SHARE

Инстинктът на човешките същества е да бъдат свободни. И макар и българската политическа пропаганда десетилетия наред да насажда на гражданите си, че те преминават от османски “роби” в съветски “другари”, истината е много по-различна.

България всъщност упорито се съпротивлява на съветската окупация и последвалата наложена комунистическа тоталитарна диктатура. Горянското движение е едно от първите по рода си в Източна Европа, възникнало като опозиция на съветизацията на страната, като то далеч не е единствената опозиция срещу жестокостта на тоталитарния режим.

Исторически контекст

Съветските войски окупират България в началото на септември 1944 г. Това е последната глава от една епоха, в която страната е претърпяла национални катастрофи, световни войни, преврат и отмяна на конституцията, забрана на политически партии и лов на вещици. На практика радикализацията в България и ликвидирането на всички демократични процеси започва именно през 1934 г. с Деветнадесетомайския преврат. В този контекст не е изненадващо, че част от българите гледат на руснаците като на дошлите отново “освободители”, които да въдворят ред в страната. Истината обаче бързо излиза наяве:

И все пак, въпреки просъветската еуфория, някои са подочули за жестоки чистки в Русия за някаква голяма вътрешна каша, при която са загинали и български политически емигранти. […] Но войната срещу Германия е главната тема. Тя сякаш измества всички други въпросителни и потулва в забрава Ежовските дни в Русия, както и всичко последвало. А и на всички идеалисти е нужно да вярват, че съветският път е пътят на спасението. И тъкмо защото всичко съветско е прекалено идеализирано, мнозина от тях потръпват при първата среща със съветски офицери и войници, навлезли в нашата страна. Невероятната ограниченост и простотия на офицерите от Червената армия, липсата на каквито и да е културни или интелектуални интереси и тяхното доста първобитно изумление пред цивилизования вид дори на военновременна България сякаш подсказват огромната пустош на съветския духовен живот. Както вече казах, по-голямата част от българските комунисти идеалисти са студенти и ученици от горните класове. Техните интереси са най-разнообразни и до голяма степен отразяват широтата на свободното им възпитание в стара България. Те също са свикнали да виждат известен интелектуален и етичен стандарт в някогашните български офицери. И човек само може да си представи твърде многозначителното им разочарование при срещата им с духовно бедните синове на страната, която бе техен идеал. Помня странния смут, който бе обзел активистите от нашия квартал след срещата им със съветски офицери. Един мой съученик, убеден комунист и поет, бе смаян, че съветските офицери от разквартируваната наблизо войскова част не знаеха нито дума за Блок и смътно помнеха името на Маяковски. И, разбира се, пак войната оправдава всичко… на хората не им е нито до Блок, нито до Маяковски.

После идва времето на съвместната работа между български и съветски представители и органи в различни полета. И отново впечатлението, което правят съветските другари, полива със студена вода по-чувствителните наши идеалисти. Съветските служители, без разлика в ранга им, са груби, невъзпитани, нагли, отнасят се с недоверие и подозрение спрямо всички. Човек има впечатлението, че те са преследвани от постоянен страх. В работата си те проявяват дребно интересчийство, изпълняват задълженията си само в интерес на личната си кариера и пренебрегват всякакви понятия за съвестност и честност. Те хранят също недоверие и подозрение към своите български почитатели, които току-що са излезли от затворите или слезли от Балкана. Няколко години по-късно в своето писмо до Сталин Стефан Богданов (бивш началник на следствения отдел на Държавна сигурност) характеризира работата на съветските разузнавачи в България по онова време като нечестна, заблуждаваща и предназначена единствено да им „заработи медали“. С нарастващите контакти със СССР идеализираният портрет на съветския човек започва да потъмнява”, разказва Георги Марков за първите години на окупацията и последвалия наложен тоталитаризъм.

Капка в морето. Защото ако разочарованието на комунистите идеалисти се заражда бързо след първата им среща с окупаторите, Народният съд в периода 1944 – 1945 година  ужасява българското общество, което съзнава, че отново е преминало от една радикална крайност в друга, далеч по-кървава. Противно на обещанията си управлението не възстановява Търновската конституция, както е дадена дума след 9 септември. Десетки хиляди са арестувани, десетки хиляди са обвинени, хиляди са осъдени – включително на смърт – без право на справедлив процес.

Снимка: Обвинителен акт, личен архив

Съпротивата на горяните

Историческите документи за Горянското движение са в архивите на ДС, като все още много малко се знае за съпротивата. Тя се заражда с идването на комунистите на власт и продължава през първата половина на 50-те години, преди да бъде тотално смачкана. След като лидерът на земеделците Никола Петков е убит през 47 година, става ясно, че новият режим няма никакво намерение да се връща към демократично управление. Напротив – забранени са опозиционните партии, като последната е ликвидирана през 1948 г. Междувременно много обикновени граждани стават жертва на колективизацията, отказвайки да дадат земята си на държавата в новосформираните ТКЗС-та и много от тях биват изпратени в “Белене”.

Този терор не е посрещнат безропотно. Ликвидацията на опозицията, атакуването на обикновените граждани и репресирането на населението увеличават главоломно броя на горяните, като към техните чети се присъединяват както жертви на комунистическата диктатура, така и бивши служители на падналата власт. Обявяват се против терора и политическите репресии, колективизацията и съветизацията и настояват за връщането на държавата към състоянието ѝ от преди 1934 г.

