SHARE

От Ан Апълбаум, “Вашингтон пост”

В цяла Европа и дори по целия свят съюзниците на Америка развиха “бункерен манталитет”. Те чакат, с ръце запушили ушите си, нападението да приключи, чакат мира и тишината да се върнат, търговията и дипломацията да се възобновят, както когато всичко бе нормално. След година и половина, или в най-лошия сценарий – след 5½ години, президентът Тръмп най-после ще се оттегли във вулгарната си кула [визира Trump Tower в Ню Йорк, или “Кулата” Тръмп, в буквален превод на български език – бел. ред.] и ще вземе със себе си некомпетентното си потомство. Светът ще се върне към предишното си състояние. Америка ще бъде ръководена от някой, който може да прочете инструктажа си по определени въпроси, някой, който няма да накара да се срамува някой държавен глава, когато той или тя дойде на посещение, някой, който помни, че съюзите са основа на силата на САЩ и че търговията не е игра с нулева сума [играта с нулева сума в теорията на игрите и икономическата теория е ситуация, когато печалбата на единия от участниците е точно толкова, колкото загубата на друг – бел. ред.]. Или?

Току-що наблюдавахме провеждането на важен дебат, продължил две нощи, по време на който чухме някои от най-известните американски журналисти да задават въпроси на потенциалните президенти. Повечето от анализите описват кой печели и кой губи, кой нанася удари и кой ги парира. Но ако слушахте извън Съединените щати, както в моя случай, нещо друго беше много по-учудващо: почти пълното отсъствие на останалия свят. Нямаше Европа, нямаше Китай, нямаше Венецуела. Беглите позовавания на Близкия изток най-вече включваше оценки за миналото – по-специално за това как кандидатите са подкрепили или не войната в Ирак преди повече от 16 години.

Нито имаше обяснителни дискусии за международната търговия. Андрю Янг [кандидат за президент на САЩ от Демократическата партия, потомък на имигранти от Тайван – бел.ред.] посочи, че роботите и изкуственият интелект сега са по-голяма заплаха за американските работни места от китайските фабрики, но никой не спомена парите, които американците печелят от експортна търговия и експортни продажби – например фермерите в Средния запад. Никой не говори за материалните ползи от мира в Европа, осигурен за три четвърти век американско присъствие, или как това може да бъде застрашено от американско напускане на континента. Въпреки че кметът на Ню Йорк Бил де Блазио го засегна, никой не говори много за възможността за война с Иран в най-близко бъдеще. Дори ако Вашата основна грижа е икономиката и работните места, трябва да признаете, че криза в Персийския залив, с последиците, които има за търговията с петрол, може да има някои поразителни ефекти в самото сърце на САЩ.

Не обвинявам нито кандидатите, нито интервюиращите ги. Ясно е, че никой не смята, че тези въпроси засягат електората и може би това съждение е правилно. Раса, имиграция, културни войни – това са темите, които 2 1/2 години от президентството на Тръмп са влезли в центъра на умовете на всички. След 2016 г. САЩ престават да бъдат амбициозна страна със смели идеи как да оформят света: Америка е страна, която воюва със себе си, страна, която отново води спорове за познати битки за националната идентичност.

Съединените щати също са страна, която се връща към по-стара политическа традиция. До нападението над Пърл Харбър изолационизмът беше важно, дори доминиращо направление в американската политика. След Втората световна война това направление изчезна, задушено от широко разпространеното и консенсусно сред политическите партии убеждение, че САЩ трябва да останат ангажирани със света, за да предотвратят бъдещи кризи. Сега имаме президент, чиито възгледи – наследени, подозирам, от баща му – принадлежат пряко на изолационистката традиция отпреди Пърл Харбър. Но сега той възроди тази традиция и подозирам, че тя няма да изчезне заедно с него. Дали президентът Елизабет Уорън, президентът Берни Сандърс или президентът Камала Д. Харис категорично ще отхвърлят изолационизма? Не мисля така. Дори президентът Джо Байдън ще трябва да успокои нарастващите изолационистки настроения в собствената си партия.

Разбира се, изолационизмът няма да държи Америка изолирана. Американците може да не искат да се месят във външния свят, но външният свят все пак ще иска да се меси в Америка. И Пърл Харбър, и 11 септември [2001 г. – бел.ред.] донесоха чужди конфликти на територията на САЩ; Русия се опита да оформи изборите през 2016 г. и ще прави това отново. Китайските решения за това откъде да закупят соя ще оформят икономиката на Айова. Вероятно новите изолационисти ще се опитат да пренебрегнат или да отблъснат подобни интервенции от чужбина, вместо да се опитат да оформят света, за да ги предотвратят – но това, разбира се, вече са много по-различни Съединени щати от онова, което всеки от нас може да си спомни.

Това е много полезен, образователен момент. “Неамериканците”, които четат това, особено в съюзническите страни, сега са предупредени: Няма да има автоматично връщане към предишното състояние. На американците сега напомням: президентството на Тръмп може да се окаже, че не е просто аварийно предупреждение, което можем да пренебрегнем, а началото на дълъг период на разделяне, който няма да приключи през 2020 или 2024 г. И ако този сценарий не ни харесва, тогава от нас зависи да изискаме политиците ни да разискват сценарий, който е по-различен.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.