SHARE

От Сара Манавис, NewStatesmen.com

Във вторник следобед започна да се разпространява история в американски и европейски сайтове и в социалните мрежи, че 17-годишно холандско момиче на име Ноа Потовен е евтаназирано по силата на законите за „края на живота” в Холандия.

Лекарите, специалистите по етика и психолозите били одобрили правото й да умре у дома, казвайки, че нейното психично състояние е направило живота й „непоносим“, тъй като младото момиче страда от травма вследствие на множество сексуални посегателства между 11-14 години. Това запали предизвикателна морална дискусия – консерваторите предупредиха за опасния „хлъзгав наклон“, който очертава правото на евтаназия, докато тези от всички страни на политическия спектър твърдяха, че дори при най-тежките проблеми на психичното здраве може „винаги да има подобрение“.

Има само един проблем с тази история на трагичната евтаназия на Ноа Потовен, която стана “вирусна”: тя никога не се е случила.

По-рано днес Наоми О’Лиъри от Politico Europe пише туит, който разобличава твърденията на надеждни източни, включително The Daily Beast, The Independent и Euronews.

Тя изясни какво се е случило:

“Ноа Потовен е била тежко болна от анорексия и други състояния от известно време. Без да казва на родителите си, тя иска, но й е отказана евтаназия… Семейството е опитало много видове психиатрично лечение и Ноа Потовен е била многократно хоспитализирана… в крайна сметка в дома им е поставено болнично легло и тя е била под грижата на своите родители. В началото на юни тя започна да отказва всички течности и храна, а родителите и лекарите й се съгласяват да не я хранят насила. Решението да се премине към палиативни грижи, а не да се храни пациента насила не е евтаназия.”

О’Лиъри отбелязва също, че холандските медии не са отразили случая като евтаназия. И все пак английските репортери го правят. Предварителна проверка в нидерландски доклади – или дори просто разговор с някой, който следи историята през последната година, показва, че това е съвсем различен случай.

Защо О’Лиъри беше първият англоезичен репортер, който всъщност навлиза в дълбочина на този чувствителен случай? И защо никой не дълбае отвъд това, което вижда да циркулира в Twitter, Facebook и Instagram?

Това за медиите не е нищо ново.

През септември 2017 г. започна да обикаля една история за известен студент от Единбургския университет и самозван „мислител“ Роби Травърс. На популярната си страница във Фейсбук Травърс твърди, че той е бил разследван от университета за подигравка с терористичната организация “Ислямска държава” – история, която впоследствие бе подхваната от информационния бюлетин на alt-right изданието InfoWars. Заради потъпкването на свободата на словото историята се разпространи до водещи издания и получи огромно покритие в Independent, Daily Mail и дори Times

Подобно на историята на Потовен, тази на Травърс предизвика общественото морално възмущение и стана основа за многобройни коментари в британските медии от различните спектри. Тяхната обща линия на аргументация се фокусираше върху безумието на университета, който запушва устата на свободата на словото, за критика срещу тероризма. Докато един репортер от BuzzFeed News окончателно не разобличи мита, че това изобщо се е случило.

Истината се оказва друга – Травърс не е бил атакуван за коментари относно “Ислямска държава” , а за съвсем различни нарушения на студентския кодекс за поведение.

Университетът изрично заявява, че всъщност никога и при никакви обстоятелства не би санкционирал студентите, че са критикували която и да било терористична група.

И така, как тази история се превърна във водеща вирална сензация? Просто защото BuzzFeed беше първата и на пръв поглед единствената медия, която всъщност позвъни на Университета в Единбург, за да попита какво се случва, вместо да основава историята си на публикации във Facebook, които твърдят, че е направено нещо. Бяха нужни дни, за да излезе наяве, че твърдението на Травърс е напълно невярно, тъй като никой не отдели време просто все пак да попита.

Истории като тази на Травърс могат да доминират целия цикъл на новините, въпреки че на практика се пренебрегват най-основните журналистически практики. Същото се отнася и за тази скорошна история, базирана на неосъществените проверки за реалните причини за смъртта на Ноа Потовен.

Понякога дори най-доверените и надеждни новинарски издания правят нещата по грешния начин. Това е неизбежна и проблематична част от журналистиката. Но неадекватното отразяване на евтаназия е съвсем различен тип история. То преследва интереса на воайорските лайкове и наводняването на страниците с мнения и коментарите, които омразата и възмущението неизбежно предизвикват. Този стремеж към ангажиране затъмнява най-важния елемент на една спорна история: акуратността. Вместо да функционират в обществен интерес, такива истории са предназначени единствено да служат на интересите на сензацията.

Репортерите трябва да помнят опасността от този повърхностен тип журналистика. И наистина преди всичко те трябва да спрат да разчитат на социалните медии като на първи и последен източник на информация за спорни истории. Историята на Ноа Потовен е една сърцераздирателна трагедия – най-малкото, което може да се направи, е да се отделят петте секунди за работа, необходима, за да се отрази тя точно.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.