SHARE

Преди няколко месеца един приятел каза „айде да ходим в Транснистрия“. Не се чудих твърде много – кога пак ще имам възможност да се организирам да отида в непризната от никой република. Това ще бъде нещо като пътепис за обиколката ни (четирима души) до Транснистрия (или Приднестровска молдовска република) и обратно, придружено със снимки. Пътят ни мина през Русе, Букурещ, Яш, Бълци, Кишинев, Тираспол, Бендери, Паркани и Одеса.

Та на 29 август вечерта потеглихме… с влак. Към Русе. Защо? Защо не… в 3 без нещо бяхме на гарата в Русе, направихме една разходка и стигнахме до ресторант „Дива орхидея“ – известно денонощно заведение в Русе. Имахме време за една кола, преди да дойде таксито, което, поръчано от предния ден, да ни закара до летището в Букурещ.

От Букурещ взехме полета за Яш – по различни данни между 2-ри и 5-и по големина град в Румъния. Летището в Яш е малко, като селска автогара, но пък има три терминала. Яш е приятен, има ботаническа градина, много църкви и интересни градски гледки. Бивша столица на Молдова е (1564-1862) и макар да е било отдавна, „столичното“ се усеща. Усеща се и соцът, разбира се.

От Яш хванахме автобус към Бълци, втория по големина град в Молдова (ако не броим Тираспол, който според приднестровците не е в Молдова). Автобусът мина по умопомрачителен път (за съжаление – главният). Дупки нямаше, явно е бил направен качествено. Но според мен това е било някъде през 80-те. Беше толкова нагънат и крив, че всеки камък в бъбреците би излязъл. Все пак бяха решили да го ремонтират, но тъй като много от местните не спазваха светофарите в еднопосочните участъци, ставаха задръствания и разминаване на камиони, автобуси и коли, каращи през тревата. Нашите пътища и нашите шофьори са си направо „първи свят“.

В Бълци е мизерно, лъха на соц, сградите плачат за саниране, а както ще забележим после в цяла Молдова и Украйна – тръби минават навсякъде. На центъра има танк, както и няколко различни пазара – един съвсем открит, един съвсем закрит и един полуоткрит. Впечатление прави как местните (поне по-възрастните) се кръстят не просто когато влизат и излизат от църква, а дори когато минават покрай църква в тролей. Спахме в лятната къща на местно семейство (което я беше пуснало в Booking), и след кратка сутрешна разходка на другия ден отидохме на автогарата. Там виковете „Кишинеу, Кишинеу“ са през 10 секунди – с цел да напълнят поредната маршрутка и на нейно място да дойде следващата.

Пътят до Кишинев беше значително по-добър, та даже успях да спя. За да ни остави по-близо до квартирата (апартамент, пуснат в Booking, който явно яде от пазара на AirBNB), маршрутката ни остави „в нищото“ (в центъра, все пак де). След дълъг (сервитьорите в Молдова не бързат, или поне нашите не бързаха) обяд (с кюфтенца от мамалига) последва цял ден разходка из Кишинев.

На много стени пишеше телефонен номер на хора, предлагащи татуировки. В крайна сметка друг беше намерил пазарна ниша и предлагаше премахване на татуировки. Защо толкова много татуировки се предлагат по такъв начин – не знам.

Кишинев е приятен. Има го соцусещането, но има и доста красиви места. Гарата е чудесна. Парковете са приятни. Има места, които са направени за картички. Има интересно градско изкуство. Новото строителство е… голямо ии се чудиш дали е ново, или са санирани панелки.

Бяхме в Кишинев в деня на молдовския празник Лимба ноастръ (нашият език). Централният булевард беше затворен и имаше народни песни и тълпа от хора. Това е денят, на който молдовският език е станал официален в Молдовската ССР през 89-а, като е прието, че е иденетичен с румънския и се пише с латиница. Това е сериозна стъпка, тъй като съветската власт е настоявала, че молдовският е различен език, пишел се е с кирилица, като по този начин е бил предпоставка за твърдението, че има отделна молдовска нация и съответно – държава. Много молдовци не са на това мнение, и виждат този ден като важна стъпка към обединение с Румъния (опростявам, разбира се – има много за четене по темата). Този празник е важен и за отделянето на Транснистрия, както ще видим след малко.

Политическата обстановка в Молдова също е интересна. Имат проевропейска власт (както може да се види от флаговете по улицата), но пък проруски президент и все още вкоренени в институциите проруски настроения. В дните преди и след празника е имало многохилядни протести в Кишинев заради касирани избори за кмет (спечелил е проевропейският кандидат). Изглежда в Молдова борбата за влияние е доста активна.

На следващия ден станахме в 6 ч., за да хванем влака за Тираспол (има един влак дневно). Опашката на гарата беше до входа – правиха проверка на билетите преди излизане на перона. Влакът беше пълен, тъй като крайната му дестинация е Одеса. Интересното при влизането с влак в Транснистрия е, че няма гранична гара. Влизаш си с влака в републиката (пресичайки мост над Днестър) и на гарата в Тираспол трябва да минеш през имиграционната служба. Там попълваш една бланка (с доста грешки в английската ѝ част), вземат ти горната половина, а долната половина си я пазиш до напускане. Имаш право на 10-ина часа, като ако нощуваш някъде, трябва собственикът на апартамента или хотела да ти удължи престоя, като отиде в районното. Ние бяхме планирали да останем само до следобед, така че тази стъпка не ни се наложи.

Граничният полицай много учтиво ни обясни всичко, каза кога ни е последната маршрутка за Одеса (не беше прав, беше по-късна), каза ни и за селото с бесарабски българи близо до Тираспол и как да стигнем дотам. Обменихме и пари – там се плаща с приднестровски рубли, които можеш да си купиш само оттам. От гарата тръгнахме към тролейбусна спирка, откъдето да отидем до близкия град – Бендери. Да, има тролей между двата града. Първо обаче дойде маршрутка (с гениален начин за затваряне на вратата), та се отправихме към Бендери.

Бендери е ключов град в историята на Транснистрия. Той от другата страна на Днестър и е в демилитаризираната зона, макар че е под контрола на Транснистрия. Поради това, за да стигнеш до него, се минава през военния пункт на моста. Никой не те проверява, но прави впечатление. Усещането в Бендери е като в малък български град в средата на деведесетте (но с по-нови коли). Бяхме там на 1 септември, което е първият учебен ден, и всички ученици с униформи бяха по улиците. Впечатление ни направи, че повечето бяха момичета, но може би е било случайно. В единия край на града има крепост, за която нямахме време. Вместо това влязохме в музея на „Бендерската трагедия“.

Това е ключовият момент от приднестровската война, в който молдовската армия нахлува в града, стреляйки по цивилни къщи и автомобили. Нещата, разбира се, са по-сложни. След приемането на молдовския (т.е. румънски) за официален език, малцинствата в Молдова – руското и гагаузкото – се притесняват от дискриминация и дори геноцид и обявяват независимост. Разбира се, езикът не е бил единственият фактор, цялостните настроения в комбинация с разпада на Съветския съюз са довели до този акт.

След референдума за напускане на СССР Молдова все още няма опитна армия, с която да защити територията си, а 14-а руска армия подпомага приднестровците. В продължение на две години има епизоди на насилие, които кулминират в трагедията в Бендери – молдовската полиция арестува руски майор, но приднестровската „съпротива“ обстрелва полицейското управление.

В отговор молдовската армия влиза в града, за да установи контрол. Само че, твърди се, че правейки го, извършва доста нарушения. Което провокира Русия да застане официално на страната на Транснистрия. Последват кратки военни действия, след което примирие, което продължава и до днес. Общо взето, Транснистрия съшествува благодарение на руската армия.

Проблемът обаче е назрявал много преди 90 година. Транснистрия всъщност не е била част от Молдова, а от украинската ССР. След присъединяването на Молдова към СССР през 40 година (в резултат от пакта Молотов-Рибентроп) Сталин „начертава границата“ на Молдовската ССР не до Днестър, а отвъд – включвайки и Транснистрия, в която тогава има 41% молдовско население. Това не е случайно – Трансистрия се е казвала „Молдовска автономна СССР“, с идеята в бъдеще Молдова да стане част от СССР. Бендери е „Против румънизацията“, а притесненията им може би са били отчасти основателни. Споменах Гагаузия – друга област, където се говори гагаузки език (който е тюркски). Тя през 94-та получава статут на автономна област, в която гагаузкият език е признат. Такова решение е най-логично, но за съжаление не е постигнато за Транснистрия.

Обратно в настоящето – хванахме такси от Бендери до Паркани (селото между Бендери и Тираспол). На въпрос „колко ще струва“ таксиджията каза „по апарат“. След което сложи смартфона си на таблото и отчиташе с него. Излезе колкото очаквахме. А в Паркани има бесарабски българи. Но в почивен ден в жегата не можеш точно да намериш българи по улицата. Само че решихме да потърсим споменатия от граничния полицай музей. Не било музей, оказа се, а културен център. На площада пред културния център има две неща. Паметник на Ленин и бюст на Васил Левски. Ленин и Левски – идилия.

А вътре в културния център ни посрещна жена, която, като разбра, че сме от България, пита „на руски ли да говорим или да не си кършим езиците и да говорим на български. Той нашият е по-различен, де“. Показа ни експозицията на българската култура – трябваше да я подреди малко, защото я готвели за утрешния национален празник на Транснистрия. Щели да ходят с ансамбъла да представят българската култура в Тираспол. Показа ни и многото награди от български фолклорни фестивали – често идвали до България. Бесарабският български звучи много интересно – прилича на родопски, но със западни нотки.

След това излязохме на главния път и хванахме тролея за Тираспол – столицата на републиката. Видяхме паметника на Суворов (основател на Тираспол), както и явната близост на Транснистрия с Русия. Освен че руският и приднестровският флаг винаги са един до друг, руската Сбербанк има силно присъствие.

Видяхме и сградата на парламента, пихме квас (супер е в жегата), видяхме посолсвата на Южна Осетия и Абхазия – две от трите държави, които признават Транснистрия (третата е Нагорни Карабах – Арцах). Тираспол е вторият по-големина град на територията на Молдова. Усеща се като среден български областен град в началото на века – преди да дойдат европарите за ремонти.

Приднестровието е бедно. Произвеждат коняк (Квинт), чиито магазини са едно от малкото по-лъскави неща заедно със Сбербанк. За да изнасят стоки за ЕС, те трябва да са „произведени в Молдова“, а след подписването на договора за асоцииране между Молдова и ЕС през 2014-а приднестровската икономика бързо се преориентира към ЕС, като износът за Русия спада. Вносът от ЕС пък е с високо качество, както можем да видим от тази снимка. По десетки стълбове, както и в маршрутките, има обяви за курсове с гарантирана работа в Европа, работа в Полша и дори румънско гражданство. Руските знамена са благодарност за военната помощ от руската армия, но икономиката вече е ясно насочена към Европа. Любопитна нотка е и логото на “Приста Ойл” на гарата в Тираспол, вероятно от едни минали времена.

От Тираспол тръгнахме с маршрутка за Одеса. Границата е интересна, защото е тройна. Напускаш Транснистрия, съответно има техен граничен пункт. Влизаш в Украйна, съответно има техен пункт. Но интересното е, че в същото време напускаш и Молдова. И ако няма молдовски граничен пункт, няма да има кой да ти сложи печат, че си напуснал Молдова. Този проблем е решен със споразумение между Молдова и Украйна, така че на украинският пункт получаваш печата за изход от Молдова. А украинският граничен полицай ни пита „Нещо изнасяте ли? Наркотици, трева, съветски медали?“. Вероятно заради ценните метали, но все пак беше забавен въпрос.

В Одеса спахме в антиутопичен жилищен комплекс, а на следващия ден цял ден се разхождахме. Одеса, особено в центъра, е доста приятен град. Красива гара, красиви стари сгради, още красиви сгради, (макар и понякога с големи свински опашки), музей на контрабандата, до чието посещаване на стигнахме, пристанище и, разбира се – плаж.

На следващия ден хванахме ранния сутрешен полет до София, където гордо си залепих приднестровско магнитче на хладилника.

Няколко дни след като станах на 31, посетих 31-вата си държава. Но не броя Транснистрия – с нея биха били 32. А тя е пример за това колко много история и много историческа глупост може да има на едно малко парче земя. И как тази историческа глупост води до това едни хора да живеят бедно, да бъдат облъчвани с пропаганда и да нямат възможностите за развитие, които имаме ние.

Молдова никога не е искала да бъде част от Съветския съюз. Но е станала след споразумение между двата силни режима в средата на века – хитлеристка Германия и СССР на Сталин. В резултат на това в момента Молдова е бедна, макар че могат да се видят проблясъците и възможностите, които са пред нея.

Приднестровската република пък е отчасти жертва на „чертаенето“ на граници с молив върху карта от неадекватни лидери. Можеше, разбира се, прорумънските настроения в Молдова да не бъдат за сметка на руското и гагаузкото малцинство и на тях да бъдат дадени уверения, че няма да бъдат дискриминирани. В резултат, днес 475 хиляди души живеят „в нищото“. Живеят спокойно, бавно, но бедно и без особени перспективи. Освен ако не пробват да скъсат някое листче за „работа в Полша“ или „румънско гражданство“.

В сравнение с това ние в България сме добре. И колкото и проблеми да имаме, консенсусът за европейското ни развитие продължава да издържа, а това ни дава все повече възможности за развитие – като държава и като свободни индивиди. Тази европейска свобода е нещо, което в Молдова и Приднестровието нямат. А я нямат отчасти заради геополитически малшанс.

Трябва да сме много внимателни да не попадаме в такива ситуации, защото излизането от тях е трудно. Последният път ни отне 62 години (1944-2007). Дано да няма следващ такъв малшанс, подпомаган от местни опортюнисти и полезни идиоти.

Иначе бих препоръчал разходка до Транснистрия. Защото един разказ не може да предаде цялото усещане, дори когато придобито само за половин ден.

Текстът е препубликуван от блога на автора “БлОгодаря”. Снимките са от негов личен архив. Акцентите са на редакцията на “Терминал 3”.

SHARE
Софтуерен инженер и архитект, експерт по електронно управление, лингвист и блогър