Някои историци избират да разделят Горянското движение на две части, преди и след 50 година, като вторият период се характеризира с огромно участие на земеделци в структурите. В началото на 50-те години има над 3000 горяни, подпомагани от хиляди други активни участници в опозицията. Чети от българи, живеещи в чужбина влизат в страната с надеждата, че новосформирания Западен фронт (Франция-Англия-САЩ) ще помогне за установяването на демократичен режим в България и Източна Европа.

Подобни надежди са подклаждани от растящата, след поредицата дипломатически кризи през 1947-а, опозиция между САЩ и СССР, прелюдията към Студената война. Същата година президентът на САЩ Труман апелира за подкрепа към Гърция, която е разкъсвана от гражданска война между комунистите, подкрепяни от СССР, и “монархофашистите” (по съветския агитпроп).

Помощта [за Гърция] е нужна, ако искаме Гърция да оцелее като свободна нация […] От 1940 насам тази индустриална, любеща мира държава страда от нашественици, четири години на жестока вражеска окупация и горчива вътрешна борба. […] Съвсем наскоро гражданите на много държави по света бяха насилени да приемат тоталитарни режими против волята си. Правителството на САЩ често изказва своя протест срещу принуждаването и сплашването, в разрез със споразумението в Ялта, които се упражняват в Полша, Румъния и България, казва Хари Труман пред Конгреса на САЩ.

Междувременно съветската пропаганда и “Доктрината Жданов” усилено коват образа на “злия империалистически Запад”, който ще бъде основата на половин век интензивна пропаганда в СССР.

Готви се всенародно въстание срещу комунистите, като отделните клетки се координират чрез радио. “Комунистическата власт мобилизира армията и полицията и започват масови гонения. На първи и втори юни 1951 година 106 горяни от четата на Георги Търпанов водят сражение срещу 6-хилядна армия от милиционери и войници в Сливенския Балкан. След 48-часова престрелка четниците разкъсват блокадата и се изтеглят. Командирът им получава 12 огнестрелни рани, но въпреки това успява да изведе хората си на безопасно място. Загинали са 40 горяни, но въстаниците успяват да изнесат всички свои ранени. Няколко седмици по-късно четата на Търпанов е преустроена и готова да се впусне в нова битка”, пише Даниела Горчева за LiterNet. 

Цялата страна е обхваната от побои, нападения над комунистически функционери, канали за бягство от държавата, престрелки, репресии от страна на властта. Държавата впряга целия си апарат в опит да овладее ситуацията.

Фактът, че звената не са свързани помежду си, както и растящата мрежа от агенти на Държавна сигурност в комбинация с усилени пропагандни кампании дави съпротивата на горяните бавно, но сигурно. Архивите говорят за масови арести на десетки хиляди, от които 13 хиляди интернирани в лагери и 6300 в затвори. И това далеч не е всичко.

Пропагандна картичка, Музей на МВР

Обща съпротива

“Към 1953 г. вражеският контингент от николапетковисти в страната наброява 73 435 души. За кулаци са обявени 15 042 души […]”, пишат Вили Лилков и Христо Христов в мащабното изследване на репресиите на комунистите над опозиционери и противници “Бивши хора”. Макар и да не е ясно дали има връзка между огнищата на опозицията, тя никак не е малка – факт, който пропагандата на БКП усилено се старае да прикрие. 

През 1950 г. Министерският съвет си поставя за цел “създаването на истинска народна интелигенция” с оглед на назначаването на верни апаратчици както в ключовите образователни и културни институции, така и в армията. Тази стратегия плюс жестоките репресии и доноси градят системата на Партията в следващите десетилетия, но държавният апарат живее в постоянен ужас от всякаква съпротива и тясното следене, арести и сплашване на “диверсанти” са често явление.

Дори в късните години на комунизма се говори за “Вземане на мерки за недопускане на контрареволюционните елементи да инспирират недоволство в трудови колективи или да подстрекават граждани и групи към организирана съпротива по полски образец“, гласи програмата на Шесто управление за работата в периода 1981-1985 г. Макар и скастрена, оскъдна интелигенция продължава да съществува в България, като нейните среди се насищат с агентура, за да се прочиства мълниеносно всякаква опозиция. Публикуването на литература и драматургия, които правят дисекция на сивата реалност, продължава въпреки цензурата и трудностите.

И нима можем да намерим по-красноречиво доказателство за българската съпротива срещу тоталитарната върхушка от константния страх на последните?

Митът за преклонената главица може би е удобен – както за някои граждани, така и за още повече политици. Но той е именно това – просто мит. Явното наличие на съпротива в България в ранните години на комунизма, както и нейните косвени прояви в десетилетията тоталитарно управление доказват това твърдение. И макар и да нямаме своята Прага или своята 68-а, имаме своята история с нейните специфични краски и исторически контекст, парченце в пъзела на Студената война.

Важно е да помним това.

Прочетете другите материали от поредицата ни #Будителите:

Филип СтаниславовСтроителите на следосвобожденска БългарияДимитър ДимовПетър БеронПанчо ВладигеровАлександър ЕкзархРайна КнягиняДими Паница, Гоце ДелчевЗахарий Стоянов, Уилям Гладстон, Лиляна Паница, Георги Марков , Екатерина Златоустова и Станислав Стратиев. 

Снимка: Паметник на горяните, гр. Сливен, Уикипедия

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )