SHARE

Васил Върбанов е човекът „Радио Тангра Мега Рок“, което тази година навършва 10 години. Той е и много повече, и всичко това успява да изрази по радиото по някакъв сякаш магически начин. Не само чрез музиката. Разоговорът ни в култовия ресторант “Махалото” пътува във времето, като минава през родовата история на Васил и дядовците, политическите и социалните революции и рока.  

Политическите грешки нямат преповтаряне, този гол не можем да го преиграваме до безкрай.

Ние можем, но животът ни минава…
Ето, мога да кажа, че протестирам срещу това. Всъщност. Каквото и друго да кажа за това къде живеем, ми се струва ненужно, защото може би просто трябва да извадя “Задочните репортажи” на Георги Марков и да започна да ги чета на глас, ако искаш да ги имаш записани (смее се).

С твоя глас ще звучат добре! Не е лоша идея.
Няма как да не ти задам въпроса какво се случи политически тези дни за България, какъв знак е това?

Аз много внимавам да не се хвърля в това да си обяснявам всичко с това колко са прости нашите сънародници, които не разбират нас, „умните и красивите“.

Не. Аз те питам, защото знам, че няма да го кажеш, защото и аз не вярвам в тази парадигма.

Наистина си мисля – проблемът не е че хората, масата, народът са прости. Да си прост не е подсъдно, да си глупав не е престъпление. Има го и това – когато изтъкваха като основно предимство това, че Пламен Орешарски е „експерт“, ами, той и доктор Менгеле е бил експерт. Всъщност изключително важна е мотивацията. В какво впрягаш своята експертиза – в името на каква цел и какво искаш да постигнеш.

И кой стои отзад.

Да! Искам да кажа, че това само по себе си – ако говорим за оценката на един конкретен човек, в който ти виждаш експертизата, но те са видими неговите мотиви, в случая даже не е важно и кой стои отзад. Това кой стои отзад рано или късно се разбира. Мисълта ми е, че акцентът не трябва да пада върху това. Този човек носи някаква конкретна вина. Това, че някой му е дал едни пари, това не го освобождава него от отговорност. Мисълта ми е, че това е един добре дирижиран план – да обвиняваме за резултатите тази безпросветна маса, която защо е станала безпросветна си е невинаги неин собствен проблем. По този начин ние никога няма да стигнем доникъде – ако ги сочим с пръст, а те пък ни сочат нас с пръст какви нещастници сме. Както каза Бойко Борисов: “Тези, които са живели и са родени на жълтите павета, те не са страдали. Страдали са хората на село от комунистите. Тези на жълтите павета не са страдали?!” Това изтрива най-нечовешкото престъпление в България, осъществено по време на нощта на Народния съд, защото това не са били хора от селата само всъщност!
България е селска държава. Дядо ми е селянин. Друг е въпросът, че тогава с „българския златен лев“ е отишъл и е завършил три висши образования, три доктората има, не само висши образования – в Германия, но пак се е върнал в България.
За мен това, което се случва, е елементарно. То е толкова елементарно, че ми е обидно да говорим за него. Светът в момента е черно-бял, в Европа специално. Оргомният проблем е, че тези, които ни управляват, са прости. Това е огромният проблем. За съжаление това винаги е било така. Но трябва да отбележим, че над тези прости хора стоят брилянтни кукловоди и тъй като тази игра принципно е доста семпла, те успяват винаги да извадят най-подходящия коз от ръкава си – той може да е много прост и семпъл коз, но е този, който върши работа. Т.е. те са убийствено ефективни.
Да се върнем към този прост в кавички народ. Когато ти си унищожил неговата парадигма за добро и лошо, тогава нещата стават неуправляеми. Искам да припомня на всички, които са забравили, колко бързо в рамките само на няколко месеца до година хората в София, впоследствие и в други градове, се научиха да спират на пешеходна пътека. С три репортажа за дечица, бутнати на пешеходна пътека! Факт е! Масовото спиране на пешеходна пътека е факт. Значи е възможно! Това пак е въпрос за правила, глоби и т.н.
Нали се сещате, че разпасаната маса английски нискочели работници и селяндури не е много по-интелектуално напреднала от българския народ, в никакъв случай.

Е, те изкараха Великобритания от Европейския съюз…

Всъщност, да, но факторът време е много важен. Аз много си мисля примерно, че тогава, когато сме започвали радиото, Киро [Кирил Маричков] е бил на моите днешни години. Това ми е адски странно – пътешествието във времето. Както ми е адски странно, че периодът от 1878 година, в който България далеч не е свободна държава, това е само някакво начало и после трябва да се мине през Съединение, трябва да се стигне до Независимост, но да го приемем дори за начало. От 1878 до 1944 г. са минали само 66 години. Ако има изречение, което да ме дразнило най-много в последните години, това е: Това, което Тодор Живков построи за 35 години, вие не можете да го боядисате 25 години. Това, което този народ успя да съгради с пот, кръв, пращайки хората си да учат от селата в големи европейски университети, връщайки се да създадат за 66 години, тези го унищожиха първоначално за една нощ и буквално обезглавиха. Това наистина е нещо като в пиеса на Кафка! Като в роман на Кафка или пиеса на Йожен Йонеско. Всичко е пред очите ти! Сградите са пред очите ти. И ти вървиш и не оценяваш – виждаш сградите, строени до 44 –та, виждаш всичко след това и продължаваш да твърдиш, че след това се е живяло по-добре?! Това е нещото, което не разбирам?! То е пред очите ти, можеш да го пипнеш, не е някаква химера! Не е някаква измислица, не е виц, не е анекдот, не е народна песен! Сградите са още тук! Ето го Нотариата (легендарна сграда в центъра на София, където се помещаваше държавният нотариат). Въпреки че съм малко скептичен по отношение на съдбата й с нейната собственост в момента. Наблюдавам как тази сграда започва да се руши, някой ще я закупи ли?

Или ще я подпали ли?

Тя формално се води още собственост на Министерството на правосъдието. Но ако ви трябва едифис, както се казва на френски, или метафора на състоянието на българското правосъдие, ето го – капещ покрив,  графити и бездомни хора, които спят навсякъде. Това е.

Доста е символично, че там беше стената, където се подписвахме за Джон Ленън, и ни арестуваха за това.

Доста не символично, а много директно беше моето предупреждение към Мария Ачкова, че ако тя като районен кмет си позволи нещо да се случи с нотариата, аз ще я направя world fuckin’ famous, защото това е стената на Джон fuckin’ Ленън!

Аз ще те fuckin’ подкрепя! (смее се )

Въпреки, че то от нея какво ли зависи… Та така за протестите.
Но всичко това е само една бележка под линия на “Задочните репортажи” на Георги Марков – няма какво повече. То не е нужно да се учи история. Тази книга трябва да се учи по история. Даже не ми се влиза в художествените достойнства на този радиодокумент, по-скоро това е исторически учебник.

Искам да те извадя от клишето с един клиширан въпрос и по този начин да те предизвикам.

Това никога не става.

Ще стане, защото ти си велик!

Това е страхотно!
Виж, това е клише! (смее се)

Аз те предупредих!
Защо рокът е музиката на революцията?

Е ли рокът музиката на революцията? Според мнозина Rage Against the Machine е музиката на корпоративната революция.

Все едно, пак е революция.

Не. Рокът… не искам да влизам в този огромен 60-годишен филм. По-скоро рокът, дори с пънк разклоненията му, е едно много приятно поредно доказателство за това, че животът в България е с краката нагоре. Настоявам на определението „с кракана нагоре“, не „с главата надолу“. Това вече е клише, което аз повтарям непрекъснато, но истината е клише сама по себе си, когато я повтаряш.

Животът е клише – от него се умира.

Да.
Ако си спомняме как се заражда пънкът на онеправданите, бедни във Великобритания срещу хората с белите якички и бомбета тип Насо Русков, в България е обратното. В България бунтът е срещу каскетите и илитератите, които управляваха. Всъщност първата пънк вълна и всичките хора, които слушаха това… Хайде, окей, мога да кажа бяхМЕ и СМЕ хора, които сме имали поне по един-два езика извън руски, които говорехме. Това в известен смисъл е революция. Но то ме подсеща за нещо друго, което е повод да съм изключително много недоволен от тази… да я наречем, философска концепция на управление на страната ни след 1944 г. – това е едно престъпление, за което все още не се е казало почти нищо, а то е много важно.

Ако си спомним как започват физкултурните движения в България, те започват от силно образовани хора. Ако погледнем как се развива спортът и какво означават сините лентички в британските университети за спорт. Нали за клишета говорим, в американските университети американският спорт е ясен, но колкото по-образован си, толкова повече спортуваш. В България след 9 септември 1944 г. полетът на всички тези силно образовани и интелигентни хора за развиване на физкултурното, туристическото и т.н. движения е овладян рязко от работническата класа. Т.е. ние израснахме във време, в което спортът и заниманията със спорт се смятаха за нещо просташко. Помислете си защо е престъпление, защото то лишава от нормална и жизненоважна функционалност на организма и тялото един образован и културен човек.
Та в този смисъл аз плувах в един много странен свят. Занимавам се със спорт, който беше странен в очите на моите съученици и състуденти – ръгби. В същото време пък моите съотборници в този всъщност иначе потискан от комунистическата система ръгби спорт, наричан империалистически, въпреки че се играе и практикува от 60 години тук, те пък ми се подиграваха за това, че аз уча. Това само по себе си не е страшно. Аз знам и едното, и другото – не си приет никъде, но всъщност имаш приятелства и живееш и в двата свята, което е една много приятна схема за улична пригодност. Но това говори до каква степен изкусно те са разделили и са знаели кои са важните неща в живота. Всъщност гръко-римската цивилизация започва точно с това, т.е. те не са чак толкова прости.

Жури или учител си в „Голямото рок междучасие“?

Не мога да бъда учител, аз нищо не разбирам.

Да, но на децата, които участват там, си някакъв role-model.

Не. Не е вярно това. Не мога да бъда с тези 17 кг качени от разваленото ми коляно никакъв role model на никого. Там историята е друга – D2 и специално техният басист – Сашо, освен мой стар приятел работи и в нашето радио. И тъй като едно такова нещо само по себе си е достойно за уважение, защото показва, че тази страна е запазила някакво количество нормални млади хора, които очевидно е, че произхождат от семейства, които ние бихме нарекли нормални. Иначе аз не приемам тази роля като на човек, който може да оценява изкуството, защото аз не мога. Аз не съм минал като облака Димитър Кърнев през напъните на това да се учиш да свириш на китара с лявата, с дясната ръка, на барабани, да си правиш група – не. Това не ме интересува! (смее се) Аз, ако искам музика, записвам си албум на Van Halen и си го слушам (смее се). Иначе жестоко оценявам и ценя това, но пък от друга страна ми се искаше и затова приех да им помогна в това – да изкарам т.нар. жури и комисия от този стриктно музикантски контекст, защото тогава щяха да седят и да си говорят на някакъв неразбираем език за бемоли, диези, минори и т.н., а всъщност ние – хората, които слушаме музика, се интересуваме от общия резултат, който се получава – от синергията от ритъм, мелодия и още нещо, което не можем да определим какво е.

Какво научи от тези деца тогава?

Научих, че не сме сами. От тези 13 групи, които останаха след т.нар. кастинг – почти няма от София. Това е, което е хубавото на съвременния свят и на въпросните социални мрежи, е, че преди 10 години, преди този обмен на информация, ако си затвориш очите и някой те качи в един влак и слезеш в Бургас, Шумен, Стара Загора, веднага можеш да разбереш, че не си в София, гледайки младите хора. Не говоря за хората, които са в други измерения. Не говоря за татуировките по прасците, дългите бради и т.н. – това са моди, но е факт, че този тип, да го наречем, цивилизация, защото цивилизацията е по-важна от културата според мен. Цивилизацията е умението ти да съжителстваш с другите в градска среда, да живееш с тях, защото едно е да разхождаш магарето си по полето, друго е да караш колата си по градски булевард. Едно е да крещиш на овцете на хълма, друго е да слушаш музика у вас.
И всъщност това е нещото, което научих от тях – че всъщност ги има. Иначе моят мозък доста често е по-детински от тези, които срещнах… това пък е една друга тема – миналата година се срещах в продължение на една година със студенти във Факултета по журналистика в СУ и… аз бях този, който написа „КУР“ на дъската. Нямаше пламък там.

И аз имам такива впечатление от този факултет, за съжаление.

Аз се опитах да ги попитам… това между другото е една много интересна тема, аз им казах: “Гайс, вие забравяте основното правило на един университет – университетът се прави от студентите, а не от преподавателите.” Направих си експеримент и това беше много показателно. Питах ги: “Като кой журналист искате да бъдете?”. Мълчание и заекване.
“Е, кажете един? Кажете Лари Кинг, кажете Ралица Василева.” Пак мълчание и заекване. И аз им казах: “Тогава не искам никога да ви чувам да се подигравате на едно дете футболист, защото, когато го попитате, то има цел и казва – искам да съм като Роналдо, като Меси, точка.” Казах им: “Втората част от експеримента съм сигурен, че ще е още по-тъжна – като кой български журналист не искате да бъдете?” Изсипа се поток от лайна… Ама от всички. Те даже мислеха, че Слави Трифонов е журналист някои от тях?! Водопад Ниагара от лайна. Аз им казах: “Гайс, не ви вещае никакво добро бъдеще това, че в четвърти курс в специалност „Радио“ не можете да говорите и не харесвате собствения си глас, това го пренебрегваме. Ама другото е адски мрачно – като кой искаш да бъдеш, каква е целта ти – мълчание.

