SHARE

Томас Фридман е колумнист по външна политика на New York Times, автор на седем книги и носител на три награди “Пулицър”. За изданието той споделя страховете си, че Америка се намира във нова гражданска война – по-опасна от всички социални сблъсъци на американците от Втората световна война насам. 

Започнах журналистическата си кариера, отразявайки гражданската война в Ливан. Никога не съм си мислел, че ще я завърша, отразявайки гражданска война в Америка.

Още не сме там, но ако не сменим курса сега, със сигурност ще стигнем дотам – както добре каза сенатор Джеф Флейк в понеделник: “Трибализмът ни унищожава. Разделя страната ни. Не може разумни възрастни да действат така.”

Разбира се, и след Американската гражданска война от 1861 г. сме имали вълни на жестоко социално  противопоставяне. Израснах с убийството на Мартин Лутър Кинг и уличните сблъсъци за граждански права и Виетнам. И въпреки това – днес нещата изглеждат по-лошо – насилието е по-малко, слава Богу, но сме много по-разделени. Между нас се създава огромна пропаст  – между нас и институциите ни, между нас и президента ни.

Не можем да открием почва, върху коята с уважение да спорим. Другата страна е “врагът”. Крещим един на друг по телевизията, блокираме се във facebook и се стреляме с огнени слова в twitter – и сега всички са на дигиталното бойно поле, не само политиците.

Из всички краища на страната преди вечеря или празненства се чува рефренът “Надявам се, никой от тях да не дойде” все по-често. Като под това вече не се има предвид хора с друг цвят на кожата или вероизповедание, а хората от другата политическа партия.

И няма нищо свещено. Онзи ден Брет Кавано се защити с типичните грозни партийни нападки и конспирации, които могат да се очакват от радиоводещ – никога от бъдещ върховен съдия. Кой сега може да очаква справедливост от него?

И това пропукване се наблюдава при ръст на стоковия пазар и падаща безработица. Можете ли да си представите какво ще се случи при следващата рецесия?

Нещата изглеждат по-лошо, отколкото при разделенията около Виетнам и гражданските права, защото тогава имаше три големи сили, които ни крепяха, а сега липсват: надигаща се средна класа, Студената война и трезва Републиканска партия.

През по-голямата част от ерата след Втората световна война повечето американци бяха сигурни, че ще станат част от средната класа и децата им ще ги последват. Силните профсъюзи, бавната скорост на технологичните промени и ограничената глобализация водеха до това средностатистическият работник с посредствени умения да бъде в средната класа. Имаше нещо наречено “високо заплатена средноквалифицирана работа”.

Също, фактът че Съветският съюз имаше ядрено оръжие, насочено към нас, ни караше да сме единни до някаква степен. Правише компромиса във Вашингрон необходимост, а не лукс по много направления.

Но в началото на XXI в. повечето високозаплатени средноквалифицирани работни места изчезнаха. Сега съществуват само високозаплатени висококвалифицирани работни места и  нискозаплатени нискоквалифицирани работни места. И това разкъса средната класа и доведе до това мнозина да изостанат. С края на Студената война дойде и  краят на външнополитическата спойка – като изключим един кратък период след 11 септември 2001 г.

И Републиканската партия погуби себе си.

Затова е толкова трудно да постигнем примирие за гражданската война на нашето поколение. Фронтовете са толкова много.

Има я битката между онези, които вярват, че американската мечта е изчезнала и тези, които лесно могат да я предадат на децата си.

Има я битката между американеца от малкото земеделско градче и изтоканият гражданин на “глобализираният” свят, който хорицата от малките градчета са убедени, че ги гледа с презрение.

Има битка между бялата работническа класа, която усеща, че губи идентичността си в една страна, в която все повече малцинствата стават мнозинство и американците, които приемат мултикултурализма.

И я има битката между мъжете, които вярват, че полът носи определена власт и привилегии, и жените, които се противопоставят на това.

Толкова много са битките.

И не само изгубихме буферите и предпазителите, които едно време имахме – но дойде и ново поколение лидери – водено от Доналд Тръмп, което направи възпламеняването на разделенията свой бизнес модел.

Всъщност ние преминахме от “партизанщина” – която все пак позволяваше политически компромис в края на краищата – към “трибализъм”, който не позволява, както описа политологът Норман Орнстийн, съавтор с Томас Ман на книгата “По зле е, отколкото изглежда: Как американската конституционна система се сблъска с новата политика на екстремизъм”.

В света на племето максимата е победа или смърт, компромисът е грях, враговете трябва да бъдат унищожени и властта трябва да се държи на всяка цена.

Лесно е да обвиним и двете страни поравно за тази промяна, отбелязва Орнстийн, но не е вярно. 

След края на Студената война “трибализмът бе посят от [републиканския председател на долната камара] Нют Гингрич, когато той дойде в Конгреса преди 40 години” и после усъвършенстван от [лидера на републиканците в Сената] Мич Макконъл, по време на президентството на Барак Обама. Тогава Макконъл ясно обяви намерението си да използва републиканците в Сената, за да провали президентството на Обама – стратегия, с която републиканците да се върнат на власт.

И те го направиха – дори това да означаваше да развалят здравния план на Обама, основан на републикански идеи. Дори това да означаваше загърбване на извечни принципи на републиканците – фискална дисциплина, силен атлантически съюз, недоверие в Русия и балансиран подход към имиграцията – за да привлекат избирателите на Тръмп.

Флейк, напускащият републикански сенатор от Аризона, каза същото тази седмица: “Ние, републиканците, се отдадохме на ужасяващия импулс на племето, който на първо място ни кара да гледаме на противниците ни като на врагове. И след това ни обсеби идеята, че трябва да унищожим враговете си.”

Кулминацията на републиканския трибализъм настъпи, когато Макконъл отказа конституционното право на Обама да назначи върховен съдия почти година преди мандатът му да е свършил. Както съобщи NPR:

“Изборът за Върховния съд често е бил противоречив. Имало е напрегнати изслушвания и прения и оспорвани гласувания. Но изцяло да отречеш кандидатура все едно не е съществувало свободно място? Няма прецедент за подобно действие от времето на Гражданската война.”

В реч през август 2016 г. Макконъл се похвали: “Една от най-големите ми гордости бе, когато погледнах Барак Обама в очите и му казах: “Г-н президент, няма да запълните овдовялото кресло във Върховния съд.”

Това бе точка на пречупване. Това бе измама. Това, което Макконъл счупи, бе голямо. Сега демократите със сигурност са изкушени да направят същото, когато се върнат на власт, и така една велика система на управление, изградена от конституционни проверки и баланси, силни институции и базови норми на нормалност, се разпада.

Мой приятел, пенсиониралият се полк. Марк Микълби, се спря да поговорим след изслушването на Кавано миналата седмица и отбеляза:

“Когато излязах от Пентагона, след 28 г. в униформа, никога не съм мислел, че ще го кажа, но това, което политически се случва в Америка, сега е много по-голяма заплаха от всички, пред които сме се изправявали по време на службата ми – включително Съветския съюз.

Защото тази заплаха е тук и сега, у дома, и идва от нас самите. Изглежда иронията на това да бъдеш велика нация е, че единствената сила, която може да те повали, си ти самият.”

Гледайки всички тези хора днес, които посвещават политическите си кариери и изпразват джобовете си, за да ни разделят, не мога да не се чудя: Дали тези хора късно вечер не се прибират на някой офшорен остров, където нищо от това няма значение? Наистина ли тези хора мислят, че децата им няма да пострадат от отровата, която те продават и разпространяват?

Не бойте се, знам отговора: Не мислят и няма да го спрат.

Кое ще го спре? Когато мнозинство от американците, които все още са център-леви и център-десни, се обедини и гласува само за законодатели, които имат куража да го спрат – сега, наистина сега, а не когато са на прага да напуснат политиката или са на смъртно легло.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.