SHARE

Оказа се, че имаме нужда да поговорим какви всъщност са били будителите. Истинските будители.

Оказа се, че имаме нужда да развенчаем поредните нови митологеми, които биват насаждани и изкривяват историята.

Днес, по повод 140-годишнината от Освобождението, ще ви представим първия чужденец в нашата поредица, а той напълно заслужава да бъде сред #Будителите ни. 

В годините, когато България се бори за своето освобождение, една друга империя е в своя апогей – викторианска Британия, владееща четвърт от сушата на нашата планета, имаща територии от Америките, през Африка и Индия до Австралия.

Ако през XIX в. Османската империя се опитва да не се разпадне, то Британия покорява и владее света.

И в този момент на историята двама британци – мразещите се един друг повече от всичко, ще предопределят историята не само на своята империя, но и на една от най-разгорещените теми в този момент – Балканският въпрос.

Те са Уилям Гладстон и Бенджамин Дизраели – либералът и консерваторът. Гладстон се превръща в синоним на либерализма за своето време, неумолим привърженик на отварянето на пазарите, индивидуалната свобода, ниските данъци и прекратяването на харчовете.

От своя страна Дизраели е отдаден на имперската политика и държавните интереси, като млад политик той успява да изгони либералното крило от консерваторите, а отцепниците (сред които е и Гладстон) създават новата Либерална партия.

И макар Гладстон да става премиер четири пъти, и то за по-дълго от заклетия си съперник, то Дизраели успява да спечели премиерското кресло през 1874 г. – и това ще се окаже ключово за нашата история. В тази година османските опити да потушат въстанията на Балканите вече дават кървави резултати. Избити са хиляди и международната преса не спира да отразява грозната реалност.

Но Дизраели е убеден, че не трябва да прави нищо. За него Османската империя е последна преграда пред разрастването на Русия, а между Балканите и Мала Азия са Проливите –  ключовият търговски път на империята до Индия.

И ако Дизраели не иска и да чуе за разпад на османците и се опитва да омаловажи случващото се на Балканите, то неговият опонент е решен да превърне този въпрос в своя кауза.

През 1876 г. след Априлското въстание Гладстон публикува памфлета “Българските ужаси и Източният въпрос”. Публикацията получава изключително високия за своето време тираж от 200 000 копия, които се разпродават до края на първия месец.

“Където и да отидат, те оставят след себе си река от кръв, там, докъдето се разпростират техните владения, цивилизацията изчезва от поглед. Те представляват власт със сила, а не власт със закон”, пише Гладстон.

Памфлетът изиграва ключова роля и лека-полека основният въпрос пред британците става: “Какво да правим, след като държавният интерес диктува една политика, но моралът друга.”

Дизраели се вижда принуден да търси дипломатичен път да усмири османците, включително с Лондонския протокол от 1877 г., който задължава султана да предприеме реформи в страната си.

Обещанието за реформи обаче не спира руския цар от военните му кампании и британския премиер е убеден, че целта на Романови е да превземат Константинопол и с него да овладеят пътя до Индия.

Единственият шанс това да не се случи, смята Дизраели, е ако Русия вярва, че Британия ще се намеси в конфликта на страната на Османската империя.

За времето си тази заплаха е била огромна. Русия не е имала ресурса да води война с Британската империя.

Гладстон обаче не спира своя поход срещу кръвопролитията, без да пести осъдителни думи за султана. Така печели общественото мнение на своя страна и превръща темата във водеща за страната.

Дизраели казва, че поведението на Гладстон е “по-лошо от всички тези зверства над българите, които сега ни заемат вниманието”. Гладстон не му остава длъжен и го обявява за безпринципен и безскрупулен.

“Едно време Консервативната партия имаше принципи, които отстояваше за добро или лошо. Всичко това бе разрушено от Дизи”, казва Гладстон, визирайки своя опонент.

В крайна сметка Русия не посмява да стигне до Истанбул, а Руско-турската война от 1877 – 1878 г. завършва с освобождението на България.

Казват, че Британската империя се е управлявала от речи. Именно речите на Гладстон и борбата му за човешки права и свободи променя не само разбиранията на Британия, но и тези на Стария континент. Гладстон превръща зверствата над българите в своя кауза. И ако мнозина западни журналисти, писатели и интелектуалци са обрисували жестоката картина на Балканите, то именно Гладстон успява да произведе това в политически проблем.

В последващите години Гладстон отново ще поведе страната си, като не спира да се застъпва за българската кауза, настоява страната ни да се управлява по своя конституция и подкрепя Съединението на България през 1885 г.

А за Британия той остава един от великите ѝ министър-председатели. Чърчил го смята за един от своите вдъхновители, а в битките на Маргарет Тачър с либералите тя често напомня, че политиката ѝ не е по-различна от тази на техния велик премиер.

По време на своето управление Гладстон прокарва в най-чиста форма идеите на класическия либерализъм, които днес се приемат за част от същността не само на Британия, но и на всички нейни бивши колонии – управляващи се с разбирането за свободни пазари, върховенство на закона и защита на човешките права.

“В свободата лежи най-крепката основа на лоялността и реда; най-крепката основа за развитие на личностния характер; и най-доброто условие за щастие на нацията като цяло.”

Свободата, Гладстон доказва, не е само красив идеал – тя е политически проект, който бива защитаван еднакво – както за най-голямата империя в историята на човечеството, така и за балканския народ, борил се за нея.

***

Прочетете другите материали от поредицата ни #Будителите:

Филип СтаниславовСтроителите на следосвобожденска БългарияДимитър ДимовПетър БеронПанчо ВладигеровАлександър ЕкзархРайна КнягиняДими Паница, Гоце Делчев и Захарий Стоянов.

SHARE