SHARE

Съвремието ни провокира да си зададем много нови въпроси. Защо забравихме да говорим един с друг? Какво се случи с изкуството на спора? Защо светът днес изглежда толкова разделен? New York Times публикува речта на Брет Стивънс по време на медийните награди на “Институтът Лоуи” в Сидни, Австрали, през септември тази година. Наградени за особено високи постижения са австралийски чуждестранни кореспонденти. Предлагаме ви текста на лекцията на Стивънс, в който със сигурност ще откриете и себе си. 

 

Позволете ми да започна с благодарности към “Институтът Лоуи” за това, че ме доведоха чак до Сидни и ми оказаха честта да бъдат мои домакини тази вечер.

Наясно съм относно противоречивата ситуация, която се е разиграла, след като бях избран да говоря тук. Уважавам желанието на семейство Колвин и се присъединявам в почитането на паметта на Марк Колвин, смел международен кореспондент и изключителен писател и оператор. Най-вече искам да благодаря на Майкъл Фулилав, който не отмени поканата.

Това се превърна в потискащо явление в американските университети, където списъкът на говорители, които са били поканени и чиято покана е била отменена впоследствие, или чиито речи са били отменени, включват имената на: бившия държавен секретар Хенри Кисинджър и Кондолиза Райс, бившия ректор на “Харвард” Лари Съмърс, актьора Алек Болдуин, активиста за човешки права Аяан Хирси Али, съоткривателя на ДНК молекулата Джеймс Уотсън, премиера на Индия Нарендра Моди, режисьора Майкъл Мур, консервативния носител на награда “Пулицър”, журналиста Джордж Уил и либералният носител на “Пулицър” и журналист Ана Куиндлен. И това са само някои имена.

Този списък е толкова показателен, че споменавайки го в момента, започвам да съжалявам, че не отменихте поканата си към мен.

Заглавието на лекцията ми тази вечер е “Залязващото изкуство на несъгласието”. Това е скъпа за мен тема – буквално скъпа, – тъй като печеля хляба си чрез това да бъда несъгласен. То е скъпо за мен и защото е най-важната съставка за всяко едно прилично общество.

Да кажем “Съгласен съм”, независимо дали съгласен да се присъединя към организация, да се подчиня на политически авторитет или да се абонирам за религиозна вяра, е в основата на всяка общност.

Но да кажем “Не съм съгласен”; отказвам, ти грешиш, etiam si omnes — ego non, това са все думи, които дефинират личността ни, дават ни свобода, настояват за толератността ни, разширяват перспективата ни, привличат вниманието ни, дават сили на прогреса, правят демокрациите ни истински и дават надежда и кураж на онези, които са потискани по света. Галилео и Дарвин, Мандела, Хавел, Лиу Саяобо. Роза Паркс и Нейтън Шарански – това са титлите на онези, които не са съгласни.

И проблемът, поне според мен, е, че се проваляме в несъгласието си.

Това е енигма. Поне по отношение на САЩ – американците рядко са навлизали в спор до такава степен, колкото през последните десетилетия.

Спорим за расови проблеми, политиките на тоалетните, здравните закони и естествено – за 45-ия президент. Изразяваме несъгласието си по радиото и кабелната телевизия, където декламираме и се палим все по- агресивно. Уличните протести и протестите в университетите са изпълнени с все повече насилие. Личните разговори стават все по-остри.

Това е пореден период, в който моралната ни присъда един за друг зависи от това какви са политическите ни позиции.

И това не е моментно впечатление. Данни на обстойни проучвания показват, че републиканците стоят много по-вдясно на политическия спектър, отколкото преди двайсет години. Демократите стоят много по-вляво, като и двете страни са много по-склонни да гледат на другите като смъртоносна заплаха над благото на нацията.

Поляризацията е географска – хората живеят в щати и общности, където е по-вероятно съседите им да споделят политическите им позиции.

Поляризацията е и на лична основа: 50% от републиканците не искат детето им да сключи брак с демократ, почти една трета от демократите пък отговарят, че чувството е взаимно. Бракът с другата партия е заел мястото на брака с другата раса – това е новото семейно табу.

