SHARE

През седмицата четирима депутати от ДПС проявиха дълбока загриженост за регулацията на медиите в България. Грижата им достигна законодателна висота и е насочена към следното:

  • Разпространителите на вестници и списания ще са длъжни да уведомяват Министерството на културата кой е действителният им собственик.
  • Собствениците и доставчиците на медийни услуги също се задължават да обявят кой е действителният им собственик, както и информация за всяко получено финансиране през изминалата година.

Накъсо казано, може би се цели да е ясно кой е издател, кой – разпространител. И на пръв прочит всичко е точно!

При втори прочит на законопроекта точността в ума на четящия започва да се разсейва и той започва да си мисли, че авторите на законопроекта са хора, които или не познават езика, или правото, или и двете.

Повод за тези съмнения ни дава следното – дефиниция за употребеното в законопроекта „лице, разпространяващо и/или продаващо печатни издания” няма. Няма и препратка към друг закон, който да казва какво са имали предвид законотворците. Но пък остава задължението да се декларират действителният собственик и броят обекти за разпространение.

Така излиза, че всички – от кварталните бакалии, продаващи освен всичко друго и вестници, през бензиностанциите до будките по спирките, са разпространители на печатни издания и ще трябва да декларират собствениците си и обектите си. Като цяло в държавата ще настане една масова декларативна дейност.

Вторият спорен по замисъл и съдържание текст е този за задължението Министерството на културата да уведомява Комисията за защита на конкуренцията, когато „лице използва в търговската си дейност повече от една трета от всички декларирани обекти за продажба на дребно на печатни издания в страната”. И тук всичко е точно освен това, че не е ясно кое е това „лице” – разпространителят, издателят или собственикът на вестници и списания.

Така, ако един гражданин е собственик на три магазина за хранителни стоки в Каспичан и в един от тях продава вестници и списания, то неизбежно след като е декларирал това обстоятелство в Министерството на културата (МК), от МК ще уведомят и Комисията за защита на конкуренцията (КЗК). Какво и как ще прави КЗК не е ясно, но явно ще се превърне в колекторска фирма на уведомления.

Съвсем по същия начин стоят нещата и по въпроса с финансирането – за предложилите изменението на закона под „финансиране” се разбира не само средства и имущество, но и всичко, „независимо от използваната правната форма”. В този текст съдържанието отново не е ясно, но може би се цели „осветляване” (или пък уязвяване?) на медии, получили безвъзмездно финансиране по проекти или дарения. Поне това се разбира от мотивите: „да се сведе до минимум възможността за манипулиране на общественото мнение от медии, съществуващи не заради приходите от дейността си, а благодарение на безвъзмездно корпоративно или чуждестранно финансиране”.

Отвъд комичното, след като си поошетат изказа, законотворците явно вървят по Путиново-Орбановия уклон – да си говорим за медии агенти, както и да убием всяка свободна медия, която не е корпоративно зависима (прост пример е “Прас-Прес”).

Предвид факта, че от вносителите предлагат техните текстове да станат част от действащия Закон за задължителното депозиране на печатни и други произведения, чиято цел е да бъдат съхранени тези издания като национално културно наследство, си представяме как след години читател в Народната библиотека чете „Шок! Бомба! Само тук! Зловещо: 22-годишна русенка взе жилище под наем, отвори гардероба и се вцепени от ужас”. Медийната среда има нужда от друг тип регулация, която да я отърве от шока и бомбата…

Какво остава незабелязано

Отвъд нелепите текстове на законопроекта обаче повод за тревога има.

Макар и скрита зад словесна недодяланост, целта е да бъдат подложени на проверки и заклеймяване всички издатели и разпространители на печатни издания освен тези, близки до властта. Така с лека ръка ще се даде възможност за репресиране на разпространители на вестници и списания, които не се харесват на някого. А получилите безвъзмездно финансиране медии да бъдат заклеймявани от медийните бухалки като чуждестранни агенти и врагове на народа. И ако погледнем какво се случваше в 43-ото и действащото 44-ото Народно събрание подобен тип законодателстване съвсем не е чуждо на депутатите. Оттогава насам част от законите служат за разчистване на сметки с враговете на модела КОЙ в редица сфери – от съдебната власт, през неправителствените организации до медиите и партиите. Освен това носят и друг белег – на посредствена законодателна техника.

През 2016 г. бе приет текст в Закона за съдебната власт (чл. 30, ал. 2 т. 19), който задължава Висшият съдебен съвет да поддържа регистър на всички проекти, изпълнявани от професионалните организации на магистратите. Текстът страда от същата законодателна некадърност, като в първоначалния си вариант дори предлагаше държавата пряко да конфискува средствата на тези организации. Негови вносители са част от днешните т.нар. “Патриоти”, но бе приет под ехидното задоволство на от ГЕРБ, ДПС и БСП. При приемането му дори бе дадена почивка в Правната комисия, защото депутатите изпитваха огромна трудност да съставят смислено изречение.

През юли 2017 г. отново в Закона за съдебната власт ГЕРБ предложиха забрана за чуждестранно финансиране на неправителствените организации на съдии и прокурори, а след (по неофициална информация) среща на един високопоставен партиен кадър в едно посолство  текстът бе оттеглен.

И с настоящото усилие сме изправени пред пореден опит за справяне с независимия дух и свободното слово, но и този проект е тест – колко и какво от нашето общество е живо и може да понесе.

Автор: Иван Брегов/Институт за пазарна икономика