SHARE

Преди никога не се бях замисляла колко е трудно да направиш нещо толкова просто като това да си обуеш един чорап. Какво толкова – сядаш на края на стола или дивана, навеждаш се, малко повдигаш стъпалото и хоп! А да го нахлузиш на крака си в “щъркелова поза” – това си е вече висш пилотаж, нали?

Един чорап, ще кажете, какво толкова. Сега си представете само за миг, че сте парализирани от кръста надолу. Няколко прешлена на гръбначния стълб са раздробени, рязали са ви хиляда пъти за последните години… всъщност няма да навлизам в подробности. Аз не мога и не искам да си го представям. Просто искам едно момче – с красива усмивка, прилично дебел и в разцвета на силите си, да може пак да си обува чорапите. Сега ще си помислите – тази пък, какво толкова се е хванала за тези чорапи?! Ами смешно ми е, защото моят приятел Фори наскоро беше описал точно тази своя “битка” да си обуе чорапа така забавно, че просто няма как да я забравя. Фори е Христофор Караджов (Chris Karadjov), журналист от не много далечното минало в “24 часа”, „Стандарт“ и списание „Сега“. Днес е преподавател в Сalifornia State University в Лонг Бийч! Леле-мале, наш Фори и ги учи?! В Америка чак! Прелетя океана, за да се удари челно в едно тъпо дърво, докато се пързаля със ските. 10 сантиметра по-встрани и можеше само да се натърти. Ама не, Фори не се лигави, като удря, ще е право в джама. И ето ти инвалидната количка.

“Малшанс, това се случи. Разликата понякога е много тънка. В моя случай 10 сантиметра по-нагоре може би щяха да ме убият на място или да ми парализират и ръцете, а 10 сантиметра встрани щяха да ми донесат само охлузване на плешката. Случи ми се това, че по време на свободно каране след една тренировка през януари 2012 г. изтървах канта на ската си на завой. Хлъзнах се по хълбок с голяма скорост, извъртях се от инерцията и се забих директно с гърба си в едно дърво. Това промени живота ми завинаги. Не мога да се сърдя на никого, дори на себе си, за тази елементарна техническа грешка. Като скиор съм падал стотици пъти, но не си бях чупил и малкото пръстче до онзи зимен ден през 2012 г. Не съм фаталист, просто отбелязвам колко случайно е всичко понякога.”

Десетки операции, нечовешки болки, рехабилитации, шепа хапчета и ежедневни битки – да достигне книга на горния рафт, да отиде в банята, да се облече, да си обуе чорапите. Студентите му го обожават. Приятели го подкрепят. Даже непознати му се кефят на историите, които редовно пуска от фейсбук профила си. Е, винаги има и такива, които не пропускат да капнат катран в кацата с меда. Да са живи и здрави! Фори не спира да се усмихва.

“Не обичам да “вдъхновявам” другите. Сутрин със сигурност не скачам пълен с енергия да променям света. Дори напротив, обичам да се излежавам. Аз съм нощен човек и сутрините винаги са ми били трудни. Не съм Балзак, но като него прекарвам доста време в леглото, защото там ми е най-удобно да работя. Обличането си е сложен процес. Не мога да го обясня, но си представете как си нахлузвате панталона, ако две трети от тялото ви не работят. Учил съм се движение по движение как да го правя, докато намеря най-подходящия вариант. Щом се задвижа обаче, денят тръгва. В началото ми беше трудно да изкарам повече от няколко часа активно. Уморявах се, примирах от болка, исках да се прибера и да си легна. Сега съм свикнал, случва ми се да съм в университета от 10 сутринта до 10 вечерта – лекции, срещи, оценяване на студентски работи, четене, писане на научни материали, журналистика. Да, професорите в САЩ работят доста. Вярното ми куче Ари, което е медийна звезда, търпеливо лежи на пода в офиса ми и чака да свърша, за да се приберем вкъщи. И на следващия ден отново, като трябва да си предвидя време да си напазарувам, да отида да спортувам, да изчистя вкъщи. Няма кой да ме отмени – ако аз не свърша нещо, то не се случва.”

Преди десетина дни Христофор претърпя две поредни операции, всяка по шест часа. Мога да ви засипя с медицински термини, но не е нужно. Важното е, че часове след интервенцията Фори ни поздрави със снимка – усмихнат и вдигнал палец за ОК. После си призна, че точно в този миг му е идвало да крещи от болка. Сега започва пореден курс от рехабилитации. За да се “раздвижи”. Приятели искат да му помогнат. Вече са събрани малко над 10 хиляди, за 5 дена. Можем ли да направим нещо и ние?

Иначе Фори е добре, благодаря. И е готов да продаде душата си за една порция мусака и шопска салата.

48-годишният Христофор Караджов е преподавател по журналистика в California State University в Лонг Бийч, Калифорния. Преди да замине за САЩ преди повече от 20 години, работи в България във вестниците „24 часа“ и „Стандарт“ и списание „Сега“. В САЩ защитава докторат. През януари 2012 г. след инцидент със ски остава на инвалиден стол. Година по-късно преподава отново в университета, шофира и живее активно. 

“Искам подкрепата на хора, които могат и смятат, че трябва да ми я окажат. Не прося, не съм отчаян, а търся нормално човешко съдействие в ситуация, която е трудна за мен. Страхотно съм благодарен, че толкова много хора се отзоваха досега.”

Как можете да направите дарение вижте тук.

Автор: Сева Николаева
Текстът е препубликуван от сайта Мама НинджаВ него са използвани откъси от интервюто на Христофор Караджов за сп. „Жената днес“.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.