SHARE

Димитър Стоянович, главен редактор на L’Europeo – България, правнук на Иван Петров Стоянович–Аджелето, един от онези, които случват Съединението

Имаме нужда от някакво Възраждане. Въпросът е как и КОЙ?!

Е, ако знаехме, щяхме да сме го започнали вече. То Възраждането, нали знаеш не само в исторически, но и в психологически смисъл е свързанo с някаква идея, която да обединява. Трябва да има смисъл. Защото да кажем примерно за кино, ако говорим за българско кино (импровизирам, де)… има един общ рефрен „трябва да има българско кино”. Ама това е абсурд. Защо да трябва? Дай да видим каква е причината да го има. Защо? Какви истории разказва. То се бори за духа и за публиката ли? Или за фестивални признания на държавата ли ни? Т.е. нали трябва да има една политика във всичко. Политика не в онзи обиден смисъл, в който ние сме си свикнали, а политика от гледна точка на кауза и стратегия. Без кауза и без идеи няма смисъл да правиш каквото и да било. И това важи за тъй нареченото Възраждане. Възраждането е свързано с вътрешното желание да се възродиш индивидуално и обществено. Ако го няма това желание, ако няма причина това да се случи, потребност, то няма откъде да дойде. Има възрожденци. Винаги е имало и винаги ще има. Въпросът е, че Възраждането е свързано с една голяма маса от хора, която иска това да се случи. Сама си излъчва овчар, който да я поведе към ливадата и да я спаси от вълците. Иначе няма смисъл.

Няма как да не направим паралел с Възраждането след Освобождението и прадядо ти, който е един от апостолите на Съединението, което за мен е може би най-светлият исторически момент за България. Тогава имало ли е хиляди, маса, народ, които да са имали тази потребност? Или Освобождението е бил този двигател, който ги е карал да се борят за това Възраждане, защото то си е било борба…?

Разбира се. Абсолютно правилен ти е примерът. Съединението е направено от няколко ентусиасти на възраст между 20 и 30 години. Прадядо ми в подготовката на Съединението и в самото обявяване на Съединението е между 20- и 24-годишен.

Това са едни ентусиасти, които обаче не са сами по себе си, а са продукт на тогавашното общество – едно общество, което има нужда точно това да се случи. И тези хора са просто проводници. Катализаторите на общото желание и общата идея. Сами по себе си те нищо не биха могли да направят. Съединението, защото даваш този пример, и прадядо ми, и всичките тези безспорно прекрасни и светли хора, не са абсолютните гении и титани, които, видиш ли, със собствени усилия едва ли не са преобърнали мисленето на хората.

Най-вероятно са нямали и усещането, че са герои…

Не, никакво. Ама какво усещане?!

А по-скоро са вършели една работа, защото е трябвало да бъде свършена…

Да. Те са и от едно друго поколение. Има една работа и тя трябва да се свърши. Прави се план как трябва да се свърши. Свършва се. Ама да, има трудности, има проблеми. Империи са против теб – минимум две, ако говорим за Русия и за Османската. Самата официална държава не е много сигурна дали иска да го направи точно сега, хеле пък срещу Русия. Т.е. наистина има сериозни проблеми. Но общата воля е категорична. Това трябва да се направи и е просто въпрос на време и на добра организация. Те изникват от общата маса като по-добрите. Като тези, които по-добре ще свършат работата. А сигурно е имало и някой, дето още по-добре ще я свърши. Те са направили това, което могат. Никак не зле, между другото. Така че ето ти светъл пример. Това е наистина обща работа. Не е на тези от Централния комитет и на Чардафон Велики, който е повече гротесков образ между другото, а някои от тях са направо симпатично комиксови фигури – кой идиот, кой смешен, кой чешит, кой пияница, кой нечистоплътник, но генерално те са прекрасни хора. Защото знаят какво правят в правилното време и на правилното място. Изпълняват общата воля за добро. Днес ние нямаме такава идея, на която да се посветим. Нямаме идея за просвещение. Нямаме идея за обединение. За национална кауза. За нещо, на което си заслужава да посветиш живота си в името на общото. Защото то това прави големия човек и голямата епоха. Да подчиниш собствените си усилия не за индивидуалното израстване, а през индивидуалното израстване да работиш за общото.

