SHARE

Ако попаднете на името на Уокър Евънс, вероятно ще научите, че е един от фотографите с най-мащабно въздействие над теченията в изкуството от втората половина на ХХ век. Вероятно ще научите, че е прекарвал вечерите си на по чашка с Хемингуей в Куба, след което му се е доверил, оставяйки оригиналните си снимки с него на острова.

Може би ще прочетете и че Уокър Евънс се счита за баща на документалната фотография и фотожурналистиката в Америка: той първи успява да запечата в обектива си болката на Голямата депресия, да види настоящето като част от миналото или обикновения живот като част от историята, създавайки своя архив от хиляди портрети и градски фотографии на САЩ от 30-те до 70-те години на миналия век. Грандиозният прогрес на творчеството му води до това именно Евънс да е първият фотограф със соло изложба в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк.

А после може да потърсите и фотографиите му. И те да ви се сторят малко… обикновени, без блясък и познати лица.

За разлика от повечето артисти на времето си, които смело навлизат в ярките експерименти на цветовете и жадно пият новите свободи на епохата, Евънс избира за свои обекти работниците, бедните, обикновените хора и уловя ежедневието им, без да поставя себе си в центъра на творбата. Той ще се превърне в остър критик на фотографията на своето време, която според него се фокусира прекалено много над звездите и политиците и забравя, че животът се случва сред “обикновените” хора.

Флойд Бъроуз, работник, Хейл Каунти, Алабама, 1936

Неговите обекти се крият в оскъдно обзаведените стаи на малките, провинциални градчета, където бедността покосява и убива, подобно на чума. През петдесетте години творчество Евънс хваща именно тази тъмна страна на американската мечта, която остава скрита от света, с нежността на творец и невероятно точно и детайлно око, оставяйки след себе си един разказ за съзряването на Америка – с всичките черно-бели моменти.

Уокър Евънс е роден в богато семейство и подобно на много заможни американци от своето време решава да прекара година в Париж, където учи в Сорбоната. Именно във Франция той е повлиян силно от френския пионер в документалната фотография Южен Адже, който се опитва да замрази в обектива си възможно най-много от Париж, чиято архитектура, според личното му мнение, е на път да бъде погубена от жестоката ръка на модернизацията. Наричан “Балзак на камерата”, Адже остава силно впечатление у Евънс, който на свой ред ще прерисува Америка и ще документира нейното бъдеще.

Не такова обаче е първоначалното му намерение. С прибирането си в Ню Йорк Евънс се присъединява към литературния елит (дневниците му са свидетелство за писателската му дарба) и работи на Уолстрийт в продължение на три години. През 1930 публикува първите си фотографии, а през 1931 фотографира серия викториански къщи в Бруклин под опеката на Линкълн Кърстийн – писател, съосновател на “Ню Йорк Сити балет” и близък приятел на Уолкър.

В началото на лятото на 1933 Евънс е в Куба, където снима за книгата The Crime of Cuba, посветена на жестоката диктатура на кубинския президент Херардо Мачадо, който умира същата година. В Куба Евънс среща Ернст Хемингуей, с който всяка вечер пият заедно и от когото Евънс взема пари назаем, за да може да остане още седмица на острова, и връща услугата, като помага на Хемингуей да открие в архивите фотографии за романа си “Да имаш и да нямаш”. Уолкър се страхува, че кубинските му фотографии могат да бъдат конфискувани и остро критикувани от кубинските власти и оставя 46 оригинала у Хемингуей.

Студенти терористи в затвора, 1933, Уолкър Евънс, The Metropolitan Museum of Art, New York
Селище на бедните в Хавана, 1933, Уолкър Евънс, The Metropolitan Museum of Art, New York

“Когато все още си изумен – пише Евънс в дневника си от периода, – забелязваш повече неща, все едно че си пиян. Аз бях опиянен от този нов град, опиянен с дни.”

“С Хемингуей си прекарах страхотно”, цитиран е Евънс по-късно. “Пихме всяка вечер. Той скучаеше…  и имаше нужда от приятел за по чашка, така че аз играх тази роля в продължение на две седмици.”

Бъдещето на Евънс вече е предначертано с “Черния вторник” през 1929 г., когато започва Голямата депресия, останала в историята като най-големия икономически крах на модерното време. След завръщането си от Куба Евънс започва да ходи на командировки, изпращан от правителствени органи, и да документира последствията на депресията в централните и южните щати.

Така се ражда една от най-известните фотографии в американската история, поставяна редом с тази на Нийл Армстронг и стъпването на Луната например. Само че на нея не стои един от героите на тази все още далечна, бъдеща Нова Америка, а обикновена жена, жертва на сриналата се между двете войни икономика и станала нейна икона. Снимката на фермерката Али Мей Бъроуз е въплъщение на 30-те години, но самата Бъроуз никога не получава дори копие от снимката, оставена от Евънс в разкъсваната от бедност Алабама, като Али чувства, че е трябвало да получи поне нещо за снимката, която прави Евънс световноизвестен.

Уолкър Евънс, Али Мей Бъроуз, 1935 Library of Congress

Евънс пък вижда именно в тази фотография началото на своя “документален стил”, който всъщност е основоположник на фотожурнализма и ще доведе Евънс до редакторския пост във Fortune на по-късен етап от живота му. Много тълкуват отношението му към Бъроуз именно като журналистическо откъсване, желание да бъде възможно най-обективен и безпристрастен във фотографирането на обектите си. Именно това хладнокръвие позволява на Евънс да пресъздаде не образа на Али Мей Бъроуз, а този на цяло поколение американци, покосени от кризата.

Бъд Фийлдс и семейството му в дома им, 1935/36 г., Library of Congress Prints and Photographs Division Washington, D.C
Работници натоварват огромен надпис “Повреден” на камион, 11-а улица, Ню Йорк, 1928-1930, Walker Evans Archive, The Metropolitan Museum of Art

По-късно, през 1938 г., Евънс решава да влезе в ролята на фантом в нюйоркското метро, снимайки пътуващите с камера, скрита под палтото си. Това е труден експеримент за Евънс – той не може да ползва светкавица, а за да компенсира липсата на светлина, забавя скоростта на обектива. Но това пък от своя страна води до условието, че влакът трябва да е спрял, да няма много движение и вибрация. Евънс дори не успява да гледа през обектива, така че той не знае какъв би бил крайният резултат. “Всъщност сред тях не виждаш лицата на съдии или сенатори, или банкови началници. Това, което те представлява е едновременно отрезвяващо, изумително и толкова очевидно: Тези дами и господа са журито”, казва той през 1962 г.

Акордеонист свири в метрото, Ню Йорк Сити, 1938, Walker Evans Archive, The Metropolitan Museum of Art

 

“Анонимният работник”, Fortune, ноември 1946, стр. 152–153. Walker Evans Archive, The Metropolitan Museum of Art

В открит бунт срещу портретната фотография в студия и комерсиализирането на изкуството Евънс ще продължава да бъде остър критик на “изкуствеността” на позирането до края на живота си. Неговата цел е органичният, всекидневен живот, който не използва костюми, грим и стойки. Хроникьор на САЩ, живота и бита на американците в периода, в който страната се превръща в световна сила, фотографиите на Евънс продължават да обикалят големите музеи по света. Защото посланието им всъщност е универсално. И живее във времето.

 

Снимка: Архив на Metropolitan Museum of Art

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )