SHARE

Васил Върбанов е човекът “Радио Тангра Мега Рок”. Той е и много повече, и всичко това, което успява да изрази по радиото по някакъв сякаш магически начин. Не само чрез музиката. Казва, че в радиото му е пренесен духът на независимостта, обитавал последните чинове на Френската гимназия и “Радио Тангра” – основано преди близо 25 години, през 1992 г., от титаните Кирил Маричков и Косьо Марков. Разговаряме в култовия ресторант “Махалото”, защото това е мястото, където Васил провежда срещите на екипа, с който заедно правят радиото, в изпълнение на мечтата си да не ходи на работа, което означава и да не натоварва радиото със схизмата на административни скучнотевини. Затова в радиото и няма администрация, а само личности. Този разговор тече в няколко измерения. Сечението е – Васил Върбанов.

10 години “Тангра Мега Рок”, какво стана в тези 10 години?

България адски се промени според мен. Ние ясно, че се променихме – появиха се косми в ушите ми – естествени сенилни изменения. Не ми се говори за света колко се е променил, защото това всеки го вижда.

Вижда ли го всеки наистина?

Понятието „всеки“ е твърде разтегливо само по себе си. Например нашият непосредствен бит се промени до такава степен драстично, това развитие на технологиите и постиженията на медицината със сигурност са нечовешки. Макар по-скоро лично на нас тук, като хора, които живеем на тази територия, както обичате да казвате вие, да не удължава средната продължителност на живота особено – т.е. ние не сме директни бенефициенти. Но за сметка на това при бума на технологиите – предвид именно този нов тип разпространение, двупосочно на информация ежедневно всеки един от нас получава достъп до мнението на хиляди хора, и то мнения които изобщо не го интересуват, което се оказа, че е доста натоварващо и не носи особено много ползи. Иначе този въпрос го харесвам: „Какво се промени за тези 10 години?“ – лично за мен наистина се промениха страшно много неща.

Факт е, че радио “Тангра Мега Рок” може да бъде такава мега рок звезда в интернет пространството. Ние с теб сме от поколението, което сме работили в ефирна телевизия и изобщо концепцията и идеята за това, че може да си направиш собствена медия, се изчерпваше до пълната техническа невъзможност да се сдобиеш с лиценз, а сега технологиите направиха това възможно – ти да бъдеш човекът медия.

Приятното вече е, че не само технологиите ти позволяват ти да го създадеш до ниво дори технически сглобяването на излъчването на звук. Вече и приемането му от другата страна е улеснено до безобразие. Но ако говорим вече тясно за развитието на радиото като медия в тези 10 години и не само нашето, а в света – това е най-голямата промяна. Все още не мога да изчисля положителните и отрицателните страни на това и всъщност според мен все още никой не може да ги оцени, защото е минало твърде малко време, а именно факторът „време“ е разрушен. Т.е. в светото триединство на битието ни – минало, настояще, бъдеще, което определя до голяма степен не само граматиката на един език, но и нашия начин на мислене с понятието „подкаст“, това триединство вече няма особено значение. Преди хората бързаха за да хванат „Робинята Изаура“ по телевизията, днес знаят, че винаги могат да го гледат някъде на повторение. Може би това не е валидно само при изключително важни спортни състезания, и то не толкова заради важността на резултата, защото те биха могли да не знаят резултата и да гледат впоследствие евентуалните страхотни спортни постижения и зрелищност на този мач или независимо какъв спорт е, но факторът „залагане“ е изключително важен. Тоест ти не можеш да залагаш впоследствие, нали? Това, което искам да кажа, е, че всъщност имаме като пряко последствие разрушаването на основата на практически времето като четвъртото измерение… Т.е. това усещане за променящотото се четвърто измерение не може да остане без последствия, но е твърде рано да го почувстваме в пълнота, защото то кога се случи? Експлозията всъщност стана преди 5 години и това е голямата промяна. Иначе в нашето радио промяната е не особена, защото ето на същата тази маса стояхме на приятелска семейна вечеря с Кирил Маричков и съпругата му миналата седмица и с изненада отбелязахме, че сега на 1 януари започва годината, в която не само те ще празнуват 50 години „Щурците“, ние празнуваме 25 години “Радио Тангра”. Т.е. 10 години – това е относително, защото ние сме много директни наследници на духа на това, което започна тогава, яхвайки гребена на вълната на новите технологии впоследствие плюс това, че с изключително дребни изключения това семейство, което сме ние – радиото в момента, всичките сме си оттам.

Каза „духът на радио Тангра“, какъв беше духът на радио „Тангра“ преди 25 години? И какво пренесе в “Тангра Мега Рок” 15 години по-късно.

Аз започнах като най-последната дупка на кавала, защото тогава влязох във вече подредена мозайка от приятели и добри колеги. Влязох в най-последния момент, защото по силата на някакво споразумение в сградата, в която се намираше тогава радиото, а именно – Студентски дом, те трябваше да имат студентско предаване.

И ти беше “Ку-ку”-то на радио „Тангра“. (смее се)

Ами то не беше точно „Ку-ку“, по друг начин се наричаше.

Шегувам се!

Закачихме се с думата „Stud“, защото е съкращение от „студентско“, но на английски значи „плодовит жребец“, а и думата “студ” като студ е много приятна. Не ми беше приятно лично на мен това предаване, защото се оказа, че аз все още не бях изкусен от това „Що е то радио?“. Харесваше ми, защото ми се виждаше положително като цяло и имаше положителна възможност за продължение на моя стар план – никой да не работи от 9 до 17:00. И така, един мой изключително близък приятел беше технически директор на започващото радио и ми каза: “Абе знаеш ли, защо не дойдеш?”. И аз му казах, че не ходя на конкурси, защото не обичам да се доказвам. А той каза: “Моля ти се, поне се пречупи този път”. И… аз се изправих пред внушителна комисия от Даниела Кузманова, Кирил Маричков, Косьо Марков и т.н., но така се случва, че днес аз останах да вея знамето. Защото аз трябва да призная, че изключително бързо се отървах от това досадно за мен публицистично студентско предаване, насаждайки жадния за публични изяви и медийно присъствие Жоро Пенев (смее се и говори със самоирония). Той беше обратното на троянския ми кон, т.е. той беше пешката, която сложих на мое място, за да се придвижа в друга посока. Иначе духът е същият! Странното е, че с изключение на представители на администрацията тогава никой не си спомням да е казвал: „Аз отивам на работа”. Всички казваха: „Аз отивам в радиото”, “Можеш да ме намериш в радиото“. Това, което мога да кажа за радиото тогава, през 1992 г., е, че радиото и тогава, и днес беше 100% независимо. Зависимо беше единствено от Киро и Косьо самите като собственици и носещи духа. Разговорите ми с тях продължават и до ден днешен, така че духът е съхранен.

Т.е. духът е “независимост”?

Да.

И това е духът, който ти пренесе в радио “Тангра Мега Рок”?

Ами предполагам. Само че тук има нещо много съществено, което трябва да се подчертае – с Киро и Косьо, като двамата собственици (и тази дума не беше много позната тогава, в 1992 г.), аз бях от всички човекът, който най-много се е дърпал с тях. Дърпал съм се обаче не за неща, свързани с това, че те са собственици и работодатели, а за неща, свързани с музиката. Ние тогава много се карахме. Те със сигурност не са ме харесвали много. Представи си ме – скоро излязъл от спортната рота „ръгби гай“, на който нали някакви ще му обясняват… чичаци… въпреки огромното ми уважение към двете групи, никога не съм ги възприемал като чичаци буквално, но в случая говорим за нещо съвсем конкретно – това, което мога да отчета днес от много по-голямата ми мъдрост тогава – жребче на 24 години е, че всъщност през цялото това време, до последния момент, при всичките евентуални грешки, които те направиха административно за това радио, те нито за секунда не ми попречиха аз да развивам това, което искам. Защото аз, запалвайки се много по радио, се оказа в един момент, че прочетох много повече книги за това как се прави радио и телевизия… не български, разбира се, отколкото може би съм прочел финално, завършвайки “Френска литература”. Но това не съм сигурен дали могат да го кажат хората сега, които работят с мен, за мен – дали им давам тази свобода? Мисля, че да.

Духът на независимостта, който е бил непознат тогава, познат ли е днес?

Всъщност аз не мисля, че беше непознат. Напротив. Този дух тогава беше изкован много внимателно на последните чинове на софийските училища и гимназии. Ние знаем как да живеем „под прикритие“ (смее се).
Това е ковано с години – точно такава партизанска война, културна партизанска война със сигурност. Никак не е странно, че музиката именно е най-силно определяща вероятно в тази война от онова време… Не подценявам по никакъв начин литературата, но литературата можеше да бъде филтрирана, защото все пак 99% от масата хора в България по онова време можеха да възприемат литература само на български. Т.е. тя беше подвластна на регулациите на тогавашната система и цензурата. По същия начин е и с киното. Докато музиката… ние ходехме да гледаме със завист плочите на “Дийп Пърпъл” в Музея на революционното движение на колелото на трамвай 5, които бяха сложени зад витрина, на която пишеше “Идеологическа диверсия”. Т.е. те са възприемали, знаели са много добре, че е така – че музиката прескача техните измислени прегради. Така че ние сме си имали собствен сапунен мехур в държавата, но то днес май за съжаление, както осъзнахме, пак сме в същия филм. Въпросът е – как би могло да се предаде този тип независимост на хора, които са родени във времето след това? Но всъщност не би трябвало да си позволяваме да правим паралели между тези две епохи, които са съвсем различни. Няма какво да си говорим! Точно след трийсет минути можем да сме на летище София и за 40 евро след три часа да сме в Швеция. Тези неща никога не трябва да се забравят.

Или в Канада. Въпреки, че е по-далеч, става все по-достижима.

Онзи полет до Куба…

Да. Сега няма нужда да летим за Куба, за да финишираме в Канада.

Но напълно съм съгласен с теб, че ние не трябва да сме доволни, че нещата са много по-добри сега от преди. Един изумителен популярен и наистина култов музикант и персонаж – Ал Юргенсън от “Министри”, на които правихме концерта им тук, стояхме в неговия тур бус и пиехме изумително скъпото червено вино, което му бях подготвил, и той каза: „Знаеш ли, ебати готината страна!“. И аз му викам: “Не се заблуждавай…”. Той каза: „Не, но трябва да ти кажа и нещо друго, че няма относително интелигентен и културен човек, който да е доволен от собствената среда, в която живее. Иначе значи е мъртъв“. И това не е нещо, което го е измислил той, нали. Иначе, представяш ли си, бихме изглеждали като тези карикатури на съветската школа, които представяха империалистите, които не могат да си закопчаят фраковете от преяждане и пури – ами май не сме такива.

Дано, дано…

Дано не станем.

(Смее се) Дано не станем, и активни борци няма да се пишем. За какво би протестирал днес? Защо ти задавам въпроса по този начин… Историята, която живеем, те формира като личност във времето, в което живееш. Ти сам започна за духа, който е формиран на последните чинове на училището ти, пренесъл се е в “Радио Тангра”, след това в “Радио Тангра Мега Рок”, та тогава – училище, си протестирал по един начин, в “Радио Тангра” по друг и за други неща, в “Мега Рок” за трети неща. За какво би протестирал днес?

Знаеш ли, тази еднократна форма на изразяване, самата дума протест ограничава мащабността на отношението ни към нещата.

Ти протестираш за всичко и по принцип?

Не. Ако ме попиташ какъв е най-големият проблем в момента на общността, в която живеем – той е, че забравяме атавистичните ни прабългарски корени. И аз много често се чудя защо сме го забравили? Колко е елементарна структурата на едно такова общество – окей, най-силният е ловецът и воинът, най-умният е шаманът или жрецът, но всъщност всичко се прави в името на това цялата тази общност да функционира добре. В противен случай рано или късно те го заколват този, който рано или късно не изпълнява тези си функции – да бъдеш ловният или боен водач или духовният жрец, който да те свързва с отвъдните сили.

Или майката на нацията? (смее се)

Мама… оказа се, че тя е мъртвородена. Всъщност това даже не е и интересно. Най-големият проблем във въпросната наша общност според мен, и са видими всичките проявления на тези няколко елементарни неща, като започнем от горе на долу – съдебната реформа е на върха на цялото това нещо, а най-долу е липсата на историческата оценка, разкаяние за нечовешки престъпления, извършени в България. Цялото това нещо осъществява една много пагубна разруха и всъщност тук е най-големият проблем – пагубна разруха на понятията „добро“ и „зло“.
Като се има предвид, че България никога не е била една много религиозно структурирана държава. Моралът, по който живеем и всъщност понятията „добро“ и „зло“, които всъщност са двете основни категории – забравяме ги 10-те Божи заповеди, става дума за добро и зло. Т.е. ние сме живели и продължаваме да живеем по някаква инерция, някаква инерция, наследена от някакъв патриархален, дори в голямата си част и бегло религиозен морал. И всъщност, когато аз и ние тук се качим на една кола и отидем на една пешеходна пътека и сгазим две деца, и след това ни дадат 6 месеца условна присъда – това затвърждава впечатлението кое и лошо. А може и в комбинация да ни изберат и за депутати след това. Това е коренът на злото. Защото ти не можеш да имаш релативизъм по отношение на категориите кое е добро и кое е зло.

А и политическите грешки нямат преиграване. Този гол не можем да го преиграваме до безкрай.

Да! Да, да, да. Не – ние можем, но животът ни минава…

Край на първа част.

* Снимка: Тихомира Методиева – Тихича

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.