SHARE

Един от най-ценните съвети, които някога съм чувал, е „никога не наричайте детето си глупак, каквато и грешка да е направило“. Скарайте му се, обяснете му грешката, но не му поставяйте етикет, който може да остане с него. Ако растеш мислейки се за слаб, глупав, неважен, ще живееш като слаб, глупав и неважен.

Родените във втората половина на 20-ти век знаем, че сме отраснали в „малка България“. Училището, телевизията и радиото, държавните ръководители ежедневно ни убеждаваха, че преди всичките си други характеристики, България е „малка“. Земя, като една човешка длан. Ей ни колко сме! Два файтона народ, обрулен от ледените ветрове на историята. Вечно уязвими хора и територия, оцеляващи по чудо и благодеяние на някой по-силен. Толкова сме малки, че политически се делим не според вижданията си за икономиката и обществото, а по това коя чужда държава предпочитаме да ни покровителства.

Забележителен факт е, че подобни по територия и население народи нямат и следа от този комплекс. Чували ли сте фразата „мъничка Гърция“? Не сте. Напротив, гърците с огромно самочувствие настояват да бъдат вземани на сериозно (и да бъдат черпени обилно). В разговори с португалци, чехи, белгийци, швейцарци, ирландци никога не съм чул намек, че идват от „малко“ място. Сетне, по нищо не личи, че другите европейци ни възприемат за „малка държава“. Бедна – може би. Но малка – не. И по брой на населението, и по територия България е средна европейска държава. Това е очевидно за всеки. Освен за нас.

Трудно е да се открие свидетелство, че през първата половина на 20-ти век България е била смятана за „малка“ . По всичко личи, че с всичките бурни преломи, подеми и катастрофи, следосвобожденска България е живеела с прилично самочувствие. Предприемачи и търговци без притеснение са работели на чужди пазари. Млади хора са учили в чужди университети и са се връщали. Културните дейци със самочувствие са писали и композирали с поглед към света, а не към двора на комшията. Предвоенна България със сигурност е имала своите кошмари, но все пак без никакъв намек за „малкост“ България отказа на „големия“ Хитлер да погуби своите сънародници от еврейски произход.

Кой настоява да се смятаме за дребни и безпомощни? Твърде опростен отговор ни дава монументалното изкуство. Докато Паметникът на Съветската Армия буди спорове, страсти и среднощни акции по чистене и обезпаразитяване, на четирите ъгъла на бул. Драган Цанков и бул. България стоят четири доста по-унизителни статуи. На всяка от тях едър руснак или рускиня е прегърнал дребен, по-бедно облечен българин. И го гледа с покровителство и назидание. Българинът гледа със страхопочитание. Можем да вярваме, че „малкостта“ на България е резултат от желанието на някой да бъде „голям брат“.

Но доколкото Съветска Русия е инвестирала много усилия в усещането ни за „малкост“ и доколкото нео-съветска Русия се възползва от нея, реалните автори на националните ни комплекси са сред нас. Na6i, 4itavi hora. Те днес са русофили и мразят сирийците, но добре стимулирани, утре като нищо ще се сетят за вековните връзки на малка България с великия китайски народ и ще обвинят Япония в опити да ни унищожи.

Те са „професори“, „интелектуалци“ и „общественици“, които настояват българският народ да се чувства слаб и зависим. Те са хората, които в миналото подкрепиха т.нар. „възродителен процес“, после подкрепиха „снишаването“ на Живков, сетне обърнаха палачинката и обявиха членството в НАТО и ЕС за единствена възможна цел. А днес внушават, че България е под атака от „друг биологичен вид“, че родината е постоянно унижавана от Запада и че единственото ни спасение може да дойде от североизток.

В България няма функционираща държава. А нея я няма и благодарение на неуморната работа на телевизионните всичколози, които ден след ден ни убеждават, че да сме малки и слаби е естествено българско състояние. Убеждават ни, че няма как да имаме власт, която не краде. Убеждават ни, че сме заплашени и някой трябва да ни спаси. Че толкова си можем и не бива да искаме повече. И всичко това, защото, както корумпираната власт, така и външните “спасители” имат нужда от глашатаи.

Днес тези хора имат по-силен глас от всякога. Говорят за всичко, освен за собствените си биографии. Вдигат толкова много шум, че нормален дебат за бъдещето на България, за реалните проблеми и опасности е почти невъзможен.

 

България не е малка. Нито като територия, нито като население, нито като потенциал. Тя не е непосредствено заплашена нито от изчезване, нито от претопяване. Масовата емиграция не е трагедия, нито е напълно необратима. Бедността, корупцията и алкохолният туризъм не са дадености, които да не можем да преодолеем. Никой не ни е нарочил за отстрел. Мнозинството българи искат да работят и живеят като нормални европейци, да отглеждат добри деца, да пътуват и да се радват на света. Мнозинството българи искат да живеят в държава с ясни правила и работещи институции. И всичко това е постижимо. Но за да го постигнем, трябва да спрем да слушаме тези, които настояват, че сме малки.

 

SHARE
Доктор по математика от Станфордския университет.