Не можеш да си индивидуално щастлив, заобиколен от нещастни хора. Това е голямата заблуда на днешното общество. Това е някакъв абсурд. Това е нещо, което трябва да се избива от главата от най-ниската прослойка до най-високата управляваща прослойка. Няма как. Когато работиш за общото добро, работиш и за себе си, и за всички. Общество от нещастни хора не функционира. А нашето общество сега е такова. И, разбира се, причините са много сериозни. Тука има десетилетно наслагване. Най-вече говоря за комунизма, разбира се, защото това е завръщането към оня ступор на ранноосманските години, защото това са рефлекси. Те са втъкани в гена. Когато унищожаваш религия, вяра, когато унищожаваш семейство. Методично. Когато унищожаваш институции и уважение, традиция, съвест, родова памет, отговорност. Учиш зорлем едни хора да крадат. Зорлем! Не защото те така са решили, а защото така функционира системата и ти ще бъдеш изхвърлен от нея, ако не влезеш в нея и т.н., и т.н.  Тези наслагвания превръщат общността в самотни индивидуалисти, които започват да линеят лека-полека и да се самоубиват. Защото това е психическо самоубийство.

Обезличава ли се националната кауза през Европа и членството ни в ЕС, защото има едни хора, които твърдят така и вярват в това? И това ли е причината за шестващия псевдопатриотизъм, който е глобално явление днес, но е и огромен наш, вътрешен проблем?

Не е хубав светът днес. Той се опростачи до една почти крайна фаза. Опростачването е всеобщо. Цялостната национална мечта на България – отпреди Освобождението още – е Европа. Завръщането към европейската граница и приобщаването към този свят, към който България се е числяла от самото си създаване. Как можеш да обезличиш националната идея, когато ти си сбъднал най-голямата мечта на поколения в столетията назад българи?! Това е сбъдната мечта на всички – на строителите на съвременна България, на техните последователи и т.н. Това е най-доброто, което може да се случи на България в настоящия не само, ами генерално в историческия момент. Това е най-високата точка – кой каквото ще да говори, пак ще е от липсата на познания в цялостното историческо развитие. Няма защо да се връщаме към Симеон Велики и Иван Асен Втори. Това са средновековни саги и средновековни утопии, които са несъвместими със съвременността. И да се говори за това, че ние сме се отказали от национална идентичност и от кой знае какви още достижения и благини, е наистина проява на онова, което най-много мразя у хората. Пък като говориш за нещо и като искаш да направиш нещо, поне си направи труда да се информираш малко от малко! Защото всички вече говорим и правим точно това, което не разбираме. От един огромен информационен поток ти си взимаш това, което на теб най ти върши работа, и по него си създаваш концепцията за света. Това, което най-много мразя. Ама, гледайте си работата, бе! Не става така. Не става. Ако искаш да знаеш, питай! Ако не искаш да знаеш, мълчи! Просто мълчи, докато имаш силата да поемеш нещо по-сериозно в себе си. Ако нямаш силата, здраве да е. Копай си там в нивата и не се занимавай с тия работи. Ужасна е тази всезнайковщина, която вали като майски дъжд отвсякъде. От всичко разбираме. Ама това арабския свят, футбол, та “Титаник” защо потъна, как не кацнахме всъщност на Луната и как това е една огромна измама. Всичко е една огромна конспирация, огромна тарантула, която пие силите ни и ни превръща в марионетки.

* Цялото интервю на Ивет Добромирова с Димитър Стоянович можете да прочетете тук.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.