SHARE

Знаете онези къщи в центъра на София, а и понякога в кварталите – някога достолепни, с красиви фасади, с извивки, от които погледът ти не иска да се откъсне, а сега рушащи се под безразличния поглед на стопани, минувачи и институции. Аз лично съм напълно сигурен, че в такива къщи няма как да живее същество, различно от таласъм. А явно и младият Николай Гергов е убеден в същото.

В “Таласъмите не спят зимен сън” ни посрещат много от кофти типажите на запуснатия град, които през деня се стараем да заобикаляме в трамвая. Очите им гледат пресметливо-лукаво с прозираща лудост, от която те побиват тръпки, тялото им е свито в поза на пасивна агресия, но си сигурен, че вътрешно се подготвят за поредната си доза “героизъм” на домашен терен, когато жената и децата няма как да се опълчат на владетеля на дома.

Как героят попада в свърталището на таласъми, почти не разбираш. Но още с първото стъпване върху рушащото се стълбище ти става ясно, че представящият се за млад безделник персонаж ще върши геройства, доста сходни с онези, които твоята съвест би те накарала да свършиш в такава среда. И Лудият, и Пияницата, и Побойникът, и Пресметливият ще си получат заслуженото – няма как, важното е само да сведеш косвените жертви до допустим минумум. Четеш и вътрешно крещиш “Да, да, давай, дай му заслуженото”, докато осъзнаеш как самият ти си се превърнал в един от таласъмите…

На Гергов му липсват недостатъците на повето млади български автори – макар да пише в първо лице, от книгата не струи его, не зачерква и не раздава присъди, оставя героите да говорят много повече, отколкото да ни залива със собствените си мисли. А това са недостатъци, които особено засилено срещаме в самопубликуваните издания, където литературният редактор е липсваща функция. На този фон “Таласъмите не спят зимен сън” е изненадващо пълнокръвна за малкото си на брой страници, приближаващи я по-скоро към новела, отколкото към роман.

Започнете да четете тази книга късно вечер. Тя не е достатъчно дълга, за да прекарате цялата нощ заедно и да посрещнете първите лъчи с последните утринни страници, но мрачността й ще бъде точно на място, защото… this is not a love song.