SHARE

Когато ме напуснаха на 24, светът изглеждаше да е свършил, без да беше.

Когато ме напускат на 44, светът може наистина да е свършил, но не изглежда така.

На 24 се ужасявах, че свършилото няма как да се повтори.

На 44 знам, че няма да се повтори, нито пък го искам. Знам, че следващото ще е просто различно.

На 24 излизах и си намирах нещо друго.

На 44 не ми се излиза. Мога да се обадя и ще дойдат. Но няма смисъл.

На 44 най-сетне знанието от книгите болезнено се превръща в познание:

– че няма значение дали си прав;

– че няма сила, която да задържи решилия да си тръгне;

– че няма смисъл той  да остане;

– че отишлият си може и да се върне – но че е безнадеждно да го чакаш, глупаво – да го искаш, и тъпо – да го приемеш;

– че няма нищо, което да свърже хората достатъчно силно и че най-здравата им спойка е нерешителността.

На 44 знам, че самотата не е страшна, защото съм я преживявал и заедно с другия; защото знам, че в крайна сметка е неизбежна; защото най-сетне „съм си достатъчен, а понякога си идвам и в повече”.

Търся утеха в злорадието, сублимирам обичта си в гняв, насочвам го насам-натам. Боря се с топката в стомаха си при събуждане, с ръката, стиснала гърлото ми денем, и с безсъниците в поредни нощи. Накрая се отказвам да прогонвам спомените, защото са престанали да болят.

Трупам знание – трупам тъга – губя гняв.

Забравената свобода е сладка; ежедневената е скучна. Осъзнато живяната е радост.

Погледът ми е станал игрив; излъчвам сигнали; светът им отвръща радушно.

Радушното обаче не значи страстно. Случките, които са се престрували на пропуснати възможности, често ще се разголват като (без)обидни разминавания.

Държа се. За себе си.
Luzern – Zürich – Крапец, 7-20 август 2010

* Изображение – “Целувката” 1951, Рене Магрит

SHARE