SHARE

Преди 20 години България е в своята Виденова зима. Тогава хиляди граждани излизат по площадите и пред Народното събрание. Има сблъсъци с полицията и ранени. Размириците на 10 януари 1997 г.  доведоха до предсрочни избори и падането на БСП от властта. Тогава надеждата е била за бъдещето.

Някои все още помнят.

Магдалина Генова, икономист и блогър

Не съм забравила 10 януари 1997, помня и как бях там почти цял месец. Бяха такива студове, дори нямах зимно яке, но това не ме спря, както и мнозина други, които си събирахме последните стотинки (хилядарки), за да си разделим пакет “Мелник” в студа. По груби сметки приемам, че съм участвала в свалянето на 3 червени правителства и намирам, че за 20 години много неща се промениха за добро въпреки неуспеха да разкараме престъпната класа.

Теодор Михайлов, “Терминал 3”

Ето ви една история от онзи януари. Към полунощ стотината полицаи явно бяха озверели от стоене с часове на площада и започнаха да бият с палки по щитовете си в такт. Което си е доста зловещ звук, не ви пожелавам да го чувате. Изтикаха ни последните останали към хотела, а ние влязохме вътре, понеже си мислехме, че там няма да има проблеми. Обаче уродите влязоха там на скорост и започнаха да бият дори и случайни хора, които не бяха отвън досега. В суматохата влязох в телефонната кабина (метър на метър) на хотел “София” (сега “Радисън”) заедно с Евгени Михайлов, който тогава беше депутат, същевременно и доста набит с кървяща ръка, още 3-4 човека, с които се бяхме скрили, за да не ни счупят главите най-гнусните и дебели полицаи еничари с дебели дървени палки. 5-6 човека в малка телефонна кабина, а отвън униформени уроди блъскат по вратата. Малко преди да падне нашата импровизирана барикада, отвън се появи Сашо Диков с камера. Говори нещо с полицаите, светна осветлението на камерата и ни каза: “Бързо излизайте, няма да ви бият, аз снимам”. Визирахме ние пред заканителните погледи на униформените уроди и като свихме по “Шишман”, веднага друга група полицаи ни подгони да ни бие. Ама ни видяха само подметките на обувките.
В заключение искам да кажа: БЛАГОДАРЯ ТИ, САШО ДИКОВ!

Георги Стефанов, “Зелените”

Преди 20 години на тази дата, докато отбивах задължителната си военна служба в командването на сухопътните войски в Суходол, дойде заповед към нас, редовите войници, да се въоръжим с пълно бойно снаряжение и армията да излезе да разчисти барикадите по пътищата и протестиращите на жълтите павета. Въоръжихме се и излязохме с камионите, но хората по барикадите ни приветстваха и ние – редовите войници, не извадихме оръжие срещу тях и към тези пред парламента въпреки заповедите за това действие от страна на командването. Радвам се, че този сценарий не се случи, а още по-щастлив съм, че тогава осъзнах колко е важно да се политизираш, да станеш активен гражданин и да мислиш като нормален човек и когато трябва, да не се поддаваш на директни заповеди.

Константин Павлов-Комитата, “Терминал 3”

Значи… Нямам много за разказване за 10 януари 1997 г. Проблемът е, че тогава си бях намерил първата прилично платена работа. Отидох на площада вечерта след работа, всичко беше спокойно. Имаше хора, които се грееха на огньове. Казах си… тука нищо няма да става и се прибрах. На другия ден разбрах, че имало екшън.

Георги Ангелов, журналист

Преди 20 г., горе-долу по това време, се връщах към казармата в Симеоновград и много ме беше яд. Около Пловдив, откъдето трябваше да хвана влака, имаше барикади и първо планирах да сляза там и да поискам от гарнизонния в Асеновград удължаване на отпуската. На една блокада пуснаха маршрутката заради войника в нея. После в поделението имаше тревоги почти всяка нощ. Палехме танковете и чакахме заповеди.
Вероятно сме се разминали с нещо по-страшно.

Габриела Стефанова, родена няколко години преди събитията, “Терминал 3”

Гледам снимки от 1997 г., почти не виждам разлика с протестите от 2013 година.

Мила Михова, родена няколко години преди събитията, оперна певица

Преди 20 години на днешната дата госпожа Невена Казакова, учителката ми по солфеж, се обади по телефона вкъщи и поиска лично да говори с мен. Каза ми: “Мило дете, днес ние няма да имаме урок, защото аз трябва да отида пред парламента с едно звънче в ръка. Трябва да отида пред парламента, защото иначе скоро няма да има смисъл да учиш музика в България!”.

Аз много вярвам в случилото се на тази дата. То беше последният проблясък на колективно съзнание за много години напред. Тогава не съм го разбирала. Но днес разбирам. Звънчетата имат значение.

Ивет Добромирова, “Терминал 3”

Бях репортер в “По света и у нас”. Отразявахме на смени протестите всеки ден. Редувахме се уж заради студа, но когато не бяхме на снимки, повечето от нас протестирахме. Не всички. Повечето. Ръководството на БНТ беше свързано с управляващите. Имаше тежка цензура. Въпреки това не се поддавахме на натиска. Повечето. Помня как Кольо Добрев – тогава министър на вътрешните работи, и Стефан Софиянски – тогава кмет, влязоха в сградата на НС под полицейски кордон и под вдигнатите им щитове. Помня как хората започнаха да нахлуват в сградата. Помня побоищата. На следващия ден снимах бившия премиер Филип Димитров в “Пирогов”. Беше сериозно бит. Всички знаехме, че това е краят.

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.