И накрая, поляризацията е електронна и дигитална, тъй като американците все по-често живеят във филтрирани медийни балони, включително и в социалните мрежи, които отговарят на идеологическите им предпочитания. Вече не само имаме лични мнения, но си имаме и собствени “факти”, често в резултат на това какво различните медийни източници смятат за важно. По време на последните избори цели 40% от гласувалите за Тръмп заявиха, че Fox News е основният им източник на новини.

Големи благодарности за това, Австралия.

Обикновено става така, че колкото повече правим нещо, толкова по-добри ставаме в него. Вместо това сме като Казанова, само че наобратно: колкото повече го правим, толкова по-зле стават нещата. Несъгласието често ни кара да говорим на висок глас, но рядко изостря ума ни, още по-малко пък променя перспективата ни.

Редно е да се запитаме защо.

Преди тридесет години, през 1987, професор по философия в Чикагския университет на име Алън Блуум, който по онова време е познат с фините си преводи на “Държавата” на Платон и “Емил” на Русо, публикува труд относно състоянието на висшето образование в САЩ. Нарича го “Затварянето на американския ум”.

Книгата се появяви на пазара, когато бях в гимназията, така че с доста труд се борих да си проправя път през текста, който гъмжи от препратки към Платон, Вебер, Хайдегер и Щраус. Но схванах най-важното – а то беше, че трябва да вляза в Чикагския университет и да прочета тези велики книги. Така и направих.

Какво точно научава човек под влиянието на курс, който включва страхотни книги? Със сигурност не “консервативизъм” в съвременния американски смисъл на думата. Не ни учеха да бъдем американски патриоти, религиозни пиетисти или да боготворим онова, което Ръдиърд Киплинг нарича “Боговете на пазара”. Не ни индокринираха в злите сили на марксизма, в славата на капитализма или дори в превъзходството на западната цивилизация.

Когато сега се връщам назад дори не съм сигурен, че въобще ни научиха на нещо. Това, което правихме, беше да четем книги, които повдигаха сериозни въпроси за човешкото съществуване и които протягаха ръка към нас, призовавайки ни да зададем собствените си сериозни въпроси. Образованието в този смисъл не беше преподаване, нямаше план на урока. То беше упражнение в разпити.

Да слушаш и да разбираш, да задаваш въпроси и да изразяваш несъгласие. Да не третираш нито едно твърдение като свещено и нито едно възражение като еретично. Да бъдеш склонен да разсъждаваш над непопулярните идеи и да култивираш навика на отворения ум – това бяха дейностите, окуражавани от моите учители в Чикагския университет.

Това едно време се наричаше либерално образование.

Чикагският университет ни показа и нещо друго: че всяка една велика идея е просто едно невероятно несъгласие с друга велика идея.

Сократ спори с Омир. Аристотел спори с Платон. Лок спори с Хобс, а Русо се изправя и срещу двамата. Ницше спори с всички. Витгенщайн спори със себе си.

И тези спорове никога не са лични. Те не са и политически, поне не в ежедневния смисъл на думата. Понякога те се развиват през десетилетия или дори столетия.

И най-вече те никога не почиват на неразбиране. Напротив – несъгласието идва от перфектното разбиране; от това да предъвчеш идеите на интелектуалния си опонент толкова добре, че да можеш да ги изплюеш правилно.

С други думи – за да изразявате несъгласие добре, трябва на първо място да разбирате добре. Трябва да четете много, да слушате внимателно, да гледате отблизо. Дължите на съперника си морално уважение, да му дадете кредит на доверие. Да симпатизирате с мотивите му и да проявите емпатия към неговата линия на размисъл. И трябва да сте готов вътре в себе си, че има възможност да бъдете убеден от това, което той иска да каже.

“Затварянето на американския ум” се разиграва в традицията на тези спорове. От 60-те на ХХ в. насам съществува “модата” в американските университети  “мъртвите бели европейски мъже” на западния канон да бъдат третирани като агенти на социална и политическа репресия. Алан Блуум настоява върху точно обратното, че те са най-добрият възможен инструмент на духовното освобождаване.

Той също така настоява, че либералната демокрация се нуждае от либерално образовани хора. Поне това не бива да бъде обект на противоречия. За да могат да функционират свободните общества, идеята за отвореното мислене не може да бъде просто клише или догма. Тя трябва да се превърне в личен навик, най-вече що се отнася до това да отворим ума си към онези, с които не сме съгласни.

Този навик не се прилага на практика преди 30-ина години. И ако следите какво се случва с американските университети през последните години – нещата стават много по-сериозни.

Според ново проучване на Brookings Institution мнозинството от студентите в университетите днес – 44% от тях – не вярват, че Първата поправка в Конституцията на САЩ защитава тъй наречената “реч на омразата”, докато всъщност тя абсолютно го прави. Още по-шокиращо, много малко мнозинство от студенти – 51%, вярват, че е “приемливо” студентите да освиркат и свалят от подиума говорител, с чието мнение не са съгласни. Изумителните 20% вярват, че е приемливо да използват насилие, за да забранят на говорителя да изкаже мнението си.

Подобно поведение се прилага на практика почти всяка седмица в един университет или друг.

Лектори са освиркани и свалени от организирани клики – това се случва с израелския посланик Майкъл Орен в Университета в Калифорния, Ирвайн. Някои лектори се нуждаят от стотици хиляди долари, похарчени за сигурност, за да могат въобще да се появявят в университета – такъв е опитът на консервативния експерт Бен Шапиро по-рано този месец в Бъркли. Пред някои лектори се изправя физическа преграда пред аудиторията – това се случва с Хедър Макдоналд в университета “Клеърмонт Макена” през април. Учителите са унижавани и изтиквани от постовете си, тъй като са наранили чувствата на студентите си – това се случва с Ерика и Николас Кристакис от “Йейл”.

След това идва и насилието. Само чуйте описаното от Алисън Стейнгър от Университета в Мидълбъри, когато тя се опитва да модерира разговор с либертарианския учител Чарлз Мъри през март тази година:

“Протестиращите успяха да закрият лекцията. Бяхме принудени да се преместим на друго място и да предаваме дискусията си на живо, докато активисти, които бяха открили къде сме, блъскаха по прозорците и включваха пожарните аларми. След това, докато д-р Мъри и аз напускахме сградата, ни подгони тълпа.

По-голямата част от агресията беше насочена към д-р Мъри, но когато го хванах за дясната ръка в опит да го защитя, както и с цел да останем заедно, тълпата се обърна и срещу мен. Някой започна да дърпа косата ми, други ме блъскаха. Страхувах се за живота си. Щом влязохме в колата, протестиращите се качиха отгоре, удряйки прозорците и клатейки автомобила наляво-надясно, когато спирахме, за да не ги сгазим. Все още съм с шина на врата и се наложи да прекарам една седмица в тъмна стая, за да се възстановя от сътресението, причинено от ударите.”

Университетът в Мидълбъри е една от най-престижните институции за приложни изкуства в САЩ, като нивата на прием са едва 16% от кандидатиралите се, а таксата за обучение достига $50 000 на година. Как подобна елитна институция се превръща във фабрика за млади тоталитаристи, толкова сигурни в себе си, че могат да се отдадат на тормоз и насилие?

Няма как да получим отговор. Това, което е абсолютно сигурно, е, че подбни грешки в образованието започват рано. Аз бях отгледан по старите методи – думите не могат да ме наранят. Но днес съществуват убеждения, че след като думите могат да причинят стрес, а стресът може да има физиологически последствия, стресиращите думи са форма на насилие. Това е ерата, в която пазим чувствата си,  като плащаме за това с цената на перманентно вдетиняване.

Подобно образование продължава и в гимназията. Както показват проучванията, младите американци нямат никаква идея какво се казва в Първата поправка, още по-малко какъв вид слово защитава. Това е свидетелство за сриването на гражданското образование в САЩ, създавайки условия, в които младите хора са изключително уязвими за демагогията на левите или десните крайни политики.

После отиваме в университета, където доминира политиката на идентичността и където първичният тест за един аргумент не е качеството на мисълта, а културната, расовата или сексуалната позиция на човека, който го прави. “Като чернокожа жена аз мисля Х. Като хомосексуалист аз мисля Y. Като привилигерована личност се извинявам за Z.” Това е бароковата реч на съвременна Америка. Това е замяна на индивидуалната мисъл, както и цялото усилие, което тя изисква – със социална идентификация. И цялата демонстративност, която тези демонстрации изискват.

В последните години политиките на идентичността са се превърнали във високи камбанарии, от които пазим чувствата си от болка и мненията си от предизвикателство. Това е нашата  “безопасна територия”. Но това е територия, чиято цена е солена, защото тя е територия далеч от мисълта, не територия на мисълта – фраза назаем, която наскоро чух от Салман Рушди.

Друго последствие от политиката на идентичността е, че тя изтрива границата между това да се аргументираш и да обидиш някого. Независимо какъв е аргументът, той винаги може да бъде определен като безчувствен или нанасящ обида на определена обществена група. Такъв аргумент не просто се третира като грешен – той се счита за неморален, не се обсъжда и не се опровергава.

Резултатът е, че несъгласията и споровете, които трябва да водим – и то активно – липсват от публичното пространство, преди да бъдат разяснени. Хора, които биха могли да се присъединят към дискусията, за да видят накъде ще ги заведе тя, избират да се скрият от нея, за да не кажат “погрешното” нещо и да бъдат обвинени в някакъв политически -изъм или -фобия. От страх да не нанесат обида, те отказват възможността да бъдат убедени.

Нека вземем за пример дебата за еднополовите бракове, който в момента водите в Австралия. Личното ми мнение в полза на еднополовите бракове е ясно и се надявам, че вотът “За” ще спечели убедително.

Но ако трябва да направя предположение, бих казал, че “Не”-тата ще надминат статистическите си стойности. Това е така, защото при еднополовите бракове аргументът не се движи от разума, а от това да етикираме опонента си като “тесногърд” – просто защото се придържат към мнение, което бе споделяно от целия политически спектър едва преди няколко години. Малцина ще жертват себе си за нечия идея за тесногърдие, така че хората си държат устите затворени, дори когато говорят за проучванията. Именно това се случи с Брекзит миналата година, както и с изборите в САЩ. Вижте къде сме сега.

Ако искате да изградите убедителна аргументация за еднополовите бракове, особено срещу консервативните опоненти, направете го на консервативна база: Това е въпрос за индивидуалните свободи, както и път към морална отговорност и социално уважение. На “Не”-тата ще им е трудно да спорят с това. Но ако ги наречеш дебили и неандерталци, ще получиш в лицето си среден пръст или юмрук.

И така, ето къде се намираме: интелигентното несъгласие е движещата сила на всяко едно проспериращо общество. Въпреки това в САЩ отглеждаме младо поколение, което никога не е учено на това как и защо изразяваме несъгласие и което мисли, че свободата на словото е еднопосочна улица: правото да отменяш покани, да освиркваш или тормозиш всеки, когото не харесваш – в противен случай има риск да изслушаш човека отсреща или дори да позволиш на другите да слушат. Резултатите са очевидни в рискованото състояние на университети ни и оръфаните краища на демокрацията ни.

Можем ли да се справим по-добре?

Това трябваше да е лекция за медиите, така че ми се иска да приключа с разговор относно това каква е ролята на редакторите и особено публицистите, чрез която те могат да подобрят състоянието на публичната дискусия, вместо да отразяват и ускоряват разпадането ѝ.

В началото на лекцията си казах, че американците рядко са имали период, в който да са толкова несъгласни един с друг относно толкова много. Всъщност това не е цялата истина.

Да, ние постоянно спорим. Но това, което прави споровете ни толкова отровни, е фактът, че отказваме да погледнем опонента си в очите, да видим нещата през неговата перспектива или да намерим допирни точки помежду си.

Вместо това воюваме един с друг на безопасно разстояние, от идеологическите си острови, или островите на идентичността, и слушаме внимателно ехото на собствения си глас. Превзето и преувеличено се обиждаме, когато някой каже нещо за нас. Забраняваме цели мисловни течения и се опитваме да отлъчим всякакви хора – включително вашия скромен лектор – без да им дадем дори шанс да се изкажат.

Неизменната предпоставка за интелигентно несъгласие: млъкнете, слушайте, поемете дъх и премислете, чак след това говорете. Тази предпоставка липсва.

Вероятно причината е, че нямаме много модели за интелигентно несъгласие, а онези, които са налични – например дебатите Intelligence Squared в Ню Йорк и Лондон, или шоуто на Фарийд Закарая по CNN – са се превърнали в символ на елитен вкус, като класическата музика.

Fox News и другите партийно пристрастни телевизии демонстрираха, че най-бързият път към огромната печалба е да сервираш високовъглехидратна и нископротеинова популистка каша. Аргументираното несъгласие от вида, който кара демокрацията да работи, не издържа тестовете на пазара. Онези от нас, които вярват в ценностите на свободния капитализъм, трябва да вземат предвид този факт.

Не вярвам, че отговорът, поне в САЩ, се крие в по-големи инвестиции в публично спонсорираните телевизии, нещо подобно като BBC. Те също страдат, по свой начин, от някаква специфична за тях форма на идеологически конформизъм и журналистическо групомислие, имунизирано от критичност поради безразличието си към конкуренцията.

Също така не вярвам, че отговорът се крие в това, което в Америка се е наричало “Справедливата доктрина”, тоест налагане на мандати от еднакви времеви периоди за различните гледни точки. Свободата на словото трябва да е свободна, независимо дали е справедлива или не.

Но мисля, че има такова понятие като частна собственост в интерес на публиката и задължението за доверие не само към акционерите, но и към гражданите. Журналистиката не е просто някакъв си бизнес, като това да караш камион или да доставяш храна. Нациите могат да имат гадна храна и изключителна държавност, какъвто е примерът на Великобритания през по-голямата част от изминалия век. Може да имат страхотна храна и мързеливо правителство, както Франция винаги е демонстрирала.

Но нито една държава не може да има силно правителство или здрава обществена среда без висококачествен журналистика – журналистика, който може да разграничи факта от убеждението, и после и от мнението. Който разбира, че смисълът на мнението не е да се отдалечава от фактите, а да съгради с тях мост към една по-голяма идея, наречена истина. Журналистика, който оценява, че истината е толкова мащабна дестинация, че както Манхатън до нея може да се достигне през множество мостове, всеки от които има различен дизайн. С други думи – журналистика, който почива на факти и се обогатява от несъгласията.

Вярвам, че това все още е възможно – и е все по-нужно, за журналистиката да изпълнява тези функции, особено когато другите институции, на които разчитаме за това, са се провалили. Но тази задача изисква собственици и публицисти, които разбират, че ролята им не е да прокарват определена партийна линия или да бъдат роби на кликовете и посещенията, или рекламите в социалните мрежи. ролята им не е в това да осигуряват гъделичкащо новинарско забавление, нито да помагат на президент или премиер, които са им симпатични или са в беда.

Тяхната роля е да разясняват правилата на дебата, да бъдат рицари на агресивното и обективно отразяване; да подобряват качеството на дебата с коментар, който отваря умовете и предизвиква убежденията, а не просто да ги потвърждава.

Това е журналистиката, която защитава либерализма, не либерална в крайнолевия американски или крайнодесния австралийски смисъл, но либерална във вярването си, че личността е повече от идентичност, че свободните мъже и жени нямат нужда да бъдат защитавани от неудобни идеи или непопулярни аргументи. Повече от всякога те се нуждаят от това да бъдат лице в лице с тях, така че да може да вдъхнем живот на изкуството на несъгасието, което е най-добрата основа за интелигентен и демократичен живот.

Честта, която “Институтът Лоуи” оказва на номинираните тази вечер, е важна стъпка в тази посока. Това, което те са открили и което вие ще дебатирате, е единствения път към това демокрациите ни да запазят рационалността си разума си и свободата си.

Карикатура: The Economist