SHARE

Каква е разликата между отричането и ирационалното отрицание като култура? Защо и как крием истината дори от себе си… и какво означава това за нас като общество? Това анализира за рубриката “Дългото четиво” на британския “Гардиън” Кийт Кан-Харис, който адаптира част от своята книга “Отрицанието: неизразимата истина”. 

Всички ние отричаме нещо, поне през повечето време. Част от това да бъдеш човек и да живееш в общество с други хора е да намираш хитри начини да изразяваш и да прикриваш чувствата си. От най-сложния дипломатически език до най-нелепата лъжа хората намират начини да мамят. Измамите не са задължително вредни; на някакво ниво те са нужни, за да могат хората да живеят заедно цивилизовано. Както казва Ричард Сенет: “Практикувайки социална цивилизованост, мълчиш за неща, които е ясно, че знаеш, но които не трябва и не казваш.”

По същия начин, по който потискаме някои аспекти от личността си в представянето си пред другите, така можем да сторим същото и със себе си, без значение дали осъзнаваме какво искаме или не. През повечето време спестяваме на себе си мъчението да осъзнаваме най-първичните си копнежи. Но кога тази нужна себеизмама става вредна? Когато се превърне в обществена догма. Или когато стане ирационално отрицание.

Ирационалното отрицание (на англ. Denialism) е разрастване, изостряне на отрицанието. В корена си отрицанието и ирационалното отрицание са просто част от множеството инструменти, които хората са изобретили, за да прилагат към езика и да мамят другите и себе си. Отрицанието може да бъде точно толкова просто, колкото неприемането на факта, че някой друг говори честно. Отрицанието може да бъде точно толкова необозримо, колкото са много начините, по които избягваме да признаем слабостите си и тайните си желания.

Ирационалното отрицание е нещо повече от поредно проявление на еднообразните лабиринти на измамите и самоизмамите. То представлява трансформацията на ежедневното отрицание в изцяло нов начин на възприемане на света и най-вече колективно постижение. Отрицанието е прикрито и рутинно; ирационалното отрицание е войнствено и изключително. Отрицанието крие истината, ирационалното отрицание изгражда нова и по-удобна истина.

През последните години терминът е използван, за да опише безброй “научни” сфери, чиито членове се впускат в смелите проекти да отричат срещу очевидно преобладаващи доказателства, изводите от солидни проучвания. Те спорят, че Холокостът (и други геноциди) никога не са се случвали, че антропогенните (причинени от човека) климатични промени са митове, че СПИН не съществува или не е свързан с ХИВ, че еволюцията е научно невъзможна и че всички методи на други научни и исторически установени истини трябва да бъдат отхвърлени.

В някои отношения ирационалното отрицание е ужасяваща диагноза. Никой не се описва по този начин, никой не практикува всички форми на ирационалното отрицание. Всъщност то се базира на принципа, че не е ирационалното отрицание. В ерата на вулгаризацията на Фройд никой няма желание да бъде обвинен в “ирационално отрицание” и поставянето на този етикет на хората изглежда усложнява обидата, намеквайки, че те са взели отрицанието си и са го превърнали в обществена норма.

Но отрицанието и ирационалното отрицание са близко свързани. Това, което хората правят в света, се свързва с това, което правим индивидуално. Докато ежедневното отрицание може да вреди, то е и обичайният начин на хората да се изправят пред невероятно трудното предизвикателство да живеят в социален свят, в който хората лъжат, правят грешки и имат желания, които не могат да бъдат признати открито. Ирационалното отрицание се основава на човешки тенденции, които не са нито странни, нито патологични.

С оглед на всичко това няма съмнение, че ирационалното отрицание е опасно. В някои случаи има конкретни примери как ирационалното отрицание води до вреда. В Република Южна Африка президентът Табо Мбеки, на поста си от 1999 до 2008 г., е повлиян от отричащи СПИН като Питър Дюзбърг, който отрича връзката между ХИВ и СПИН (и въобще съществуването на ХИВ) и хвърля съмнение върху ефективността на анти-ретровирусните лекарства. Отказът на Мбеки да приложи програми за лекуване на национално ниво с антиретровирусни лекарства коства живота на 330 000 души. В по-малък мащаб в началото на 2017 г. сомало-американската общност в Минесота е покосена от епидемия на морбили като директен резултат от проповядващите дискредитираната теория, че ваксината причинява аутизъм, убедили родителите да не ваксинират децата си.

В повечето случаи ефектите от ирационалното отрицание са по-малко директни, но по-вредни. Отричащите климатичните промени не са успели да опровергаят научния консенсус, че те се случват вследствие на човешка дейност. Това, което те успяват да направят обаче, е да осигурят едва доловима и не чак толкова скрита подкрепа за онези, които се противят на предприемането на радикални действия за адресиране на този наболял проблем. Постигане на глобално споразумение, което би подкрепило преминаването към икономика отвъд изкопаемите горива, както и което би било способно да забави вдигането на температурите, винаги ще бъде огромно предизвикателство. Отричането на климатичните промени допълнително затруднява положението.

Калифорнийски пожарникар се бори със стихията близо до гр. Иго, Калифорния, в събота, 28 юли 2018 г. Жегата, силните ветрове и сушата усложняват усилията на пожарникарите да се борят с огъня. Учените заявиха, че изключително горещото и изпълнено с бедствия лято на 2018 г. е поглед в бъдещето на една планета, която се затопля вследствие на човешка дейност. Hector Amezcua, The Sacramento Bee via AP

Ирационалното отрицание създава атмосфера на омраза и подозрение. Различните разновидности на отричането на геноцида са не просто опити да се отхвърлят непоклатими исторически факти; те атакуват оцелелите от геноцида, както и наследниците им. Непреклонното отричане, което води до отказ от страна на турското правителство да признае арменския геноцид от 1917, е атака и срещу днешните арменци, както и всяко друго малцинство, което се осмели да задава неудобни въпроси относно статуса на малцинствата в Турция. По същия начин онези, които отричат Холокоста, не се опитват не просто да “поправят” аналите на историята; те всъщност се опитват в различна степен да покажат, че евреите са патологични лъжци и фундаментално опасни, както и да реабилитират репутацията на нацистите.

Опасностите от други форми на ирационално отрицание са по-малко конкретни, но не и по-малко сериозни. Отричането на еволюцията например не посява омраза незабавно; то по-скоро работи в полза на изграждане на недоверие в науката и проучванията, което на свой ред храни други ирационални отрицания и уронва политиката, която се базира на доказателства. Дори и ирационалните отрицания, които са на прага на лудостта, например като Теорията за плоската Земя -макар и да е трудно да ги вземем насериозно- създават атмосфера, в която истинската наука и политическите опити да търсим допир с реалността се провалят в полза на всепроникващо недоверие, че нищо не е такова, каквото изглежда.

Ирационалното отрицание се е придвижило от маргиналните до центъра на обществения разговор, подпомогнато отчасти от новите технологии. С все по-лесния достъп до информация онлайн, където “проучванията” са достъпни за всеки с уеб браузър; с излизането на преден план на считани за маргинални гласове; възможностите за противоречие с приетите истини се множат. Никой не може да бъде напълно отхвърлен, маргинализиран и игнориран като луд.

Изобилието на наративи, плурализмът на мнения, какофонията от противоречия – всичко това е достатъчно да накара всеки да се чуди на какво да повярва.

И така: Как се борим срещу ирационалното отричане? То предлага дистопична визия за безтегловен свят, в който нищо не може да бъде прието за даденост и никой не заслужава доверие. Ако вярвате, че постоянно ви лъжат, парадоксално може би сте в опасност да приемате чуждите лъжи. Ирационалното отрицание е смес от разяждащо съмнение и разяждаща доверчивост.

Напълно разбираем е фактът, че ирационалното отричане провокира гняв и ярост, особено в онези, които са директно предизвикани от него. Ако сте оцелял от Холокоста, историк, учен в областта на климатологията, живущ в наводнена зона, геолог, специалист в областта на СПИН или някой, чието дете е хванало предотвратимо заболяване от неваксинирано дете, то може да усетите ирационалното отричане като атака над онова, над което сте работили цял живот, основните ви принципи или дори живота ви. Тези хора се борят. Това включва в някои държави подкрепа за закони срещу ирационалното отричане, както например Франция забранява отричането на Холокоста. Опити да се преподава “наука на сътворението” редом с еволюцията в училищата в САЩ срещат яростен отпор. Хора, които поддържат теории на ирационалното отричане, рутинно са изключвани от научни издания и академични конференции.

Най-честият отговор на ирационалното отричане обаче е опровержението. По същия начин, по който отричащите произвеждат огромен и постоянно нарастващ обем от книги, статии, уебсайтове, лекции и видеа, техните противници отговарят със собствени трудове. Твърденията на ирационалното отричане са опровергани точка по точка, в спирала, в която нито един аргумент – колкото и да е безумен – не остава извън полезрението. Някои опровержения са вечно търпеливи и цивилизовани, третирайки отричащите и твърденията им сериозно и дори с уважение. Други са гневни и презрителни.

И все пак нито една от тези стратегии не работи, поне не изцяло. Да вземем за пример ключовия случай на отричащия Холокоста Дейвид Ървин срещу Дебора Липщад през 1996 г. Твърденията на Ървин, че обвиненията срещу него в отричане на Холокоста и подправяне на историята са клеветнически, са унищожени с научна хладнокръвност от Ричард Евънс и други уважавани историци. Присъдата е съсипваща за репутацията на Ървин и еднозначна в отхвърлянето на твърденията му за неговата легитимност като историк. Присъдата води до неговия банкрут и той е отхвърлен от малкото останали историци, които го подкрепят, а през 2006 г. влиза в затвора в Австрия за отричане на Холокоста.

Ървин днес? Той все още пише и води лекции, макар и по-скромно. Той все още държи на същите твърдения, а защитниците му го виждат като герой, който е оцелял от посегателствата над еврейската система да го заглуши. Нищо не се е променило. Отричането на Холокоста все още е тук и привържениците му си намират нови последователи. В правната и научната сфера Липщад печели твърда победа, но тя не успява да победи отричането на Холокоста и дори самия Ървин в дългосрочен план.

“Селекция” от унгарски евреи пристига в лагера на смъртта в Аушвиц в Полша през май-юни 1944 г., по време на нацистката окупация. Фотографията е част от колекцията “Албумът Аушвиц”, публикувана през 80-те години в САЩ, Канада и др.

В тази случка се крие полезен урок: поне що се отнася до демократичните общества: ирационалното отричане не може да бъде победено по законов път, или чрез разобличаване, дори чрез опити да се дискредитират проповядващите. Това се дължи на факта че за отричащите дори съществуването на ирационалното отрицание е триумф. Централен аргумент на ирационалното отрицание е, че “истината” е потисната от враговете. Неговото продължаващо съществуване е героичен акт, победа на силите на истината.

Разбира се, отричащите може би мечтаят за по-пълна победа – когато теориите за антропогенните климатични проблеми ще бъдат маргинализирани в академичните среди и политиката, когато историята за това как евреите измамват света ще бъде във всеки учебник по история – но засега всеки ден, в който отрицанието продължава да съществува, е добър ден. Всъщност ирационалното отрицание може да постигне по-скромни триумфи дори без тотална победа. За отричащия всеки ден, в който барели с петрол продължават да бъдат добивани и изгаряни, е добър ден; всеки ден, в който родител не ваксинира детето си, е добър ден; всеки ден, в който тийнейджърът, който търси в Гугъл информация за Холокоста, открива, че някои хора мислят, че той никога не се е случвал – е добър ден.

Обратно на това, противниците на ирационалното отрицание рядко разполагат с достатъчно време. Докато климатичните промени бавно напредват към точката, от която няма връщане назад; докато оцелелите от Холокоста умират и повече не могат да свидетелстват; докато някога победени болести заплашват да се превърнат в пандемии; докато понятието, че има “съмнение” над установени ерудиции става обичайно; задачата на разобличителите става все по-спешна и по-трудна. Разбираемо е, че паниката може да победи и че гневът обсебва някои от борещите се с ирационалното отрицание.

По-добър подход към ирационалното отрицание е себекритичността. Стартовата точка е честният въпрос: къде се провалихме? Защо онези от нас, които презират ирационалното отрицание, не успяха да спрат напредъка му? Защо като вид успяхме да превърнем ежедневния си капацитет да отричаме в организиран опит да саботираме колективната си способност за разбиране на света и за неговата промяна към по-добро?

Тези въпроси се задават тепърва в някои кръгове. Те често са в резултат на един вид отчаяние. Активистите срещу антропогенното глобално затопляне често се оплакват, че колкото по-спешно става делото, толкова повече се разраства ирационалното отричане (заедно с апатията и “по-леки” форми на отрицание). Изглежда, че нищо не работи в кампанията да се информират хората за заплахата, пред която са изправени.

Упоритостта, с която някои хора могат да се придържат към оборени твърдения, е проучена от социалните науки и неврологията. Хората не са единствените разумни същества, които безразлично претеглят доказателства и аргументи. Но има разлика между предсъзнателното търсене за потвърждение на вече съществуващо мнение – всички ние правим това до някаква степен – и умишления опит това да бъде дегизирано като търсене на истината, както правят отричащите ирационално.

Ирационалното отричане дава допълнителен слой защита и подсилва широко споделяни психологически практики с (никога формулираната) цел да предотврати тяхното изобличаване. Това със сигурност прави задачата да се промени мисленето на отричащите много по-трудна, отколкото това да убедиш останалата част от упоритото човечество.

Има няколко вида отричащи: от онези, които са скептични относно вече съществуваща информация, до онези, които предизвикват една категория знания; от онези, които активно допринасят за създаването на отричаща “наука”, до онези, които са скептични относно собствения си скептицизъм. Общото между всички тях, бих казал аз, е специфичен тип желание. Този копнеж нещо да не бъде истина е основният двигател на ирационалното отричане.

Проявяването на емпатия към отричащите не е лесно, но е нужно. Ирационалното отрицание не е глупост, нито невежество, нито лъжливост, нито психологическа патология. Нито е същото като лъжата. Разбира се, отричащите може да са глупави, невежи лъжци, но такъв може да бъде всеки един от нас. Ирационално отричащите са хора в отчаяно затруднено положение.

Трупове на избити арменци в Ерзурум, 30 октомври 1895 г. Фотографията е дело на американеца В.Л. Зактлебен, който пише до своя редактор: “Онова, което видях този петък следобед, е завинаги гравирано в съзнанието ми като най-ужасяващата гледка, на която човек може да бъде свидетел. Отидох […] до арменското гробище. Общината беше изпратила множество тела, приятели бяха донесли още, и ужасяващата гледка се изправи пред мен. По продължението на северната стена лежаха 321 мъртви тела на убитите арменци. Много от тях бяха ужасяващо обезобразени. Видях един с напълно смачкано лице, след удар с някакво тежко оръжие след убийството. Видях някой с вратове, почти прекършени от удари с меч. Видях един, чиято цяла гръд бе свалена, ръцете му бяха отрязани, а на горната им част бе свалена кожата. Попитах дали кучетата са сторили това. “Не, турците го направиха с ножовете си.” Дузина тела бяха полуизгорени. Тълпа от хиляди хора, повечето арменци, ме гледаха как снимам мъртъвците им. Много плакаха до мъртвите си бащи или съпрузи.”
И то много съвременно затруднено положение. Ирационалното отричане е феномен, появил се от Просвещението насам, реакция на “неудобството” на много от откритията на модерната наука. Откриването на еволюцията например е неудобно за онези, които са посветили себе си на библейското разбиране за сътворението. Ирационалното отричане е и реакция на наудобството на моралния консенсус, който се появява в света след Просвещението. В древния свят може да издигнеш статуя, с която гордо да обявиш геноцида, който си извършил. В модерния свят масовото убийство, масовият глад, масовите природни катастрофи не могат да бъдат легитимирани публично.

И все пак много хора правят това, което хората винаги са правили. Ние все пак сме същества, които желаят. Желаят да убиват, да крадат, да унищожават и да плячкосват. Искаме да запазим невежеството си и неоспоримата си вяра. Така че когато желанията ни станат невъзможни в модерния свят, ни се налага да се преструваме, че не копнеем за нещата, които искаме.

Тук отрицанието не е достатъчно. Тъй като е опит да се отвлече осъзнаването и вниманието от нещо противно, то винаги е уязвимо пред предизвикателствата. Отрицанието е нещо като въжеиграч на въжето, който може да загуби баланс след твърди опити да се привлече внимание към онова, което се отрича.

Ирационалното отричане е отчасти отговор на уязвимостта на отрицанието. Да бъдеш в отрицание е да съзнаваш, на някакво ниво. Да бъдеш в ирационално отрицание е никога да не си правиш труда да съзнаваш. Ирационалното отрицание е систематичен опит да се предотврати изпитанието и осъзнаването; да предположиш, че няма нищо за признаване. Докато отрицанието е поне уязвимо към възможността за среща с реалността, ирационалното отрицание рядко може да бъде победено с апели да се изправим лице в лице с истината.

Трагедията на ирационално отричащите е, че те признават доводите предварително. Опитите на отричащите Холокоста да отрекат, че той се е случил, предполага, че не би било добре, ако той е бил истина. Отричането на глобалното затопляне почива на подобното скрито признание, че ако антропогенната климатична промяна се случваше – трябва да направим нещо по въпроса.

Ирационалното отрицание не е просто тежък труд – да откриеш начини да дискредитираш планини от доказателство е неимоверно усилие, – но включва и потискане на личните желания. Ирационално отричащите са заклещени във византийски спор, защото те имат много малко други опции за преследване на целите си.

Ирационалното отрицание и свързаните с него феномени често се представят като война срещу науката. Това е разбираема, но дълбока неточност. Със сигурност ирационалното отрицание и други форми на псевдонаука не следват обществено признатите научни методолоии. Ирационалното отрицание със сигурност представлява перверзия на научния метод, а науката, която произвежда, почива на дълбоко погрешни предположения, но ирационалното отричане прави всичко това в името на науката и ерудицията. Ирационалното отрицание се стреми да замени един вид наука с друг – а не да замени самата наука. Всъщност ирационалното отрицание е един вид почит към престижа на науката и ерудицията в модерния свят. Ирационално отричащите са отчаяни за публичното признание, което носи науката.

Докато на ирационалното отричане понякога е гледано като на част от постмодерната атака над истината, ирационално отричащите всъщност са точно толкова инвестирани в понятията на научна обективност, колкото и най-старомодният позитивист. Дори онези, които съвсем искрено посвещават себе си на алтернативите на западната рационалност и наука, могат да говорят с реторика на отрицание, която подражава именно на научността, която презират. Антиваксърите например понякога изглеждат все едно искат и вълкът да е сит, и агнето цяло: критиката им към западната медицина да бъде призната от западната медицина.

Реториката на ирационалното отричане и нейните критици може да споделят прилики помежду си в един вид война до смърт – кой ще носи плаща на науката. Терминът “джънк наука” [англ. junk – боклук] е приложен за отричащите климатичните промени, както и в тяхна защита. Науката също може да бъде догматична и сляпа относно собствените си ограничения. Ако обвиненията, че глобалното затопляне е политизирана идеология, маскирана като наука, е посрещнато с възмутените твърдения за абсолютната обективност на “истинската наука”, то съществува риск да останем слепи за неудобните въпроси, които разискват фините и не чак толкова фини начини, по които идеята за чиста истина, свободна от човешки интереси, е неуловима. Чоешкият интерес рядко може да бъде разделен от начина, по който наблюдаваме света. В действителност социолозите на науката са показали как съвременните идеи за безпристрастна наука покриват заплетените връзки между знанието и човешките интереси.

Не вярвам, че само ако някой можеше да намери ключа към това “да ги накара да разберат”, ирационално отричащите щяха са мислят точно като мен. Отричащият глобалното затопляне не е природозащитник, който не може да приеме, че той или тя наистина е природозащитник; отричащият Холокоста не е някой, който не може да се изправи пред неизбежното задължение да ознаменува Холокоста; отричащият СПИН не е борец за излекуване на СПИН, който не може да признае нуждата от западната медицина, за да се бори с болестта… и така нататък. Ако ирационално отричащите изведнъж спрат да отричат, не може да предполагаме, че тогава ще делим една морална основа, на която може да градим като вид.

Американският президент Доналд Тръмп вярва, че глобалното затопляне е измислено от Китай, за да навреди на САЩ. Reuters

Ирационалното отрицание не е бариера за осъзнаването на обща морална основа; то е бариера за осъзнаването на моралните различия помежду ни. Да премахнем ирационалното отрицание е обезпокоителна цел, тъй като ще включва директното разкриване на тези морални различия. Но трябва да започнем да се подготвяме за това – защото ирационалното отрицание започва да се разпада, и то не за добро.

На 6 ноември 2012 г., когато той вече подготвяше почвата за президентската си кампания, Доналд Тръмп изпрати туийт за климатичните промени. Той каза: “Концепцията за глобално затопляне е създадена от китайците, за да обезсили щатското производство като конкурент.”

В този момент това изглеждаше като поредния пример за мейнстрийм ирационалното отричане на климатичните промени, характерно за американското дясно. В крайна сметка втората администрация Буш направи възможно най-малко, що се отнася до борбата с глобалното затопляне, и множество водещи републиканци са видни кръстоносци срещу климатологията. Но тук се случваше и нещо друго: туийтът беше предвестник на нов вид дискурс на постирационално отрицание.

Твърдението на Тръмп не е сред редовните изявления на традиционните ирационално отричащи глобалното затопляне. Може да е било изопачена версия на честия аргумент на дясното на САЩ, че споразуменията на глобалното затопляне ще отслабят икономиката на страната в полза на Китай. Подобно на по-голямата част от дискурса на Тръмп, туийтът просто беше хвърлен в света без много мисъл. Това не е механизмът на ирационалното отрицание. Отричащите обикновено полагат години труд, за да произведат – често при неблагоприятни условия – внимателно и умело изработен научен симулакрум, който поне за неекспертите е неразличим от истината. Те имат изтънчени алтернативни научни техники, които могат да хвърлят съмнение дори върху най-солидните истини.

Мързеливото ирационално отрицание на Тръмп и ерата на постистината почива на сигурността, която идва от разбирането, че поколения на ирационално отричащи вече са създали достатъчно съмнения; всичко, от което хора като Тръмп имат нужда, е просто да побутнат леко в тази посока. Докато ирационалното отрицание обяснява подробно, постистината утвърждава. Докато първото е старателно обмислено, постирационалното отрицание е инстинктивно. Докато ирационалното отрицание е дисциплинирано, то неговият наследник е анархия.

Интернет е важен фактор в отслабването на дисциплината на ирационално отричащите. Невъздържаността на онлайн света докарва ирационалното отрицание до такива крайности, че то започва да се разпада. Новото поколение не създава нови, алтернативни норми, а по-скоро унищожава идеята за норма. Колективната, институционалната работа за създаването на солидна защита срещу научния консенсус дава път на един вид свобода на действието.

Пример за този феномен е движението, което пропагандира “истината” за 11 септември 2001 г. Тъй като атаките се случиха във вече свързан свят, ирационалното отрицание, което се зароди, никога не успя да се институционализира и да създаде норми по този начин, по който го правеше преди интернет. Онези, които вярват, че “официалната история” за атаките е лъжа, могат да повярват, че елементи от правителството на САЩ са имали предварителна информация за атаките, но са позволили те да се случат, или че атаките са умишлено планирани и изпълнени от правителството, или че евреите, Израел и Мосад стоят зад тях, или че тъмните сили от “Новия световен ред” са отговорни – или някакъв коктейл от всичко това. Те могат да вярват, че кулите са сринати от контролиран взрив или че самолети въобще не са се разбивали в тях, или че не е имало подове в кулите, или че не е имало пътници в самолетите.

Постирационалното отрицание представлява освобождаване на потиснатите пориви, които движат ирационалното отрицание. То все още се базира на отричането на установените истини, но методите му освобождават по-дълбоки желания: да се промени самата истина, да се промени светът, да се придобие властта, която да промени самата реалност и човекът да остави следата си на планетата. Това, което е от значение в постирационалното отрицание, не е системата или алтернативната научна достоверност, а това да си дадеш неограниченото право да виждаш света както ти се иска.

Докато постирационалното отрицание все още не е заменило предшественика си, старомодното ирационално отрицание започва да бъде поставяно под въпрос от някои от практикуващите го, докато те правят плахи стъпки към новото време. Това се наблюдава особено добре в расизма на крайнодясното, където доминантната позиция на отричането на Холокоста започва да ерозира.

Марк Уебър, директор на (ирационално отричащият) Институт за преглед на историята, мрачно заключи в статия от 2009 г. че отричането на Холокоста е несъстоятелно в свят, който продължава да помни геноцида. Някои ирационално отричащи Холокоста дори се отричат от движението, изразявайки гнева си към него и признавайки, че много от твърденията са просто неправдоподобни, както Ерик Хънт през 2016 г., автор на множество онлайн видеа, които отричат Холокоста. И все пак подобни признания за загубата със сигурност не са съпроводени от оттегляне от антисемитизма. Уебър третира провала на отричането на Холокоста като следствие от зловещата сила на евреите: “Представете си, че утре “Ню Йорк Таймс” излезе с репортаж, че израелският център за Холокоста Yad Vashem и американският музей за Холокоста са обявили, че не повече от милион евреи са загинали по време на Втората световна война и че нито един евреин не е умрял в газови камери в Аушвиц. Последствията за еврейско-ционистката власт със сигурност ще бъдат минимални.”

Шествие на бели националисти с факли в Шарлътсвил, Вирджиния, 11 август 2017 г.
Mykal McEldowney, IndyStar

Онези, които са били “принудени” да отричат Холокоста, започват да усещат, че вече може би е възможно публично да се радват на геноцида, да пируват в златния час на антисемитизма. По-големият контрол на крайнодесните движения през последните няколко години даде живот на думи, които някога може би щяха да останат неизказани или изречени скришом. През август 2017 г. например един лидер на Ку-клукс-клан каза пред журналист, че: “Миналият път избихме 6 милиона евреи. 11 милиона имигранти е лесна работа.” Статия, публикувана от “Дейли Стормър” преди марша на белите националисти в Шарлътсвил същия месец завършва така: “Следваща спирка: Шарлътсвил, Вирджиния. Финална спирка: Аушвиц.”

Действително “Дейли Стормър”, един от най- важните онлайн публикации на възроденото крайнодясно, демонстрира изобилно гъвкавост, балансирайки ирационално отрицание, постирационално отрицание и омраза едновременно, използвайки хумора като мост между тях. Но няма никакво съмнение каква е финалната цел. Както Андрю Англин, който е начело на сайта, казва в инструкции за сътрудници, който изтича в пресата: “Непросветените не бива да могат да кажат дали се шегуваме или не. Трябва да има и съзнателно усещане за подигравка над стереотипите на ненавистните расисти. Обикновено гледам на това като хумор, който се надсмива над теб самия – аз съм расист, който се забавлява със стереотипите за расист, защото не се вземам насериозно. Това очевидно е прикритие и със сигурност искам да горя чифути. Но то не е нито тук, нито там.”

Не всички ирационално отричащи предприемат тези стъпки към открито признаване на желанията си. В някои области решителността да се репресират желанията остава упорита. Все още не сме във фазата, в която отричащият климатичните промени може да излезе и да каже гордо: “Бангладеш ще потъне, милиони ще страдат в резултат на антропогенните климатични промени, но трябва да запазим своя живот, базиран на изкопаемите горива, независимо каква е цената.” Нито антиваксърите са готови да спорят, че въпреки че ваксините не причиняват аутизъм, смъртта на деца от предотвратими болести е необходимо зло, за да се освободим от хватката на фармацевтичните компании.

И все пак с времето е вероятно традиционните ирационално отричащи да са все по-повлияни от средата на постирационално отрицание. Все пак коя от мижитурките, плащани от петролната индустрия за работата си да съставят доклад, че популацията на белите мечки не намалява, не е фантазирала за употребата на ликуващи твърдения в стила на Тръмп?

Възможността за епохална промяна далеч от ирационалното отрицание означава, че няма как да избягаме от това да се изправим пред някои неудобни истини: как да отвърнем на хора, които имат радикално различни желания и морал от нашите? Как да отговорим на хора, които се радват или които са безразлични към геноцида, към страданието на милиони, към корупцията и алчността?

Ирационалното отрицание и множеството други начини, чрез които модерният човек потиска желанията си, предотвратяват истинската среща с неудобната истина, че някои от нас може би искат неща, които повечето от нас виждат като морално позорни. Казвам “може би”, защото въпреки че ирационалното отрицание е опит за скрито легитимиране на неизречимо желание, характерът на разбирането на ирационално отричащия за последствията от изпълняването на това желание обикновено е непознат.

Трудно е да кажем дали онези, които отричат глобалното затопляне, тайно копнеят за хаоса и болката, които то ще донесе, дали просто са безразлични към него, или дали просто отчаяно искат това да не е истина, но са завладени от желанието да запазят статуквото. Трудно е да кажем дали отричащите Холокоста подготвят почвата за нов геноцид, или искат да запазят чистия имидж за добротата на нацистите и лошотията на евреите. Трудно е да кажем дали отричащият СПИН, който работи за предотвратяване на достъпа на африканци до антиретровирусни ваксини, изпитва удоволствие от властта си над живота и смъртта, или е на мисия да ги спаси от злините на Запада.

Ако новият свят на неограничен онлайн диалог, за какъвто пример е Тръмп, изкушава все повече и повече ирационално отричащи да преминат отвъд, тогава ще знаем къде стоим. Вместо да преследваме сенки, ще сме способни да разсъждаваме над моралните избори, пред които сме изправени като човешки същества.

Може би прекалено дълго сме отлагали този тест. Освобождаването на желанията, което наблюдаваме, ни принуждава да се изправим пред множество изключително трудни въпроси: кои сме ние като вид? Всички ли (освен странните социопати) споделяме обща морална основа? Как се свързваме с хора, чиито желания за контрастно различни от нашите?

Може би, ако успеем да се изправим пред предизвикателството, което носят в себе си тези нови разкрития, това ще изгради основите за политика, лишена от илюзии и морален маскарад, където различните виждания за това какво е да си човек могат да се съревновават открито. Това може да бъде солидна основа, върху която да се възроди някаква надежда за човешки прогрес – прогрес, който не почива на илюзии за това, което ни се иска да бъдем, а на ясната представа какви сме всъщност.

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.