ДНК тест на валутния борд

ДНК тест на валутния борд

SHARE

Иво Прокопиев е основател и съиздател на “Дневник” и “Капитал”. Анализът му е препубликуван от “Капитал”.

 

Дискусията за еврото и за това кой е бащата на валутния борд ме върнаха в по-ранните години на моята кариера, в които бях финансов журналист и главен редактор на “Капитал”. Смятам, че в настоящия момент темата за влизането в еврозоната е ключова и, подобно на въвеждането на валутния борд през 1997-а, ще предопредели развитието на България в следващите десетилетия.

 

Валутният борд дойде след хиперинфлация и банкови фалити

 

Нищо не може да се сравни по икономически драматизъм с банковата криза от 1996-а и последвалите икономически и политически събития, които промениха България завинаги.

 

През 1996 г. България беше принудена да затвори 40% от банковата си система, включително няколко от “системните” банки като Стопанска банка и Минералбанк, през които по времето на социализма бяха финансирани повечето от големите държавни инвестиционни проекти. Другата причина за масовите банкови фалити беше лошото управление на риска и слабият банков надзор на БНБ, който не успяваше да обуздае нарастващите лавинообразно лоши кредити. Малко по-рано, през 1995-а, по сходни причини, но и заради атаки отвън, беше фалирала и фаворизираната от БНБ Първа частна банка.

 

Липсата на структурни реформи и приватизация доведе до банкова криза, а банковата криза доведе до рязък спад на БВП, обезценка на лева, хиперинфлация и масова бедност.

 

През 1995 и 1996-а БНБ беше поставена под огромен политически натиск да финансира банките и правителството. Заради липсата на реформи и забавена приватизация достъпът на правителството до капиталовите пазари беше силно ограничен. Единственият източник на свеж финансов ресурс теоретично бяха МВФ и Световната банка, но те имаха множество условия. След банковата катастрофа през 1996-а и компрометирането на БНБ като независим регулатор, от МВФ дойде идеята за

 

валутен борд или за пълен отказ от парична политика

 

По същество това означаваше, че международната финансова общност налага на българската политическа класа да се откаже от правото да печата пари и да води парична политика в централната банка на държавата.

 

С прости думи, валутният борд означава, че курсът на лева се фиксира към твърда валута, централната банка не може да рефинансира банките и правителството, дори и да имат остра нужда. В България беше въведен твърд вариант на валутен борд, при което левовете в обращение са изцяло покрити с ликвидни чуждестранни активи в твърда валута, по фиксиран курс 1 лев равен на 1 германска марка, а след създаването на еврото курсът се фиксира по курса, с който марката влезе в еврото – 1.955.

 

Този болезнен ход на замяна на дискрецията на централната банка с правила и фиксиран курс, установени в закон, беше единствената възможност за връщане на доверието в лева и в банките. За да съществува устойчив режим на валутен борд, при който централната банка не може да рефинансира банките и правителството, основните предпоставки са две:

 

1. Бюджетът да бъде балансиран и да не произвежда дефицит

 

2. Банковият надзор да е много стриктен, за да гарантира, че търговските банки няма да имат нужда от “спасяване”, защото централната банка вече няма инструменти за това. (При фалита на КТБ се пропука второто изискване.)

 

Кой е бащата на борда

 

В интерес на историческата истина трябва да кажа, че валутният борд започна да се подготвя още през 1996 г. от правителството на Жан Виденов, и по-конкретно от финансовия министър тогава Димитър Костов.

 

Първоначалната версия на борд “без подкрепа”, която се предлагаше неофициално от някои от представителите на МВФ, беше курсът да се фиксира, като валутните активи да се осигурят за сметка на блокиране на валутните депозити на фирмите и населението, а не от допълнително финансиране от МВФ. Фондът отказваше финансова подкрепа за България заради забавените структурни реформи. Подобен ход би бил твърде непопулярен политически и логично управителният съвет на БНБ тогава и Министерство на финансите се противопоставиха на такъв борд.

 

След последвалите политически промени – избирането на Петър Стоянов за президент и спечелването на парламентарните избори от ОДС начело с Иван Костов, сантиментът към България се смени и МВФ вече беше готов да отпусне заем в подкрепа на въвеждането на валутния борд.

 

Ръководител на мисията на МВФ беше Ан Макгърк, а директор на Втори европейски департамент – Майкъл Деплер. Те са хората, които осигуриха политическата подкрепа за българския валутен борд и могат да се нарекат негови “родители”.

 

Същинският баща на борда обаче е друг. Това е ръководителят на техническата мисия на МВФ Уорън Коутс. Той е човекът, под чието ръководство техническите експерти на МВФ, заедно с експертите на БНБ, трансформираха баланса на централната банка в про-форма баланси на Управление “Емисионно” (Валутния борд) и Управление “Банково”, направиха изчисленията за паритетния курс и нужните резерви. Балансът на Управление “Емисионно” олицетворява валутния борд. В активите му са чуждестранните активи, в пасивите – парите в обращение, както и малки депозити на бюджета и Управление “Банково”, които играят ролята на своеобразни буфери.

 

През пролетта на 1997-а служебното правителство на Стефан Софиянски работи активно за въвеждането на борда. Министърът без портфейл Красимир Ангарски отговаряше за подготовката и приемането на Закона за валутния борд.

 

Като макроикономист лидерът на ОДС и по-късно премиер Иван Костов имаше своите резерви към механизма на борда. Като политик обаче Костов ясно разбираше, че отказът от парична политика, която през годините преди това произвеждаше основно финансови кризи и кредитни милионери, беше цената България да се завърне в цивилизования свят.

 

Чудото “валутен борд”

 

Доверието във финансовата система, което бордът върна в България, както и процесите на евроатлантическа интеграция, осигуриха цяло златно десетилетие на икономическо развитие – от 1 юли 1997-а, когато беше въведен бордът, до фалита на Lehman Brothers и началото на глобалната финансова криза в края на 2008-а. През този период България постигна впечатляващ икономически растеж от средно над 4% годишно, икономическото благосъстояние за пръв път надхвърли върховите постижения на социализма. България стана член на НАТО и ЕС, с което си осигури институционални предпоставки за устойчиво развитие в бъдеще.

 

Друг ключов момент за ускореното развитие беше приватизацията и по специално приватизацията на банковия сектор, като 2/3 от банките бяха придобити от международни банкови групи с голям капитал, апетит за растеж и процедури по управление на риска. Заедно с това БНБ, под ръководството на управителя Светослав Гаврийски и подуправителя Емилия Миланова, оздравиха съществено банковия надзор. Мартин Заимов пък беше първият подуправител на БНБ, отговарящ за Управление “Емисионно”.

 

След силните години, през годините на кризата 2009-2013 се проявиха някои от недостатъците на борда. Основно, че той е про-цикличен механизъм. В добри години за световната икономика “внася” инвестиции и растеж, в лоши – “внася” криза. Когато има входящ поток от преки чужди инвестиции, парите в обращение растат. Когато има отлив на инвестиции, както в годините след 2009-а, има свиване на парите в обращение. Поради липсата на инструменти на парична политика и нуждата от балансиран бюджет, основният механизъм, през който икономиката поема външните шокове и свиването на парите в обращение, е през пазара на труда. Това води до по-висока безработица и по-ниски заплати.

 

Ниските доходи в България, в комбинация с членството в ЕС и облекченията за пътуване и работа, ускориха икономическата имиграция и изпратиха в чужбина значителна част от най-качествения човешки капитал. Една от причините безработицата да остане сравнително ниска по време на кризата е, че голяма част от способните кадри напуснаха страната. Това отнема от потенциала за догонващо развитие и създава негативна спирала – слаб растеж, ниски доходи, висока икономическа имиграция…

 

Затова

 

основната полза от членството в еврозоната

 

ще бъде ускорената конвергенция на доходи и цени спрямо ядрото на ЕС. Без ускорен ръст на заплатите, няма как де бъдат обърнати процесите на икономическа имиграция и спад на броя на икономически активното население в България.

 

Ще се намалят разходите за финансиране на бизнеса, домакинствата и държавата, както и ще се елиминира напълно валутния риск лев-евро. Някакви други съществени разлики обаче няма да има. България и в момента има валута, която е фиксирана към еврото. Тоест ние носим всички негативи на фиксирания курс, без да имаме достъп до позитивите на еврозоната. Стриктно погледнато, влизането в еврозоната и членството на БНБ в системата на Европейската централна банка означава не отказ, а частично връщане на суверенитет върху паричната политика, защото България ще участва в процеса на вземане на решения в ЕЦБ.

 

В новата история, след 1989 г., банковата ни система два пъти е била близо до “финансовия ужас”, какъвто преживяха например гърците по време на тяхната криза. Първият път беше през през зимата на 1996-а, когато идеята за борд “без подкрепа” практически означаваше блокиране на валутните депозити на населението и фирмите.

 

Вторият път – след фалита на КТБ през 2014 и последвалата банкова паника, когато напълно сериозно се обсъждаше въвеждането на банкова ваканция. При валутен борд не е никак ясно как банките биха отворили след ваканцията при същия валутен курс.

 

Къде е фундаменталният проблем?

 

България няма институционална рамка за реакция при банкови кризи. Заради механизма на фиксиран курс по същество държавата е заменила централната банка като “кредитор от последна инстанция”. За разлика от класическата централна банка, нейните възможности не са неограничени. Държавата, чрез бюджета, би могла да спаси 2-3 от големите банки, но не и системата като цяло.

 

Това е причината след кризата около КТБ през 2014 в класификацията на Европейската комисия в редовните й икономически доклади България да бъде посочвана като страна със сериозни макроикономически неравновесия, независимо от балансирания бюджет и много ниския публичен дълг, под 20% от БВП.

 

На внимателен брюкселски английски там се обясняваше, че потенциална нова банкова криза може да доведе до нужда държавата да трябва спешно да емитира големи количества нов дълг и съответно това да създаде нестабилност и загуба на доверието на пазарите. Това беше причината между 2014 и 2017 г. кредитният рейтинг на България да бъде на ниво “подинвестиционен” или на жаргон “боклук” (“junk”).

 

Тази класификация за макро-неравновесия беше променена през 2018, едва след като България получи политическа подкрепа от ЕС и ясна пътна карта за присъединяване към валутния механизъм, по-късно към Еврозоната и най-важното – към Банковия съюз. Съответно, това доведе до няколко поредни повишения и на кредитния ни рейтинг и той вече е на ниво “инвестиционен”.

 

По-важно от еврото е членството на България в Банковия съюз на ЕС

 

България е първата държава, която ще влезе в пакетна сделка – освен към еврото, ще се присъедини и към Банковия съюз на ЕС. Макар той да е отворен и към него да няма наплив от страни извън еврозоната, всъщност за България той носи повече преки ползи отколкото еврото.

 

Банковият съюз има три основни стълба, които функционират обвързано. Чрез Единния надзорен механизъм, ЕЦБ ще надзирава директно системно важните институции на българския пазар и ще работи заедно с БНБ по надзора върху останалите.

 

В случай на евентуална нова банкова криза България ще има достъп до Единния механизъм за преструктуриране на банки. Това е нова независима институция на ЕС за интервенция при банкови кризи. Механизмът се управлява от Единния борд за преструктуриране на банки и държавите-членки имат достъп до огромния ресурс на Единния фонд за преструктуриране на банки. На фона на ресурсите на фонда размерите на българските банки са незначителни.

 

Третият стълб на Банковия съюз е Европейската схема за гарантиране на влоговете до 100 000 евро в банките в държавите-членки на Банковия съюз. Но той съществува само като план на хартия, като досега между членките на еврозоната няма съгласие по него и в скоро време такова не се очертава…

 

Естествено, както и срещу валутния борд през 1997-а, срещу еврозоната и Банковия съюз могат да се направят валидни негативни икономически коментари. Те далеч не са съвършени институции. Спрямо степента на развитие на България и качеството на българските институции обаче, членството в еврозоната и Банковия съюз би било революционна крачка напред към подобряване на средата за бизнес и ускоряване на конвергенцията към ядрото на Европа. По-добре за нас е да имаме проблеми заедно с другите от еврозоната, ако има такива, отколкото да имаме проблемите на нейната периферия. В по-дългосрочен план тази конвергенция в жизнения стандарт би обърнала трайно тенденциите на отлив на човешки и финансов капитал от България.

 

Както и по темите в енергетиката, в разговора за бъдещето на българската финансова система емоционалните изблици заместват напълно аргументите. Противоречивите политически сигнали, идващи от правителството и лично от премиера Борисов в последните дни, могат да се обяснят единствено с нуждата от още време за изпълнение някои от конкретните условия и мерки в пътната карта за банковия и небанков финансов сектор в България.

 

Ако това не е причината обаче и при наличието на практически пълен вътрешнополитически консенсус, “забавянето на темпото” за членство в еврозоната и Банковия съюз би било груба стратегическа грешка, съпоставима с отказ от членство в ЕС и НАТО.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.