

Стана така, че неограниченият достъп до информация успя да удави здравия разум като гигантско неуправляемо цунами, заляло невинен японски град, без да остави и следа от него. Едва ли някой някога си е представял, че информацията може да се окаже толкова опасно за интелекта нещо. Че мишката, мониторът, клавиатурата и десетте минути ръчкане из интернет ще надцакат шестте години следване на медицина, а след това и годините на специализация и допълнителните десетки години практика в областта. Че дирята от самолета ще се окаже дело на тайнствена конспирация (то няма как да е нетайнствена конспирацията, де), целяща да затрие наученото по физика някъде в шести клас. Че внезапно ще покълнат домати с ДНК; че ежегодната грипна епидемия ще е дело на международната фармацевтична мафия (която също така е виновна болните да се размотават без маски и да кашлят в лицата на заобикалящите ги, без дори да си сложат ръка на устата); ваксините ще са по-страшни и от черната чума, кацането на Луната ще е добре поддържан мит; извънземните ще контролират правителствата; ще ни чипират и после ще ни задължат да станем педонекрозоофили, длъжни да осъществяват инцест… и накрая Земята ще стане плоска за разкош. Че красиви атмосферни явления като халото ще предизвикват паника, каквато и средновековно село не е виждало.

Не знам какво стана. Явно безкрайната информация е същото като липсата на информация. Интернет се оказа силата, която дава съответните пълномощия на бояджиите да спорят с лекари по медицински въпроси; на лекарите да спорят с филолози по филоложки теми; на филолозите да спорят с физици на тема физика; на физиците да спорят със социолози на тема социология; на социолозите да оспорват експертите по биология… И така нататък. Критичното мислене се оказа по-рядко срещана екзотика и от тигър албинос. Експертизата се оказа срамна болест. Информационната грамотност се превърна в недостижим за масовото население блян. Интернет и социалните мрежи, особено Фейсбук, дадоха възможност на хората да се обединят в групи по интереси и вярвания, да се съберат със свои събратя по убеждения от всички краища на света и ако се окажат достатъчно кресливи, да надвикат тънкия немощен гласец на здравия разум, който писука за помощ, пометен от преждеспоменатото неуправляемо цунами.

Идиотите са навсякъде. Като за начало в момента са на висши управленски позиции из целия свят. Трият със задниците си седалките в Европарламента. И в нашия парламент. И в полския, британския, вероятно и в албанския (по подразбиране). Карат таксита. Пазаруват в магазина. Ходят на почивка на Халкидики. Търкат талончета, забавляват народа във “Вип Брадър”, говорят Истини™ в дискусионните студия, гледат те лошо в автобуса, карат автобуса, размножават се по различни начини – по полов път или се предават като зараза… Както и да е, тук са.

Така че, спокойно. Нещата са страшни, затова пък са безнадеждни. Носете си праните гащи и бъдете като онази лисица, дето, като я драли жива, философски заключила: „Е, и на това ще му дойде краят“.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.