SHARE

Борис Стругацки заедно със своя брат Аркадий са оставили богато наследство за руската фантастика. Във времената на съветската цензура алегориите, които те използват в своето творчество, остават един от малкото начини за изразяване на забраненото. Тяхната новела “Пикник край пътя” служи за вдъхновение на Андрей Тарковски за създаването на “Сталкер”.

За “черните” и тяхната власт над “народа от роби” разказва Борис Стругацки в статия, която видяхме в WEB Stage и препечатваме с тяхно разрешение.

„Вълчицата казва на своите вълчета: „Хапете като мен“, и това е достатъчно, и зайката учи своите зайчета: „Офейквайте като мен“, и това също е достатъчно, но човек учи детето си: „Мисли като мен“, а това вече е престъпление…“

Робството не започва, когато някой извади оръжието и принуди хората да му работят. То започва, когато хората се откажат сами да се грижат за себе си и за своите семейства, когато и поискат някой друг да им осигурява необходимите неща – до края на живота им.

Робството идва тогава, когато човек изостави отговорността да взема решения за своя живот и остави тези решения на други хора.

Истинската същност на робството е в съзнателната замяна на свобода за сигурност. Робството се състои в съзнателно предаване на индивидуалните права и отговорности на други хора или институции.

Робството е в овчия инстинкт да търсиш овчар да те пасе и стриже.

На съвременния политически и обществен език можем да кажем, че робството – това са социалните грижи. В здравното осигуряване за хората, които никога не полагат грижи за здравето си.

В пенсионното осигуряване за хората, които никога не искат да мислят за бъдещето. В безплатното държавно образование за децата на родителите, които могат да правят деца, но не желаят да се грижат да тях. В регулациите на икономическия и личния живот.

Всички тези неща са робство. В основата си те имат един и същ мотив: Желанието на човека да избяга от отговорността за своя собствен живот и работа. Хората, които държат да ги получават, надават същия вик като онези израилтяни в старо време: “Добре си ни беше с рибата, която ядяхме даром, и с праза, чесъна и лука”. Имаше някой да се грижи за нас. Искаме и сега някой да се грижи за нас.

Дори ако това означава да ни бият с камшици и да работим по цял ден под тропическото слънце. Дори ако това означава да ни товарят с 60% данъци, да ни карат да чакаме на опашки пред бездушни мързеливи бюрократи, да ни унижават и да ни отнемат живота, свободата и собствеността. Дайте си ни безплатната коричка хляб всеки ден!

Народ от роби няма бъдеще. По един или друг начин той умира. Било от външно нашествие, от емиграция на младите активни хора (децата на робите) или от естествена смърт. Никакъв Европейски съюз не може да го спаси. Никакви обещания за още безплатни корички хляб не могат да го спасят – те само ще го убият повече. Робите не носят мироглед за бъдещето и затова не могат да имат бъдеще.

Именно при такива идват “черните” – хора в черни раса, в черни мундири, в черни костюми с ослепително бели маншети. Те “знаят как трябва да се правят нещата”. Ние им вярваме (въобще ние сме склонни да вярваме на началството) и започваме да правим нещата “както трябва”.

Както трябва на тях, не на нас. Още повече че на нас не ни трябва много. И съвсем скоро се разбира, че създаваното не е нужно нито на нас, нито на тях  на никого. Построеното се разрушава и всичко започва отначало.

Само свободният човек има бъдеще. Бъдещето принадлежи на онези, които сами поемат отговорността за него. Останалото е самозаблуда и утопия.

Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в душните, вмирисани на дървеници легла; спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида… Двеста хиляди души!

Всички без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, късове материя, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек.

Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби – роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието.

И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Отново бързаше да стане роб  роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи.

Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство.

Ако всички бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда.

Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай можеха да разчитат само на едно презрително съжаление…

Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат.

Нито една държава не може да се развива без наука – ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешните тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи.

Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скръцване на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите и невежи така силно мразят.

И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създадат изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създадат кадри, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психика, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират, в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера  атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, сам си копае гроба.

Защото растежът на културата на народа в цялата й широта – от естественонаучните изследвания до способността да се възхищава от голямата музика  е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици…