SHARE

Първо като студентски стаж, а няколко години по-късно и като редовна работа на два пъти за кратко имах шанса да се докосна до магията на телевизията не къде да е, а във френската обществена телевизия (France télévisions и по-точно нейните канали France 2 и France 3).

Имах щастието да видя как работят страхотни хумористи като Флоранс Форести и Ан Руманофф, както и всички млади и изгряващи таланти от „Искаме само да се смеем“. Наблюдавах как се раждат скечовете, как всеки от тях става по-добър благодарение на импровизацията на артиста, как се прескачат граници, какво значи хумор deuxième или troisième degrès. И точно за това ми е думата днес.

Продуцентите Катрин Барма и Лоран Рюкие доста често спореха на тази тема – трябва ли хуморът да се съобразява със стереотипите на обществото, или, напротив, трябва да ги осмива. Тя беше постоянно скандализирана от всяко отклоняване от добрия, приятен и подходящ за деца хумор. Вечно притеснена от хилядите писма и имейли на граждани и организации, обидени от един или друг скеч. Той казваше просто: „Скандален е не скечът сам по себе си, скандално е това, което всеки един човек разбира“. Същото е и с карикатурите. „Какво е искал да каже авторът?“ е просто онзи досаден въпрос от училище, който е нанесъл непоправими щети в съзнанието на мнозина до степен, че без указания какво трябва да видят в една карикатура, скеч или текст приемат всичко буквално.

Всеки път когато карикатура предизвика полемика, си спомням това време. Катрин Барма започваше всяка оперативка със списък на организациите, изпратили гневни писма, защото се почувствали засегнати: 8 политически партии, 4 синдиката, 5 клуба на футболни фенове, 3 католически организации, 2 еврейски, 3 представителства на мюсюлманите, няколко феминистки, десетина браншови организации, 2-3 музикални компании… Едно е сигурно: хората без чувство за хумор никога няма да са малцинство. Не можем до безкрайност да реагираме като ощипани моми на всяко нещо, което не се вписва в стереотипите ни. Расизмът се бори не като мълчим за него, а като го направим смешен в очите на максимален брой хора.

Но да се върна на Барма и Рюкие. Двамата в екип са двигателят на поне десет от най-добрите емисии, правени във френския медиен пейзаж в последните години, а в определени моменти предаване, продуцирано от екипа, имаше всеки ден, а в някои дни и по няколко. Най-революционното от тях безспорно остава „Искаме само да се смеем“. Предаването, нещо като „Х фактор“, но за хумористи, се излъчваше всеки ден от понеделник до петък от 18 часа по France 2 в продължение на 4 години от 2010 до 2014. Имам поглед отвътре по време на първия и по-голямата част от втория сезон, както и от третия като зрител. Основната идея на формата е да даде трибуна и шанс за изява на млади хумористи, които се явяват със скеч, писан специално за предаването, и са оценявани от публика и жури, в което влизат известни режисьори, актьори и продуценти. Ако общият брой от оценките е повече от 60 от 100, хумористът продължава да бъде част от авантюрата. След десетата поява става малко по-трудно, темата вече не е по-избор, а му е зададена от продуцентите. Свободата на твореца вътре обаче е пълна.

За времето зад кулисите видях какво ли не: черен хумор, пародии на велики артисти, остри политически скечове, споменаване на марки, нецензурни думи. Знам какво не видях. Не видях цензура. В 18 часа по националната телевизия не е проблем да кажеш курва или еба. Няма банани, няма краставици, няма катерици… Всичко е директно. Не е проблем да кажеш „Кока-Кола“ или „Франс телеком“, „Сосиете женерал“ или „Пежо“. Можеш да се подиграеш на марката, без това да е проблем за някакъв си Съвет за електронни медии. И не е проблем да кажеш за новата жена на президента на републиката: “Има супер списък, през нощта, за да заспи, може да брои бившите ѝ гаджета… Нормално е да я заведе в „Дисниленд“, за да я плени… Там за първи път виждат Снежанка да се жени за едно от джуджетата…”.

Няма тема табу, нито ъгъл към нея. Приключението на Доминик Строс-Кан в „Софител“ – Ню Йорк, беше основна тема за известно време. В този скеч на Джереми Ферари, озаглавен „Директор на хотел дава указания на камериерките“, например ъгълът е изключително неочакван.

„Страх ме е от най-лошото“, казва преди скеча един от членовете на журито, актьорът Жан Бенгиги. „Не ме е страх от най-лошото. Знам, че ще се случи“, допълва режисьорът Ерик Метайе. Скечът започва с директор на хотел, който е събрал камериерките, защото „имат голям проблем. Една от тях, Памела, е била нападната сексуално от американски клиент. Проблемът обаче всъщност е… че се е оставила да правят с нея каквото си иска, а клиентът е искал изнасилване…“. Часът е 18:22, вече идват първите имейли от засегнати асоциации. Не можете да си представите колко такива има – на шивачките от Лион, на камериерките в хотели 3 и 4 звезди в Париж, на жените, жертви на домашно насилие в Бордо… „Клиентът идва в хотела и иска да ви изнасили, не иска съгласие. Ако иска съгласие, ще се опита да ви сваля, ще ви накара да повярвате, че камериерка не е мизерна работа, ще си вземе проститутка в краен случай. Клиентът иска екшън, викове, кръв, иска обрязване със зъби… иска съдебно дело, да му разрушим живота, брака, кариерата. Това вашето е изнасилване от квартален хотел. Вижте какво се случи в „Софител“, където имат компетентен персонал. 6 милиона евро само гаранция, за да излезе под домашен арест. Край на кариерата, международен скандал. Оттук нататък всички от Жан Люк Лайе до Роман Полански ще ходят в „Софител“. Майкъл Джексън, ако беше жив, около детския кът на „Софител“ можехте да го видите…“ В 18:25 пощенската кутия на продуцентите вече е препълнена. Катрин Барма, в журито, облечена в червено, пуска дълбока въздишка.

Следва „Един кандидат на Евровизия“: Дами и господа, моля посрещнете кандидата на Франция.

А той е тунизиец с фес (първите асоциации вече пишат), който говори на развален френски и не иска да пее, защото пеенето е работа за жени (феминистките вече натискат „изпрати“). Обещават му виза. „Къде е микрофонът? Добър ден, Марин льо Пен!“ (от Националния фронт вече организират подписка предаването да бъде свалено от ефир).

Няма проблем, братовчед му кандидатства за треньор на френския национален отбор по тенис.

„Любимият ми тенисист? Щвейцарецът, Федерер. Всички добри тенисисти са швейцарци – Монфис, Гаске, Цонга… Как така не са швейцарци? Живеят в Швейцария, но не са швейцарци? Искате да кажете, че Марион Бартоли, Арно Бъч, Арно Клеман, Никола Ескюде, Анри Льоконт, Амели Моресмо, Седрик Пиолин, Фабрис Санторо не са швейцарци? Хм, това е съмнително.“ Следват 11 оплаквания до ръководството на телевизията и една заплаха със съд от Френската федерация по тенис.

„Брадата може ли да е повод за уволнение?“ – 3500 оплаквания. „Кмет не иска да сключва гей бракове“ – 3000 оплаквания. „Папата туитна на латински“ – 4000 оплаквания. „Защо роклята на булката е бяла? – Жената все пак е бяла техника, която говори“ – над 5000 оплаквания.

Рекордът по оплаквания за всички времена обаче държи скечът „Инвалид отива да гледа Les Intouchables“.

На прожекция на един от най-добрите филми в последно време The Intouchables (2011), на която седи „нормален човек“, влиза група хора с увреждания – глух, който непрестанно повтаря „Какво каза“, сляп, който постоянно пита водача „А сервитьорката добра ли е?“, човек без ръце и жена с тикове. След серия от случки, за които Лоран Рюкие ще каже в края на скеча „На моменти не се осмелявах да се смея“, „нормалният човек“ избухва, че не той трябва да уважава инвалидите, а те него, защото той е „нормален човек, купил си билет и иска да гледа филма спокойно“. „Инвалидите трябва да ходят на прожекции с инвалиди, а нормалните хора с нормални хора и това, че филмът разказва за инвалиди, не значи, че трябва да има само инвалиди в залата. Защото, когато са давали March of the Penguins, няма спомен да е имало пингвини в залат.“, продължава той. „Този скеч ми дойде добре, защото нямаше никаква политкоректност в него, а имаме нужда точно от това“, казва актрисата Изабел Мерго от журито преди оценките. „Инвалиди или не, само големите идиоти не са се засмели на този скеч“, заключава Лоран Рюкие. Броят мейли от скандализирани граждани очевидно има за цел да му покаже колко голям е броят на последните.

Знам, че сарказмът и иронията е невъзможно да бъдат разбирани от всички. Знам също, че България е страна, в която спорят с вицовете. Но искам отново да повторя: „Скандален е не скечът сам по себе си, скандално е това, което всеки един човек разбира“. И с карикатурите е така.

 

SHARE
Завършил политически комуникации в Париж. Консултант по кризисен PR. Част от предизборния щаб на UMP през 2007.