SHARE

“Джендъри.”

В нормалната вселена това означава просто пол.

В нашата, другата, е нарицателно, успешно превърнато в обида. Това се случи с любезното съдействие на политическия елит, прилежащите му медии и всички техни рупори, след като дезинформационната кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие успешно доказа, че апаратчиците работят, а ние все още не можем да говорим по наболели въпроси, без да ни бъдат спускани сводки. 

И когато аджендата беше изпълнена, обществото – разделено по линията на важен обществен въпрос в два поляризирани лагера, неспособни да водят конструктивен дебат в замърсената среда; пропагандната машина – тествана, критичната мисъл – притъпена, и справедливостта – сметена под килима, властимащите признаха очевидната истина.

И вчера България подкрепи борбата срещу “джендър насилието”, или насилието, което се осъществява на база на социалния пол – изградените роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и мъжете.

Тъй като тези роли и стереотипи са голяма част от причината за насилие срещу жени, което все още го прави приемливо в някои общества, сред които и българското, борбата с насилието, базирано на пола, се осъществява чрез борба с предразсъдъци, вярвания и обичаи, с които насилието бива оправдавано. Това бе рамката.

Срещу това трябваше да се изправим всички ние.

Липсата на този дебат, който трябваше да бъде воден, показа две неща: че държавата се свежда до държавица, в която свободата на словото означава свободия да превърнеш разговора в непоносима, опростачена помия, в която резонните аргументи и на двете страни да бъдат удавени. И на второ място показа, че управляващите се страхуват от мислещото общество – затова признават и заемат същите позиции тихомълком, така че електоратът да не забележи, че опозицията всъщност има право.

И така, държавицата ни, чиито управляващи щяха да организират референдум заради джендърите, сега ще бори проблема – на световно ниво. 

България, в която домашното насилие не е престъпление, ще се сражава смело за “унищожаването” на насилието, базирано на пол. Ще бори хуманитарни кризи и спешни случаи. С партньорите си, от които смело се разграничи едва преди месеци, защото са “джендъри”.

 

 

Същата държавица призна, в лицето на вътрешния министър Валентин Радев, че МВР няма изградена автоматизирана информационна система, която да регистрира сигналите за домашно насилие – такъв тип деяние не е престъпление по смисъла на Наказателния кодекс.

Призна, че няма национален съвет, който да координира създаването на и прилагането на стратегиите, програмите и плановете в областта на превенцията и противодействието на домашното насилие, основано на пола. Призна, че няма механизъм за отчитане на изпълнението на такива програми.

Няма целево финансиране на дейности по превенция на домашното насилие.

Липсват работещи неправителствени организации в малките градове на страната. 

Липсват кризисни центрове за настаняване на жени и деца – жертви на домашно насилие.

Липсват програми за работа с насилниците. 

Липсват достатъчно обучени полицейски служители. 

Няма  достатъчно специализирани служители, които да работят с жертвите на домашно насилие. 

Няма съдействие от страна на свидетели на актовете на насилие. 

И така, българската действителност напомня на разказа на Нараян “Сляпото куче”: кучето започва да помага на слепеца, който го връзва на въже и го експлоатира за печалба, ритайки го, биейки го и обричайки го на глад. Слепият се отдава на собствената си алчност, забравя откъде е тръгнал – че някога именно кучето е бил негов най-близък съратник. Доброжелатели прерязват въжето на кучето, което щастливо побягва към свободата… до следващата нощ, когато се връща при жестокия слепец – по стар навик. А проклетникът отново го заробва.

Кой всъщност е слепият, пита се както в разказа, така и що се отнася до случващото се у нас. 

Не е ли проблем, когато една законодателна рамка бъде отречена без адекватен дебат, за да бъдат признати след това същите проблеми и да бъде подкрепена същата концепция – в световен план?

Не е ли проблем, когато политиците системно, нагло и безнаказано лъжат, разделяйки умишлено обществото на две? И когато вследствие на това загиват – и ще продължават да загиват – жени, а стотици ще останат без процес, без надежда за справедливост?

Та “джендъри” ли сме или просто слепи кучета?

Въпросът е реторичен.

„Терминал 3“ заедно с Български фонд за жените/Bulgarian Fund for Women стартира съвместна кампания за необходимостта от приемането на Истанбулската конвенция, паднала жертва на пропагандна кампания, изпълнена с лъжи, както и за значимостта на „домашното насилие“ като дълго пренебрегван обществен проблем.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )