SHARE

От признанието в Кан до най-сваляния филм сред българските торенти “Посоки” на Стефан Командарев изкачи много върхове и за всички успехи, критики и посоки за страната ни и българина разговаряме с него. 

Сега, след успеха на филма “Посоки”, върху какво работиш?

Идеята е да направим триология. Три филма – първият от които е за такситата – “Посоки”. Втория е три двойки, пътуващи с полицаи в три патрулки за една нощ в София, а третият филм е за линейки.

Документалният филм “Последната линейка на София” беше много готин. Оттук е и идеята да направим игрален филм, третия. Както мои приятели се шегуват с мен, че най-накрая ще направя нещо, което е свързано с първата ни професия. Нали знаеш, че съм доктор.

Не знаех.

Е, не знаеше. (смее се) Всеки за това ме пита, във всички интервюта това е най-често задаваният въпрос — защо от доктор съм станал режисьор.

Мен ме питат защо от физик съм станал кинаджия, така че… разбирам.

Да, аз даже съм си и работил 4 години като лекар. Имам доста приятели по всички болници — болници по света, защото те доста от нашите доктори, както знаеш, заминаха. Включително от моите приятели има доста, които не са в България вече.

Това го има като тема във филма.

Ами има го, да, защото това е едно към едно. Един мой приятел и състудент, това е неговата история, неговите реплики. Човекът беше сърдечен хирург, работеше в “Св. Екатерина”, после в две частни клиники, има 50 години. Каза, че не издържа повече и замина. И сега реже сърцата на немци в някакво малко градче.

Една от мотивациите му, освен всичко останало, е това, че, общо взето, е бил принуждаван нееднократно да прави операции, от които пациентът няма нужда. Цялата тая история около здравната каса и идеята, че болниците трябва да са като търговски дружества, доведоха до тези извращения, които са доста по-чести, отколкото ние си мислим в крайна сметка.

Преди десетина години бях много по-голям оптимист за нещата. И аз не съм политик — въпреки че няколко пъти са ми предлагали да ставам, щом и постове са ми предлагали — аз съм отказвал, защото не ми е това работата.

Начинът, по който аз мога да се опитам да повлияя, е с моите филми. Няма друг начин. И затова целта ми беше да направя един филм, който да повдигне въпроси. Да покаже колкото е възможно по-реалистично какво се случва, нещо като огледало на днешното общество.

А конкретният повод да направим този филм беше една нощ, в която се прибирах от някакъв рожден ден късно с такси към къщи. Шофьорът на таксито беше физик, който през деня е учен в БАН, а нощно време кара такси. И всъщност той това ми обясни – че реално софийските таксита играят ролята на паралелна социална система.

И по някакъв начин си дадох сметка, че в такситата могат да се видят героите на днешното общество. Както сред шофьорите, така и сред клиентите, които влизат. Другото е, че таксиметровите шофьори имат много точни и преки наблюдения върху действителността, които не са взети от медии или социални мрежи, а имат “привилегията” да наблюдават живота непрекъснато от предната седалка на такситата.

Има нещо, което се опитваме да покажем в този филм. То е в последните думи на Денолюбов – този, който пътува към болницата, – че най-страшната от всички кризи не е икономическата. Тя може да се оправи за пет, десет години. Най-плашещото нещо е ценностната криза. Тоест това, че ценностите се промениха. Че моделите за подражание са съвсем различни. Че забравихме кое е добро и кое е зло. Че се примиряваме с несправедливостите, които са на всяка крачка около нас, и по този начин оставаме съучастници.

Аз също съм се чудил и нямам отговор дали това е промяна, която се е случва по време на прехода, или е нещо, което е по-древно и по-заложено. В смисъл, като четеш Алеко Константинов, виждаш, че и преди сто години е имало такава нишка в нас.

Възможно е, но има един показател, който е различен. Раждаемостта – това, че сме на 210-о място от 233 държави. Това по онова време го е нямало. Значи има нещо дълбоко психологично, базисно психологично, за да се стигне до ситуация, в която не се раждат деца. Това е разликата между тогава и сега. Ние в момента имаме реално най-ниската раждаемост от Освобождeнието. Тоест не са съвсем паралелни нещата. Не знам точно къде е причината, но смисълът на филма е да задава въпроси и да се опита да покаже огледалото. Естествено, много хора не се радват, когато огледалото не показва приятна картина. Но често причината не е само в огледалото.

