SHARE

Ако 2016 г. бе годината на големите трусовете – от Брекзит до Тръмп – редица събития разтърсиха западните демокрации, то 2017 г. бе първата година в този нов свят.

Далеч по-трудно е да изпълниш обещанията на една революция, отколкото да я направиш. Това видяхме в Британия, която започна своето бавно падение, губейки позицията си на четвърта икономика в света, изправена пред преговори с Брюксел, в които, меко казано, изглежда на слабата страна. А междувременно управляващите, веднъж гордо развявали знамето на Brexit, днес са далеч по-уплашени дали няма да паднат от власт и бъдат заменени от комунистите, вече узурпирали Лейбъристката партия.

Освен всички тези проблеми над страната дебне сянката на това какво ще се случи с Шотландия и Северна Ирлания.

С една дума – хаос.

Не по-различно е положението в САЩ. Протести, забрани, сблъсък между съд и изпълнителна власт, сблъсък между разузнавателната общност и президента, сблъсък между републиканци и демократи, между републиканците от Конгреса и техния президент и дори сблъсъци вътре в самата Републиканска партия.

Видяхме и надигането на “алтернативното дясно”, което редица медии отказаха да наричат с подобни евфемизми, а с истинското му име – бели националисти, расисти, лица, вярващи в превъзходството на бялата раса.

Но както това движение се надигна, така видяхме и неговия погром на сенаторските избори в Алабама – една от най-силните републикански крепости, където за първи път от 25 г. спечели демократ, след като кандидатът на “алтернативното дясно” Рой Мой се оказа твърде неприемлив дори за този щат.

Битката може да е спечелена, но за войната не е ясно. Движението на Стивън Банън може да успее да превземе една от двете големи партии на САЩ, а с това последиците да продължат с години.

И над целия този хаос тегне и разследването срещу президента на САЩ за сътрудничество с Русия, като то изглежда ще ни разкрие още много в задаващите се месеци, но заключението на разузнавателните служби от началото на годината вече се приема за факт – Русия чрез хакерски атаки, тролове и пропаганда се е намесила в американските избори – повод все по-често къде гласно, къде не да се говори, че Втората студена война вече е започнала, проблемът е че само едната страна участва в нея.

Този хаос, обзел САЩ, имаше и сериозни последици. Русия и Башар Асад спечелиха войната в Сирия. САЩ изгубиха лидерската си позиция – веднъж настроили всички срещу себе си с оттеглянето от Парижкото споразумение за климата и втори път с признаването на Йерусалим за столица на Израел. 

В този свят без Америка като лидер видяхме и надигането на Китай и техния лидер Си Дзинпин, възнамеряващ със железен захват да управлява още години и да разпространи влиянието на Китай по света.

Популизмът, обзел САЩ и Британия, обаче не успя да стигне до бреговете на континентална Европа. И въпреки че победата на Макрон успокои мнозина, че Франция и Европа няма да се спуснат по налудната въртележка на Лондон и Вашингтон, то за ЕС тепърва предстои сериозният разговор. В ЕС е все по-явно и остро разделението между Изток и Запад. И макар гласовете за напускане на ЕС да намаляха на целия континент, то популистката вълна прие нови форми – в Австрия млад десен концлер реши да се коалира с партия, основана от нацисти, за да е на власт. Междувременно Орбан и Качински набират нови съюзници в Източна Европа, а през 2018 г. е възможно да се завърне и друг популист – Силвио Берлускони в Италия, и то в коалиция с националистическа партия.

И докато разрушителите на ЕС и националистите набират сила, то предполагаемият нов коалиционен партньор на Ангела Меркел – социалдемократът Мартин Шулц, говори за “Съединени европейски щати”. А самият Шулц е изправен пред трудността да поддържа факела на умерената левица, навлизайки към нова голяма коалиция с десните християндемократи. Не само британските лейбъристи днес говорят за национализация, печатане на пари и възраждане на идеите на комунизма. Радикалните движения изглежда се засилват в световен мащаб и това ще е предизвикателство за всички умерени леви като Шулц.

А за Меркел предстои да намери решение за цяла Европа – между мечтата за федерация на Шулц и бляна по “нелиберална държава” на Орбан.

Безвремието, обзело света на новото хилядолетие, който очакваше “Краят на историята”, завърши. Това призна тази година и неговият автор. .

Франсис Фукуяма предвиди, че разпадането на Съветския съюз ще доведе до триумфа на западното общество и либералната демокрация ще се налага във все повече страни като успешния модел на управление, който ще сложи край на конфликтите. “Краят на историята” – моментът, в който войната ще е останала в миналото, а глобализацията ще е двигателят, който ще разнесе либерализма, свободните пазари и демокрацията по всички точки на света. Върховенството на правото и институционалният модел на Запада ще заменят авторитарните режими и прекратят разделенията в обществата.

“Преди двадесет и пет години не осъзнавах как демокрациите могат да тръгнат назад. Мисля, че очевидно те могат”, заяви Фукуяма тази година. “Не знаем как ще приключи всичко.”

2017 бе доказателство, че е настъпило “новото време” – в което говорим за заемане на страни и превземане на държави. Битки – къде кръвопролитни като в Сирия и Украйна, къде информационни като тази, която води Русия със Запада.

 

 

 

SHARE