SHARE

Димитър Бечев е изследовател в Центърa за европейски изследвания в Харвард и директор на Института за европейски политики – един от най-добрите анализатори на процесите в Турция. Ето ексклузивният му коментар за случващото се в момента и отражението му върху Турция, отношенията й с НАТО, ЕС и в частност – България, специално за Терминал 3.

На първо място, след всичко, което се изписа и се изговори не само сега, но във всичките тези години за Ердоган, кой всъщност е Ердоган?

Той като всеки лидер има няколко личности, които се менят във времето, съобразно условията. Ето, сега виждаме как, от една страна, във външнополитически план той омеква. Търси разбирателство: разрешаване на конфликтите с Израел, завой по отношение на Русия, а дори сега говори за промяна на позицията си по отношение на Сирия.

Във вътрешнополитически план, по-скоро затяга властта си и ограничава опозицията, консолидира властта. Дори в този момент виждаме две негови лица. Да видим развитието във времето. В началото на управлението на Партията на справедливостта и развитието тя беше по-скоро застанала на проевропейски позиции, ратуваше за модернизиране на Турция. По-късно, обаче, направи завой и установи властта в своите ръце, и Турция пое по авторитарен път. В някакви моменти Ердоган е заставал на позиции за разширяване на гражданските свободи, за признаване на малцинствени права, за признаване на кюрдски права, а в други моменти е заставал точно на обратните позиции – за очертаване на националното единство, за силния лидер.

Така, че неговата кариера има много завои, колкото и някои неща да са едни и същи, трябва да подчертаем, че има няколко фази, няколко момента и няколко лица “Ердоган”.

Да, но като каза, че е имало моменти, в които е бил просветски ориентиран и моменти, в които е бил проавторитарно ориентиран, всъщност едното не са ли приказки, а другото дела. Той демонстрира едно нещо на думи, а пък в същото време установява по безспорен начин своя диктаторски режим вътре в Турция.

Да, той никога не е бил просветстки ориентиран. По-скоро, дали Турция е демократична или авторитарна държава? По тази ос винаги са се движели нещата. В момента, в който Партията на справедливостта и развитието трябваше да се утвърди на политическата сцена, беше заплашена от закриване, трябваше да се бори с предишния елит – тогава демократичните процеси отговаряха на нейните интереси.

Малко прибързано заключихме, че техният ангажимент към демократизацията е бил чисто циничен, но в началото те бяха външни играчи, трябваше да се утвърдят и нямаше как те да не настояват за отваряне на политическия процес. Плюс това, тогава и ЕС играеше много важна роля като външен арбитър. Но към днешна дата, нещата са много променени. Ердоган е почти едновластен господар в политическата система, външните фактори имат малко влияние. Т.е. няма какво да го възпре.

Когато един политик като него – толкова амбициозен, с толкова силна личност – властва три мандата и повече, и е съсредоточил толкова власт, когато няма никакви конституционни пречки той да упражнява властта си и има толкова много неформално влияние, дори най-демократично настроения политик би завил към такъв тип управление. Просто това е неизбежно и има този структурен ефект.

Представете си в България Бойко Борисов да е на власт, без опозиция и без членство в ЕС, повече от едно десетилетие – 15 години и да вярва, че слизайки от власт той е заплашен от разправа със семейството му и от гонения. И да е бил в затвора, след като противниците му са заели властта. Разбира се, че ще се държи по този начин.

Така че трябва да видим не само личността на Ердоган, но и обстоятелствата и средата в Турция.

Скъса ли Турция с демократичния избор, ако поставим въпроса, че досега тя е била на оста между демократичния и авторитарния. С потушаването на т.нар “преврат”, без значение дали вярваме на конспиративните теории, дали той е бил самоорганизиран за политическа чистка и установяване на режима или е действителен?

Да започнем отзад напред. По-вероятният сценарий не е за подготовка или инсценировка. Най-вероятно се е задавала някаква чистка във високите етажи на армията и в други части на държавната машина и тези офицери са предприели отчаян ход. Един турски анализатор ги нарече камикадзета, защото така или иначе се е задавал този проблем и те са решили да стрелят в тъмното. Това е по-вероятният вариант, отколкото да предполагаме, че всичко е нагласено a priori.

Но въпросът с демократизацията е доста сложен, тъй като Турция в момента попада в категорията на смесените режими, които комбинират, както демократични, така и авторитарни черти. Товам кой е на власт, определя избирателят и изборите в Турция са малко или много честна надпревара.

Може би не са напълно прозрачно проведени, но там не се крадат гласове, не се манипулират избори. Разбира се, властта има повече лостове за определяне на вота, тъй като владее медиите и е на власт толкова дълго време.

Така че, избирателят все пак е суверен, но “демокрацията не е само избирателната урна”, както каза тогавашният президент Абдулах Гюл – съратникът на Ердоган по време на протестите в Гези. Както знаем в България, демокрацията е също така свободата на медиите, гражданското общество и върховенството на закона, а това в Турция отсъства.

И за съжаление, в баланса между авторитарното и демократичното, като че ли все повече и повече Турция върви към авторитарен модел. Но пак да подчертая – режимът който се установява в Турция не е изцяло авторитарен, нито демократичен – нещо по средата.

Huffington Post направиха сравнение тези дни, точно по повод компромисите, които прави “либералният Запад” с Турция по отношение на членството й в НАТО, че дори в Китай няма толкова задържани магистрати и представители на висшата администрация по такъв безпрецедентен начин. Този техен анализ последва буквално минути след изказване на държавния секретар на САЩ Джон Кери, който заяви, че Турция може да престъпи изискването на НАТО за зачитане на демократичните принципи

Това е празна реторика! Аз съм малко по-критичен към такива думи, защото не виждам кой западен политик ще предприеме такава стъпка. Турция – добра или лоша – си е съюзник на Запада и всъщност е видяла много преврати, и в нито един момент членството в НАТО не е било поставяно на карта – нито през 1960 г., нито през 1980 г. по време на Студената война. Така че, защо сега точно да се размахва този коз? Нещо повече – заплахата от външен натиск няма да има възпиращо действие на Турция. Лошото е, че тя само влошава ситуацията, тъй като тя дава аргумент на Ердоган и хората около него, които твърдят, че външния свят е срещу тях.

Тя нито ще бъде реализирана, нито ще има някакъв ползотворен ефект. Ако нещо ще стане в позитивен план, то ще стане благодарение на самите турски граждани, а не защото Западът желае едно или друго нещо. За съжаление. Защото имаше едно друго време преди 10 – 15 години, когато външният фактор имаше позитивно въздействие върху Турция –  перспективата за членство в ЕС тласкаше демократизацията в страната в позитивна насока. За съжаление, това отдавна не е така.

Макар, че да – като цяло стои този въпрос, че Западът легитимира политиката на Ердоган. Но аз съм скептичен, че имаме толкова много опции, че можем да постигнем нещо друго.

В този контекст каква е перспективата на отношенията на Турция с Европейския съюз?

Отношенията с ЕС са отношения на парче. По някои теми, без да имат общи интереси намират пресечната точка – както видяхме в сделката с мигрантите. Обаче, тази идея, че ЕС може да е далечният хоризонт на Турция и по някакъв начин може да промени самата Турция, се е изчерпала, за съжаление.

А ще спре ли процеса на присъединяване на Турция към Европейския съюз?

Този процес върви на празни обороти от доста дълго време. В някои области бележи някакво задълбочаване, но като цяло той е чиста символика. Политически хоризонт за присъединяване няма, тъй като нито самата Турция е готова, както виждаме и в ЕС да има единно мнение. Но пък няма и желание за скъсване на отношенията.

И това, на което може да се надяваме е лека-полека да ги надграждаме в дадени области – напр. приемане на европейските правила по отношение на свободното движение, изтъргуване на безвизовия режим с това в Турция да се укрепи сигурността на границите, да се въведат европейски стандарти за биометрични паспорти и т.н. Или пък да се задълбочи икономическият съюз между ЕС и Турция – да се включи секторът на услугите, но това както разбирате, са чисто технократски области, те не носят някакъв политически заряд. Амбициите и на двете страни са просто по-ограничени и затова може да говорим за сътрудничество на парче, а не за някакъв стратегически съюз или пък Турция да бъде изцяло трансформирана благодарение на връзката си с Европейския съюз.

Къде е България в този момент, от гледна точка на позицията си на съсед на Турция?

България е (както съм казвал и преди) – и да го има ЕС и да го няма – тя винаги ще е съсед на Турция. И това ни налага да действаме прагматично спрямо съседите си. Ние, колкото се може, трябва да подпомагаме да се запази връзката с ЕС, защото ние се ползваме от нея. Тази обща рамка е само в наш интерес.

Ние, сами с Турция едно към едно, както и с Русия между другото, не можем да се договорим – нашата позиция е слаба. Но, когато сме поставени в една обща рамка на 28 страни-членки (или 27 без Великобритания), тогава шансовете ни да извлечем по-добри резултати са по-големи. Така че, България трябва да е прагматичен играч, да подкрепя Турция в стремежа ѝ за интегриране, било то и в такива по-ограничени области, и да търси някакви ползи, все пак, от турската икономика.

Това е тема, която, за съжаление, присъства по-малко в българския разговор. Плевнелиев е може би единственият български политик, който настояваше на тази част – да се търсят някакви изгоди в рамките на икономическа интеграцията на Турция с ЕС – как ние да печелим от Турция и икономическия динамизъм.

Но пак не трябва да очакваме и чак толкова много, защото нашите възможности са ограничени. Турция е голяма държава, там текат и много противоречиви процеси. И за съжаление ЕС загуби много от влиянието, което имаше преди десетина години.