SHARE

Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в рубриката ни „Записки от потъващия остров“.

Приятно четене.

Северен Оксфорд, кооперация с два бора отпред. Кухня на първия етаж. Неясно цвърчене на птички и пироги на заден план.

Икономите ни, образцово и на моменти анимационно полско семейство, готвят. Изабела, снажна, попрецъфтяла красавица с високи скули и висока кръвна захар, кълца зарзават в транс. Аркадиуш, младият й съпруг, мие чинии с ожесточение.

Арек, както му казваме всички, го докарва много на шляхтич – рицар от времето на великите борби с османците. Мускули, къдрава брада, оцъклени и пълни с подозрение сини очи. Като се начумери, местните започват да се боят за живота си и току му предлагат да им боядиса гаражите или да им пренареди керемидите, надявайки се да го омилостивят с пари (или да падне и да се пребие, та да ги освободи от имигрантския гнет).

Потомъкът им, четиригодишният Макс, е восъчна кукла със сламени коси, но зад анемичната фасада клокочи бащиният кръстоносен плам, примесен с чудовищна разглезеност и съкрушителни гласни струни.

С Макс сме приятели. Покрай него почнах да разбирам полски – иначе е трудно да го прикоткаш да излезе от гардероба или от пералната машина, без да пъхнеш ръка в тъмен отвор, където дебне коварната му млечна захапка. Той вече осъзнава, че с него говорим на различни езици, затова се старае да употребява няколкото английски думи, които знае (но според мен най-вече очаква до края на годината да проговоря полски и да спра да се гевезя).

– Пани, пани, лук сулпуайз, сулпуайз!
– Макс, спри да си бършеш шоколадените ръцете в полата ми.
Макс светкавично обърсва и устата си в коляното ми, прави почтителна крачка назад, поглежда ме кокетно и употребява думичката, която оправя всичко в детската градина:
– Соуи.
– Маааакс – изръмжава Арек откъм мивката.
– Пани, пани, пани! Луууук! СУЛПУААААЙЗ!

Макс иска да се възхитя на пластмасовата джаджа, която току-що е изблизал старателно от едно шоколадово яйце.

Арек се намесва на полски:
– Макс, нали съм ти казвал много пъти, това е Мария, Ма-ри-я. Спри да я наричаш пани. (“Пани” на полски е “госпожо”, или най-общо казано “жена”.)

Макс се изпъва до пълните си 107 сантиметра и провежда с баща си напрегната канадска борба с очи. Накрая отсича:

– Знам аз коя е Мария. Това е онази жена на картинките, дето е родила Исус. Отец Мариуш каза да не се повтарят имената им непрекъснато, защото е лошо. Пани, ела да играем на “Супер Марио”.

Арек остава да мига на парцали, а Макс ме повлича за ръката към хола.
Ще походи Макс още някоя и друга година на неделно училище, ще попие още католически пиетет. Пък ще тръгне на даскало, ще срещне някое българче на име Христо в класа и докато завършат, все “господине” ще го нарича. Това е то рискът, пане Аркадиуше, да отглеждаш набожно дете.
#неспоменавайнапразно

Можете да прочетете другите произведения от „Записки от потъващия остров“: 

Неочакван сблъсък на метростанция Глостър Роуд

Часовникарят и неговите антики

Издателството на откачалките

Сутрешна алилуя: Наеми имигрант, спаси наемател

Рисковете на гурбета

Оксфордски драми с мултикултурното възпитание

Протестантска работна етика

Италиано веро

SHARE
Редактор в юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist и Еuronews. Преводач и криминолог, сътрудник на Института за европейски политики. Живее в Оксфорд.