SHARE

Критиката срещу механизма за инвестиционна защита срещу неправомерна намеса в приемащата страна (придобил гражданственост като „арбитраж“ или „трибунал“) е неразделна част от всички анализи, посветени на канадско-европейското всеобхватно икономическо и търговско споразумение СЕТА. Било от международни неправителствени организации като „Грийнпийс“ или национални политически партии и групи по интереси като „Зелените“ и „Солидарна България“, та чак до почетната асоциация на съдиите в Германия: те всички атакуват „специалното право“ на корпорациите „да съдят държави“. Тази критика постигна доста, тъй като доведе до сериозни изменения в самото споразумение, по силата на които съдът за инвестиционна защита бе разписан като постоянно действаща институция, в която ще правораздават изпратени от страните по споразумението съдии, а не ad hoc посочени арбитри. Производството пред този съд вече е двуинстанционно, т.е. СЕТА предвижда възможност за обжалване на постановените от първата инстанция решения. Така погледнато, споменатата критика изигра градивна роля, но за противниците на споразумението това не е достатъчно и те продължават с атаките си, най-често стъпващи на грешна или лишена от аргументи основа.

В тази публикация ще онагледя горните си твърдения, като коментирам най-често поставяните в публичното пространство тези, съответно отговарям на свързаните с тях въпроси.

Ама как така? За каква справедливост говорим, щом този съд или трибунал ще заседава съвсем тайно и никой няма да знае как ще постановява решенията си?

 Това твърдение е невярно. Съдът за инвестиционна защита е задължен да прилага разпоредбите за прозрачност на Комисията на ООН по международно търговско право (UNCITRAL), които неслучайно са приети като образец за откритост и прегледност измежду специалистите в областта. И това е така, защото целият документооборот – от размяната на книжа, включително доводите на страните по спора, до постановените от съда решения, подлежи на публикуване. В резултат всички заинтересовани ще могат да ги достъпват.

Е, да, но защо само корпорации ще имат достъп до този трибунал?

Вярно е, че пътят до трибунала ще бъде отворен само в два случая: 1) на канадски инвеститор срещу някоя от държавите в ЕС и 2) на инвеститор от държава – членка на ЕС, срещу Канада. При това само в случай, че държава по споразумението ДИСКРИМИНИРА инвеститор от съответно другата държава. Примерно поредното обтоварено със задкулисни зависимости правителство на България решава да наложи определени законови изисквания САМО спрямо инвеститор от Канада (който с бизнеса си пречи на български партиен благодетел олигарх). Възможен, разбира се, е и казусът Канада да дискриминира инвеститор от България или друга държава – членка на ЕС, като тогава пътят до трибунала ще бъде отворен и за българския или съответния европейски инвеститор. И това е съвсем в реда на нещата, тъй като целта на този двустранен подход е да защити трансграничните инвестиции. България е подписала 64 двустранни търговски споразумения, съдържащи механизъм за инвестиционна защита, доста по-несъвършен от предвидения в СЕТА, но досега страната ни не е изгубила нито едно дело по спор от такова споразумение. На този фон силно впечатление прави мълчанието на иначе многогласните критици на споразумението с Канада, що се отнася до постановеното в пълна липса на прозрачност арбитражно решение по спора между руската „Атомстройекспорт“ и държавната НЕК с предмет реакторите за АЕЦ „Белене“…

Но този трибунал в СЕТА не е ли отказ от национален суверенитет?

Не, защото неговата алтернатива би била многостранният модел на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), пътят до който е отворен не само за инвеститори, а буквално за всеки, а решенията му (за разлика от онези на обсъждания трибунал) навлизат много повече в суверенитета, защото често водят до изменения в законодателството на осъдената от ЕСПЧ държава.

Добре, добре, но СЕТА не вменява ли нови задължения на България заради наличието на този трибунал?

Не и това е така, защото съдът за инвестиционна защита не създава никакви нови задължения, а укрепва съществуващите. Това се вижда доста добре от второто[1] дело на шведския енергиен оператор Vattenfall срещу Германия заради решението на последната в дългосрочен план да преустанови експлоатацията на ядрените си мощности. Проблемът е, че това решение е предхождано от концесионна сделка с Vattenfall, по силата на която на шведския концерн е било обещано да експлоатира ядрените централи в германските градове Брунсбютел и Крюмел за десетилетия напред. Напълно разбираемо е Vattenfall като инвеститор да бъде обезщетен за разходите, които е направил, доверявайки се, че договорът му за концесия няма да бъде едностранно нарушен от Германия. В момента този спор е висящ пред Международния център за уреждане на инвестиционни спорове (ICSID) и дори Германия да бъде осъдена да плати обезщетение на Vattenfall, тя няма и няма да може да бъде принудена да се откаже от антиядрената си политика. Решения от този тип са и си остават суверенно право на страните, които ги приемат. Тук е мястото също така да напомня, че точно толкова суверенно е и правото на хората да търсят сметка от правителствата си за безпринципните им политики, било водещи до плащания заради фалирали банки, било заради сключени в ущърб на гражданите сделки.

Окей, но това оставя държавите с ограничена свобода на действие? Или?

Не, защото защитата на инвестициите почива върху 5 принципа: 1) забрана на отчуждаване или национализация без съответната компенсация; 2) справедливо и безпристрастно третиране; 3) защита срещу вмешателства на трети лица; 4) недискриминация спрямо инвеститори от трети страни и 5) свободно движение на платежни потоци и прехвърляне на капитал. В световен план всички държави се конкурират в привличането на инвеститори, поради което е повече от смислено да им обещават адекватна защита. Това е особено валидно за нас в България, където чуждите инвестиции са основна предпоставка за някакъв икономически растеж, водещ до по-високи заплати, т.е. до по-висок стандарт на живот, а оттам и до повече данъчни и осигурителни постъпления за държавата.

Хубаво, но защо, по дяволите, на тези инвеститори не са им достатъчни съдилищата, които всяка държава има?

Разбира се, че всеки инвеститор първо би поел по националния път на защита, ако смята, че е третиран несправедливо. Механизмите за защита на инвестициите обаче са предвидени за извънредни ситуации. Те са нещо като внезапна спирачка за поел към бездната, защото е управляван от малоумни популисти, влак. Те също така биха били повече от смислени, когато отговорът на въпроса дали ще получиш справедливост по съдебен път зависи от хора като Сотир Цацаров или Георги Колев.

Погледнато през българската призма, предвиденият в СЕТА трибунал не само че няма да застраши правата на обикновените хора, а много по-вероятно ще действа възпиращо на родните политици да приемат неморалните и ощетяващи всички ни предложения на свинската корупция. Което си е крачка към повече справедливост, макар и по заобиколен път. Или?

 

SHARE
Емил А. Георгиев е адвокат и представител по индустриална собственост в собствената си кантора, активист за гражданска и политическа промяна, лидер на ДЕОС.