SHARE

“Колкото по-малък ни се струва светът заради напредъка на технологиите, толкова по-сложен и объркващ ще изглежда с безбройните му, привидно неконтролируеми кризи, които са преплетени една с друга.”

С този цитат от книгата „Завръщане към света на Марко Поло“ може да се обобщи основната теза на автора ѝ Робърт Каплан. Каплан е американски политолог, автор на десетки книги в областта на международните отношения. Негови статии са публикувани  във водещи издания като  The Washington Post, The New York Times, Foreign Affairs, The Wall Street Journal и др. От 2009 г. Каплан е част от консултативния комитет към Департамента на отбраната на САЩ. В последните 10 години е бил част от най-влиятелните американски тинк-танкове като Центъра за нова американска сигурност, “Стратфор” и “Евразия Груп”.
   Почти 30 години след края на Студената война и разпадането на СССР световната политическа сцена изглежда все по-нестабилна в противовес на прогнозите за безалтернативна победа на либералната демокрация и капитализма, предсказани през 90-те от Франсис Фукуяма. Възходът на авторитарните режими в Русия, Турция и Иран, нестихващите военни конфликти в Близкия изток, вътрешните разделения в Европейския съюз и НАТО, както и доминиращата роля на Китай в Азия – в XXI век всички тези фактори вървят ръка за ръка с техноличен и икономически прогрес, обхващащ цялата планета. За разлика от 90-те обаче, когато американското господство на световната политическа сцена нямаше особена конкуренция, днес наблюдаваме засилващи се настроения към изолационизъм в САЩ – започнали при Обама и продължаващи при Тръмп. Оформящият се многополюсен модел ще бъде характеризиран с все по-трудно определящите се граници между Изток и Запад, подобно на времето на венецианския пътешестевеник Марко Поло, вдъхновил заглавието на книгата:

“Светът се завръща към много по-стара картография, която напомня Късното средновековие, в което Изтокът не започва на нито едно конкретно място, защото регионите се припокриват и са по-неясни. Дихотомията на Ориента и на западния свят се разпада по целия свят, докато нюансите ще продължават да съществуват.“

Къде сме ние?

Първата глава на книгата е разделена на десет подсекции – една от които носи заглавието “Смаляващата се периферия и значението на България“. В случая под периферия или римланд авторът има предвид теорията на Николас Спикман – основателя на школата на реализма в международните отношения от първата половина на ХХ век. Според Спикман ключовите региони в геополитиката са тези, които обграждат сърцевината на Евразия и имат излаз към Световния океан – започвайки от европейските брегове, т.нар. периферия продължава през Близкия изток, Индия и Китай и стига до тихоокеанско крайбрежие в най-източната част на Русия. Каплан се фокусира върху нарастващите инфраструктурни и политически връзки между Китай, Русия и Иран и потенциалното предизвикателство за САЩ:

„Тъй като новите технологии смалиха разстоянията, повишиха възможностите за търговия и улесниха веригите за доставки, сега има възможност за нещо, наподобяващо евразийското единство между Китай, Русия и Иран, като Китай би бил пръв
сред равните, точно както в дните на Марко Поло.

Но докато в Късното средновековие Китайската империя не представляваше предизвикателство пред Европа, в един плътно сгъстен модерен свят на високи технологии предизвикателството пред Съединените щати от страната на такава евразийска търговска мрежа е очевидно.“

 Според Каплан интересите на САЩ и Запада биха били сериозно оспорени от евентуален съюз между авторитарните режими в Евразия и именно тези фактори определят като ключова цел запазване и усилване на западното влияние в периферията. Като пример за това колко трудна ще е подобна стратегия в XXI век е спомената именно България:

„Може би никое място не дава по-добра представа за предизвикателството, пред което са изправени Съединените щати, повече от България – една от многото страни, които са невидими за политическия елит във Вашингтон и следователно никога не са част от него на политическите дискусии.“

Модерната история на страната ни, според Каплан, най-добре описва създаващия се многополюсен модел и размитите представи за региони и сфери на интереси. Въпреки наследството си на провинция в Османската империя и продължаващото силно влияние на Турция България стана член на НАТО през 2004 г. и на ЕС през 2007 г. София все още носи и незавидния атестат за „най-лоялен сателит на Москва по време на Студената война“. Авторът отбелязва, че присъединяването ни в ЕС и НАТО е станало в период на политическа доминация от страна на Запада – ситуация, ярко контрастираща с днешната:

„България все още е в НАТО и ЕС, но руснаците и турците се борят агресивно за съдбата на страната, като Турция е сред най-големите търговски партньори на България, а Русия особено силно е замесена в различни форми на подривна дейност, от организираната престъпност до подкрепа за националистическите партии.“

Все пак е важно да се отбележи, че според автора географските фактори не са окончателна присъда за политическото развитие на дадена държава. Сред проблемите на България Каплан недвусмислено поставя на първо място нереформираните държавни институции. В комбинация с вътрешните кризи, през които преминава Европейският съюз, това води до превръщането на страната в непостоянен и ненадежден политически играч:

„България поради слабите си институции и нарастващата неспособностт на Брюксел да влияе политически на твърде обширната територия на ЕС е компрометирана страна, в чиято политическа почтеност никой не вярва.

Положението, в което се намира България, е и симптом на противопоставянето между ЕС и Русия. Без да анализира в детайли причинно-следствените връзки между отслабването на ЕС и руската агресия, Каплан отбелязва предизвикателствата, пред които е изправена страната:

„Всъщност това, което се предполагаше, че ще бъде единна супердържава
от Пиренейския полуостров до Черно море, неразделна част от самата концепция за Запада, в момента прилича на карта от Късното средновековие с различни цветови нюанси и с различни слоеве на политическа и дори цивилизационна идентичност. ЕС все още съществува, но все по-важна роля ще играят отделни държави, региони и градове държави, докато либерализмът едва удържа силите на националпопулизма. НАТО ще продължи да съществува в пълния си вид, но все по-често на САЩ ще се налага да форсират алианса към действие.
Както показва примерът с  България обаче, на Русия не й е нужна военна инвазия, а само зона на влияние в Източна Европа, която може да постигне чрез постепенно компрометиране на демократичната стабилност в държавите, които се намират в региона.“

Безспорно биографичната справка на Каплан, с която започна настоящата статия ни, показва, че гледните точки, застъпени в тази книга, не са просто случайни разсъждения на политолог от другия край на света, а точно обратното – написаното за България е позиция, споделяна сред специалистите по международни отношения в САЩ, които впоследствие определят и американската външна политика. Всичко това ни показва за пореден път колко пагубна е водената в синхрон от правителството на ГЕРБ и президента Радев „мека“ и „балансирана“ външна политика, в която на теория страната ни се старае да бъде „мост“ между Запада и Изтока. На практика обаче България бива възприемана като държава, която авторитарните Русия и Турция използват за натиск срещу Западa, а у нас управляващите засилват усещането, че страната ни е асбсолютно неспособна да защитава собствения си национален интерес.

SHARE
Магистър по "Европеистика с фокус върху източна Европа" от Амстердамския университет, независим анализатор и преводач.