Има ли герой, с когото идентифицираш себе си? 

Не съм се замислял, някак всичките са ми близки. В интерес на истината от шестимата шофьори на такси петима са добри хора – от тази гледна точка, – нали има гласове, че филмът е песимистичен, фактът, че от шестима герои петима са добри хора, според мен е повод по-скоро за оптимизъм.

Но за мен героят винаги е малкият човек, който във всекидневните си усилия се опитва да отстоява достойнството си. Това е моят герой.

Как се възприема филмът навън? Филмът е селектиран в Кан и в други големи фестивали и явно има интерес към него?

Докато правехме филма, а и след това, имаше гласове, които викаха: “Абе, с този филм няма ли да се изложим пред чужденците”, и други от тези архетипни страхове на българина. Само че се оказа, че реалността е съвсем друга. И във Франция, и в други държави “чужденците” гледаха филма, вълнуваха се, смееха се на смешните места, натъжаваха се на тъжните и накрая казваха: “Браво, че сте направили този филм. И при нас положението е същото”.

Когато отидохме да благодарим на селекционерите на фестивала в Кан, че са ни избрали, попитахме какво натежа, за да избeрат български филм в основната програма за пръв път от 29 години.

И те казаха: “Това са шест истории, на шест таксита – да, те са в София, но могат да се случат във всеки един европейски град”.

Има ли проблем българското кино и какъв е той? Каква роля играят торентите? 

Българското кино има огромен проблем, тъй като е в положение “Пионерите на българското кино” – правят се малко филми, парите за кино са малко. От друга страна, има хроничен отказ да бъдат решени тези проблеми. Дай Боже сега да има някакво развитие. Тоест да има алтернативни недържавни източници на финансиране на българско кино от типа на Национален фонд “Кино” и всички механизми, които са нормални в повечето европейски държави.

Филмите се случват с много ентусиазъм и много приятелство, но системата на финансиране и организация на филмите има нужда от много сериозен ремонт.

По отношение на торентите няма кой знае каква философия – това са сайтове, които печелят пари, продавайки откраднати филми – това е най-точната формулировка.

Лошото, освен че се предлагат крадени вещи, е, че когато в една държава го има това нещо и когато държавата отказва да го прекрати, това води до блокирането на всякакви възможности за легално разпространение в интернет на аудио-визуални произведения.

Нито iTunes, нито Netflix биха инвестирали сериозни пари, за да има сериозни филми дублирани или субтрирани на български, които да можеш законно да си наемеш и да гледаш вкъщи, при положение че потребителят има възможността да направи същото безплатно, макар и незаконно.

Докато това го има, другото не може да се случи. Напук на всички неща торентите не мърдат – има ги, популярни са, защитават ги хората с аргумента, че в малките села и градове няма как да се гледа по друг начин. Ако имаше легална възможост да се гледат под наем в интернет срещу лев-два, хората щяха да го правят така. Не беше чак толкова отдавна времето, когато българинът отиваше в кварталната библиотека и срещу левче-два си наемаше VHS, а после DVD – това не беше непосилна сума – просто това е проблем, който отново показва липсата на държава.

Една от темите на филма и според мен тема, която за теб е важна, е въпросът за надеждата. Има ли надежда и кой от героите във филма я олицетворява? 

Ами дъщеря ми – кой друг? Аз започвам филма с кадър на дъщеря ми и го завършвам с кадър на дъщеря ми как отива на училище. Ако има някаква надежда, това са нашите деца – това е утрешният ни ден.

Тоест ти оставаш оптимист? 

Това тръгна от майтапа на този, първия шофьор на такси и учен от БАН, който ми каза следния виц: “България е страната на оптимистите, защото песимистите и реалистите вече я напуснаха”. И това влезе във филма.

Оттам насетне винаги казвам, че аз и екипът на филма сме от оптимистите в крайна сметка. Избрахме да живеем тук и се надяваме с нещата, които ние правим, нещо да променим в една по-оптимистична посока.

Снимки: Архив на Стефан Командарев

SHARE