SHARE

Оказа се, че имаме нужда да поговорим какви всъщност са били будителите. Истинските будители.

Оказа се, че имаме нужда да развенчаем поредните нови митологеми, които биват насаждани и изкривяват историята.

Днес ще ви представим една значима българка в нашата поредица, която се ориентира не само към #Будителите ни, но и към светлите жени, допринесли за културата и националната идентичност на България. 

“Намесата ни в духовния живот на страната е дълг за нас, равен по значение на всички други наши длъжности, семейни и обществени.” Това, както пише историкът Жоржета Назърска, е убеждението на цялата възрожденска генерация.

И се пренасяме в края на ХIХ в. България току-що е спечелила своята независимост и започва да бленува за държавност. Демократичните идеали и идеи завладяват държавата. През 1889 г. в Париж се провежда международният конгрес на правата на жените и докато българите прегръщат “алафранга”-та, градят се читалища и училища, изгражда се нова столица; съвсем естествено започват да се създават различни граждански организации, а сред тях намират място и първите български феминистки.

През 1897 г. е приет закон, изравняващ средното образование на момчетата и момичетата по брой на класовете. Четири години по-късно жените вече се допускат до софийското Висше училище, а през 1902 г. училището има първите си студентки по право.

Сред важните организации, която има и днешен наследник, е Дружество на българките с висше образование, днес Българска асоциация на университетските жени. Неговата основателка безспорно е част от българските будителки, днес позабравени от историята. Екатерина Златоустова полага началото на дружеството през 1924 г. и е неделима част от неговото 18-годишно съществуване до 1944 г.

Потомка на възрожденски род и възпитаница на Първа софийска девическа гимназия, Златоустова успява да завърши история в Санкт Петербург. Майката на Екатерина е една от първите българки, получили стипендия за киевската Фундуклеева гимназия, а в България работи като учител. Дядото на Екатерина Златоустова е вуйчо на бъдещия екзарх Йосиф. В своя анализ на живота на Екатерина Златоустова Жоржета Назърска пише, че образът на майка ѝ – работеща жена, която владее множество езици и занимаваща се с култура, ще повлияе радикално на Златоустова. 

Екатерина описва себе си като част от “подранило поколение – издигнало се над средата и еснафската патриархалност”. И нищо чудно – като дете е чела в оригинал руските класици, учила се е да свири на пиано Менделсон и Моцарт, говорила е френски и немски, а в гимназията се е вдъхновявала от образи като Екатерина Каравелова, която ѝ преподава. Тъй като българските университети затварят вратите си пред нейното поколение жени, будните българки на онова време нямат друг избор, освен да се насочат към чужбина. Поради финансови затруднения обаче Екатерина Златоустова няма да замине чак до 1902 г., тъй като по онова време учението в чужбина се случва с обществена подкрепа.

По хуманитарна специалност и за кратък срок е естественият път на цялата генерация жени, родени през 70-те и 80-те години на ХIХ в. Те рядко придобиват степени, по-високи от лисансие, осъзнавайки, че професионалната им реализация ще бъде значително затруднена в едно традиционно общество с предразсъдъци към работещата жена и майка и в млада държава, без достатъчно институции за кариера на висококвалифицирани кадри“, пише Назърска.

Периодът прекаран в Санкт Петербург повлиява силно на Златоустова, тъй като там тя се запознава с идеите за еманципация на жената и нейното развитие в обществото. Заедно с цяло поколение свои съвременнички, тя започва да гледа на себе си като на инструмент, който ще внесе новото време в една нова страна. И въпреки че повечето от тях ще станат учителки – професия, считана за традиционна в тогавашна България, те ще привнесат новите порядки в професията и ще използват знанието като сила, която да предадат на следващото поколение. Тя споделя френските идеи за връзката между национализъм, просвещение и еманципация на жените, които се чуват като ехо и в думите на Екатерина Каравелова в залеза на живота ѝ.

Успяват ли? Казусът е по-скоро сложен и при двете Екатерини, както Каравелова, така и Златоустова.

