SHARE

На 22 септември 1908 г. във Велико Търново цар Фердинанд прочита Манифеста към българския народ, с който обявява независимостта на страната ни от Османската империя и я въздига в царство.

Незавимостта е още един политически ход, който България успешно прави сама и чрез успешна дипломация успява да извоюва своето място сред независимите европейски народи.

“Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.

Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.

Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги – бел. ред.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.

Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее българският народ!”

22 септемврий 1908 г.
Фердинанд I

Представяме ви “Кратка хронология 6 септември 1885 – 22 септември 1908”, изготвена от Даниела Горчева, както и нейният коментар върху събитията между Съединението и Независимостта.

На 6 септември 1885 година е извършено съединението на Княжество България с Източна Румелия.

На 8 септември 1885 княз Александър I Батенберг подкрепя Съединението с Княжески манифест. Русия обявява недоволството си и изтегля своите офицери.

На 2 ноември 1885, подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия напада България.

На 5-7 ноември се водят тежки боеве край Сливница, завършили с българска победа, но на 9 ноември сръбската армия обкръжава Видин.

На 10 ноември 1885 българската армия разбива сръбската при Драгоман, а на 14-и – при Пирот.

На 16 ноември 1885 Русия и Австро-Унгария отправят ултиматум към България за спиране на войната.

На 24 март 1886, на рождения ден на княз Александър I, Съединението е признато от Великите сили и от Портата с т.нар. Топханенски акт.

България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до обявяването на независимостта през 1908, е, че българският княз формално е назначаван от султана и за генерал-губернатор на Източна Румелия.

На 7 май, няма и два месеца след международното признание на Съединението, е осуетен заговор на руския капитан Набоков за отвличане на княз Батенберг и предаването му на руснаците.

На 9 август обаче, в 2 часа сутринта, български офицери-русофили с подкрепата на руската дипломация извършват преврат и принуждават княз Александър I да абдикира.

На 10 август Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров оглавяват контрапреврата и на 16 август пловдивските войски влизат в София.

Княз Александър I се връща в страната на 17 август 1886, но няколко дни по-късно абдикира окончателно под натиска на Русия и назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров.

На 19 октомври е отклонена кандидатурата за българския престол на княз Мингрели, кандидатура, неофициално подкрепяна от Русия.

На 22 октомври руският капитан Набоков организира въоръжен бунт в Бургас, потушен от армията. Във Варна пристигат два руски военни кораба. Регентите декларират, че армията ще окаже съпротива! Австро-Унгария и Великобритания подкрепят България.

На 6 ноември руският ген. Каулбарс скъсва дипломатическите отношения между България и Русия.

На 4 декември тридесет и седем водачи на русофилите отправят прошение до великия везир Кямил паша с искане Портата да окупира княжеството.

На 16 и 19 февруари 1887 избухват бунтове на български офицери русофили в Русе и Силистра. Метежниците са екзекутирани.

През март 1887 година Великобритания, Австро-Унгария и Италия образуват Средиземноморско съглашение, с което подкрепят регентството.

На 25 юни 1887 Великото Народно събрание избира за княз принц Фердинанд I Сакскобургготски.

На 30 август е вдигнато военното положение, обявено след преврата на 9 август 1886.

На 23 декември 1887 една чета на капитаните Набоков и Боянов, подготвена с руски средства от русофилската емиграция в Цариград, навлиза в България.

Разгромена е на 24 декември от българската армия.

“Русия – огнище на заговори, посегателка на реда в чужди държави”

Симеон Радев, “Строителите на съвременна България”, том 3, (изд. СУ “Св. Кл. Охридски”, 2009).

“От започването на българската криза той (Гирс – бел. ред.) виждаше с мъка, но и с безсилие как престижът на Русия се излагаше от безразсъдните начинания, в които бе замесено нейното име.

Задигането на Батенберга от хора, които минаваха за нейни наемници, и изпращането му от тях под конвой в Рени, вече бяха дали на Русия пред очите на славянския свят образа на пиратска държава.

Метежите в Силистра и Русе показваха още веднъж Русия като огнище на заговори, посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия.”

Разбира се, ако някогашна Русия е била “посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия”, Съветска Русия не остава по-назад и през цялото съществувание на съветската власт тайните убийства и отвличанията, извършени в чужбина, са съвсем обичайни.

Но да се върнем в началото на ХХ век. Още след международното признаване на Съединението усилията на българските правителства се насочват към обявяването на независимостта на България.

В началото на ХХ век се очертава благоприятна почва за обявяване на независимостта на нашата държава.

Великите сили имат по-наложителни дела за решаване – решението на Австро-Унгария да наруши Берлинския договор, анексирайки провинциите Босна и Херцеговина; поражда се спор за Мароко между Франция и Германия, а през лятото на 1908 г. е извършен младотурски реформистки преврат. Трябвало само да се чака удобен момент.

Такъв им се представя на 2 септември 1908 в Цариград:

“…поисках да видя великия везир. Кямил паша ме прие и не скри от мен, че протоколът на Високата порта не позволява на представителя на България като васално княжество да бъде канен заедно с представителите на чуждите държави. Той прибави, че в случая няма обида нито за княжеството, нито за мен; за да докаже това на цял свят, той, великият везир, ще даде след една неделя едно дине в моя чест. Отговорих, разбира се , каквото трябваше… […]

Известни са подир това събитията, които последваха моя инцидент. Правителството на г. Малинов твърде умело го използува, за да завземе Източните железници в Южна България и на второ място да прогласи политическата независимост на България.”
(Иван Ст. Гешов, из “Историята на моя пилаф”, в. Мир, бр. 8541, 1 септ. 1928)

Независимостта на България – официално призната

И така, на 22 септември 1908 г. в църквата “Св. 40 мъченици” в старата българска столица Велико Търново със специален манифест е обявена независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата “Цар на България”.

След това министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.

На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.

На заплахите с война от страна на Османската империя България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане.

Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (и от София, и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.

В този момент Русия също няма интерес от избухване на война и се намесва единствено в споразумението по възникналите тежки финансови проблеми.

На 6 април 1909 г. в Цариград Андрей Ляпчев и Рифат паша подписват в присъствието на посланиците на Англия, Франция и Русия българо-турски протокол, с който Турция признава независимостта на България.

До средата на април независимостта на България е официално призната от Великите сили (на 10 април от Англия, Франция, Италия, на 16 април – от Германия и Австро- Унгария). България е призната и от Русия, Сърбия, Черна гора и Румъния.

Според подписаните Руско-турски протокол и Руско-български протокол Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877-1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, а България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 години 82 млн. франка.

С признаването на независимостта България става пълноправен участник в международните отношения.

За съжаление, няма и 40 години по-късно, България отново губи своята независимост, и то за близо половин век.

Автор: Даниела Горчева
Уводът е на редакцията на “Терминал 3”

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.