Кажи за каузите на радио “Тангра Мега Рок”, ние отразихме една, тази с почистването на връх Мусала, но тя не е само тази. След това се борихте за запазването на метеорологичната станция там като продължение на тази първа стъпка.

Ние там не можем да се борим по никакъв начин.

Не е съвсем така.

Ние нямаме каузи. Ние самите ми се струва, че все още успяваме да правим разлика между „добро“ и „зло“. Въпреки нашата особена субкултура, на понятието “cool&cool”, защото понякога в нашия свят на художествената музикална измислица е cool да си the evil guy. Но каузата си остава една и съща, колкото и да ни е трудно, защото това всъщност е реален бизнес в една натоварена среда. Опитваме се, доколкото е възможно, след основната причина, че ние се забавляваме, пускайки музиката, която винаги сме харесвали, споделяме я с някакви хора и ми се струва, че съумяваме да изпълним поне част от това, което ти питаш като кауза, а то винаги е било така – да създаваме някакъв елементарен интелектуален комфорт на някакви хора, че не са само те които мислят така. Което понякога действа много успокояващо. Защото пък ето, социалните медии могат много да те объркат с хора – платени или не, или просто от глупост те налазват отдолу и започват да изкарват, че дори да отсечеш 30 дървета на “Патриарх Евтимий” (булеварда) в това няма нищо страшно, защото е готино да има метро.

Онова време, в което думата „постистина“ е дума на годината…
Какво е да си патриот?

Аз не обичам думата „патриотизъм“.
Мисля, че българският народ е измислил една много по-хубава – родолюбие, – защото в нея има думата „любов“. „Патриотизъм“ се римува и с „комунизъм“ и с „прагматизъм“ и с всички тези неща. Родолюбие е Панагюрище – те са ни го показали, – когато имаш всичко, много повече от другите, знаеш много добре какво ще се случи с теб – ще ти набият такъв турски кол в гъза, че не можеш да се измъкнеш никога. Аз мисля, че има някакво събуждане и чакам ново духовно възраждане, то се случва. Това е част от родолюбието. Самата кауза, предприета от тези изключителни хора Борил Караиванов и други за българската кирилица.
Българската музикална сцена на ниво рок във всичките му разклонения никога не е била толкова разнообразна, колкото и парадоксално да е, в България никога не е имало толкова клубове, в които да се слуша толкова рок. През 97-а година, веднага след преките последствия от Виденовата зима, рокът в България беше умрял. Всички клубове бяха затворени, никой нямаше къде да свири.
Всъщност, когато радиото ни го нямаше в продължение на две години и половина, тогава се оказа, че групите от тази втората вълна в българския рок, че дори и първата, все едно никога не са съществували. Все едно не е имало нито „Контрол“, нито Милена, нито „Конкурент“. Аз не говоря за тяхната стойност като музика, говоря за нещо съвсем друго. От тази гледна точка ми се струва, че любовта към родината ти, няма нищо по-естествено от това. Още повече че прекарвайки детството си във френско училище в Алжир, мен постоянно ме обиждаха, като ме наричаха, че идвам от съветска държава. Това ужасно изостри моето чувство за българска определеност плюс историята на дядовците ми и родовете назад. България значи нещо изключително много за мен.

Каква е историята на дядовците ти?

Класика… Белене, национализация… Такива истории. Не е интересно това по никакъв начин. Всъщност клишето да си научим историята, за да не повтаряме грешките си, това абсолютно не е на дневен ред. Само осъдете убийствата на Народния съд и тогава можем да започнем да говорим наново. Вкарайте Георги Марков да се учи в училищата, започваме да говорим наново. Това, докато не се направи, няма смисъл да говорим. Иначе ставаме ние поредните ракиени патриоти:

– Комунизмът ке падне!

– Ке паднем май аз.

Благодаря ти!

Моля.

* Първата част на интервюто можете да прочетете тук.

** Снимка: Тихомира Методиева-Тихича

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.