“Поколението преди Освобождението беше работливо, пестеливо, скромно, обичаше отечеството и работеше за него, за неговото духовно възраждане и политическо освобождение”, пише тя. И разочаровано добавя: “Българският народ получи свободата си преди още да бъде готов да я използва както трябва”, като според нея новото поколение се отдалечава от идеалите за сметка на охолство и кариеризъм. 

Но кариерата на Златоустова е впечатляваща за времето си: у дома става част от тенденцията при образованите си съвременнички да се занимава с преводна дейност и превежда от френски, руски и полски. Работи в “непристъпното”, по думи на Назърска, външно министерство, а кариерата и приключва в Отделение “Културни учреждения и фондове”, свързано с държавната политика в културата и отпускането на стипендии.

Изпълнява се и друга нейна мечта – Париж. Там тя отива на шестмесечна специализация през 1925 г., където започва да се запознава със структурата на френското гимназиално образование. “Съвременници свидетелстват, че тя е твърде заета да чете в библиотеките на Сорбоната, на Педагогическия музей и на Националното училище за живи източни езици”, разказва Назърска. Във Франция тя се среща с Леон Болио, френски славист и българист, комуто тя става асистент и коректор на “Българска граматика” на френски език, писана в тясно сътрудничество с проф. Ст. Младенов.

Тази дейност на Златоустова е огледало на времето си. Тя е изключително амбицирана в културното сътрудничество между двете страни, а българската интелигенция като цяло е много активна в обществената сфера на национално и международно ниво, разпространявайки българската култура, идеи и национални каузи из целия континент. 

Основавайки Дружеството на българките с висше образование, тя първо обединява около себе си учителки и ученички, а след това привлича женския интелектуален елит – художнички, музикантки, медици, архитектки, юристки и филоложки. ДБВО членува и в Международната федерация на университетските жени – културна, феминистка и пацифистка организация от мрежата на Обществото на народите. С ДБВО Златоустова кръстосва Европа, където споделя убежденията си за изучаване на историята и цялостното образоване на хората като лек срещу вътрешните и външните политически конфликти. Златоустова говори за по-активна методика на преподаване, в която учителят поощрява самостоятелната работа на ученика и стимулира неговото мислене. Според нея историческата наука трябва да отдава по-малко значение на острите конфликти, а по-скоро да се концентрира над “взаимната зависимост на народите, на техните културни влияния и заемки”.

Златоустова не понася политическата промяна добре. “Живеем от днес за утре, нямаме желание да предприемаме каквато и да било работа и едничката ни грижа е да оцелеем в тази хала”, пише тя. Отговаря ѝ се, че историческата наука вече е трудна за пласиране, когато не се отнася за комунистическите дейци. Съвсем естествено работата на Златоустова попада под ударите на цензурата, а “отличителните качества на нейното поколение – идеализъм, културно мисионерство, професионализъм, гражданско поведение” не се вписват в света на новата власт.

“Живеем в такова безцветно време, в такава принизеност на човешката личност”, споделя  Златоустова, която до последно не се поддава на политическата репресия, изнася своите лекции, старае се да върне към живот своята организация, пише на своите приятели във Франция. Но “аз си нося кръста без огорчение и с голям кураж”, казва тя. Символ на едно посечено поколение, приносът на Екатерина Златоустова за българския феминизъм и българската култура е от мащабно значение. Нейният завет продължава да бъде актуален и днес – не само по отношение на жените, но и що се отнася до величината на гражданския принос за собственото ни общество.

Материалът е базиран в голяма част на работата на Жоржета Назърска “Интелектуалка от “Подранило поколение” – Екатерина Златоустова (1881-1952)”, който може да откриете тук;  както и на информация от „Жени, пол и модернизация в България, 1878 – 1944“ на проф. Красимира Даскалова.

Прочетете другите материали от поредицата ни #Будителите:

Филип СтаниславовСтроителите на следосвобожденска БългарияДимитър ДимовПетър БеронПанчо ВладигеровАлександър ЕкзархРайна КнягиняДими Паница, Гоце ДелчевЗахарий Стоянов, Уилям Гладстон, Лиляна Паница и Георги Марков. 

„Терминал 3“ заедно с Български фонд за жените/Bulgarian Fund for Women стартира съвместна кампания за овластяването на жените и разобличаването на антидемократичната пропаганда в съвременното общество.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.