SHARE

Стефан винаги е бил в сърцето на този град. И буквално, и преносно. Активен, търсещ, участващ, той гради всичко – бизнеса си и отношенията си с внимание, грижа и устойчивост.

След като беше един от първите, които замениха гъзарското си спортно BMW с електрическо такова, следващата стъпка беше очаквано – проект, в който повече хора да се ангажират с опазването на града, в който работят, живеят, обичат се, създават семейства и отглеждат децата си. Така се ражда AirBG.info. Платформата е новаторска заради простото решение, което дава възможност на всеки един да има устройство в дома си, но не просто да го купи, а “осинови”. Т.е. ключът е към личния ангажимент и всичко опира отново до грижата. И в същото време платформата е доказано работеща в голям формат и в Германия е напълно призната от официалните власти, които ползват данните, за да се борят и решават проблема със замърсения въздух. Наскоро по един или друг начин това се случи и в България. Стефан постигна това само за година.

От „София без дъх“ направиха специална кампания да разпространят AirBG.info


Разкажи за проекта
AirBG.info

Проектът е основан в София на 20 февруари 2017 г. от мен и Николай Лучев – и е продължение на проекта luftdaten.info, където граждани започват да измерват качеството на въздуха. Породен е от тоталната липса на информация по случая.

Но тя показа, че всъщност промяната е възможна. Като създадеш една алтернатива на държавните показатели, които бяха монопол, ти можеш да промениш нагласите в града, в обществото и накрая да накараш политиците да се задействат. 

Не е ли точно такъв общественият ни договор с тях. Те да оправдават заплатите си, да изпълват със съдържание длъжностите си, а ние да имаме възможност за контрол – това е нормалност, това не е нищо особено. Аз се учудвам на онези, които казват, че това е пробив – това е нормалност.

А как се постига тази нормалност? Как се случва промяната?

Искрата беше гневът – гневът от липса на информация. От Чернобил досега няма никаква картина за околната среда, по-късно разбираш колко зле е било. Така например след манифестацията пред мавзолея 1986 г., че всъщност сме били изложени на нещо престъпно.

Никой не ти казва как да се предпазиш. А тази информираност и прозрачност трябва да се подразбират и такива трябва да са ни очакванията 2018 г. Като го няма – гражданите ще го осигурят.

И как започна? 

Започна с жички и сензори и убеждаване на приятели, че това е важно. С вярата на приятелите, на които аз и Ники Лучев раздадохме тези станции и те започнаха да ги обгрижват и да им баят, да гледат дали всичко е наред, дали са включени, дали показват данни на картата.

И списъкът в момента за желаещи да приемат станция е от над 1600 души, но заради липсата на части – тъй като тези сензори се правят от един производител, нещата не стават толкова бързо, колкото искаме. Петнайсет светли мъже и жени от цяла България по места сглобяват и поддържат националната ни мрежа. Столицата скоро ще има само една трета от станциите, след време и по-малко – броят в страната расте бързо.

Търсете решенията с неща, с които разполагате или са лесно достъпни, обикновено е въпрос на сглобяване на малък пъзел, за да достигнете бързо до резултат. Не е необходимо да се открива топлата вода – този проект започна в Германия.

Не може да стоварим политическа отговорност само на тези, които са сега на власт. Въздухът в София е бил мръсен от Бай Тошово време. Но през 2018 г. при наличието на световен приоритет да спасим – казват – планетата, аз казвам човешкия род – не може да не бъдат действията на обществото и политиците насочени към по-здравословен и щадящ начин на живот. 

Вглеждането в нас, хармонията между нас, човещината и милосърдието са изхвърлени от дневния ред – и затова трябва да се говори.

Четвъртата индустриална революция ни дава в ръцете и едни джаджи – на стар език, на нов език – Internet of Things. Където ти с уебкамери, с някакви датчици и електроники може да покриваш липсата на информация в територии, в които това е било невъзможно.

И в тази връзка замърсяването на въздуха не само в България, но и навсякъде е била една от темите, на които политиците са могли да разтягат много големи локуми. Защото това бе територия, доскоро запазена за държавата. И стана революция. Политиците говорят и са говорили какви ли не неща за въздуха, защото никога не са предполагали, че гражданите могат да се сдобият със станции за измерване на чистотата на въздуха – че те струват 100 хил. евро – как така гражданите ще могат да се организат?

Напротив, организираха се. И това е game changer, това е черният лебед по Талеб – идват някакви със станции за по 80 лв. Почват хората и правят гъста мрежа, която при обявянето си през април 2017 г. вече бе три пъти по-голяма от държавните станции. Опа!

България е една от държавите, в които държавата е иззела правото на други институции освен тя самата да ти казват каква е температурата навън, дали е ок водата, която пиеш, и дали е ок въздухът, който дишаш. Само изпълнителната агенция – една-единствена. Няма учени, няма БАН, няма каквито и да било външни консултанти. Само каквото каже държавата.

Така в щата Ню Йорк не може да събираш дъждовна вода, знаеш ли – има такива парадокси по света – сигурно концесионерът си го е извоювал това право със закон, който очевидно някак не стои добре.

И така – разтягат локуми политиците в цяла Европа по въпросите за чистия въздух, защото знаят, че по тази тема никой не може да ги хване. И изведнъж се появяват граждани от Щутгарт – насочват се срещу общината и местната власт и казват – “Какво правите вие, хора, защо ни тровите?”. Бум. Game Changer. 

Е, как като това нещо е в Германия, няма да дойде в България. Ще дойде. Виж колко хубаво се получи.

Винаги е хубаво да питаме и още и още. Моя и на Николай Лучев, които стартирахме проекта, въпрос бе: а тези НПО-та и други, те защо не са го направили това, а са тръгнали да си правят собствени разработки за луди пари, които очевидно не работят и са направени да не издържат дълго? Голямо разочарование .

И се питахме – как може едни хора, дето работят години наред, да не са открили Luftdaten.Infо? На нас ни отне 10 минути в интернет и комуникация от няколко дни, за да сложим първата станция? Какво е правил целият НПО сектор през цялото това време?

В частния сектор знаем, че като има проблем, трябва да го решим, така че никога повече той да не се повтаря. Съответно да ни остане повече време да вървим напред, да се развиваме.

А то се получава – не се намират трайни решения и от администрацията, и от НПО сектора, тичаме около храста при 90% от темите, с които се занимаваме, само и само за да не вървим напред.

Защо не вървим напред?

Може би защото няма визия. Може би защото дневният ред не включва развитие. 2007 г. е много интересен вододел не само защото станахме част от ЕС, но оттогава малко или много лицата на статуквото до ден днешен не са променени.

От 2007 г. България няма свой приоритет. В края на 90-те казахме нека станем част от НАТО и ЕС. Изпълнихме тези неща и кой е приоритетът ни сега? Да влизаме в Шенген? Извинявайте, това не е национален, а технически приоритет. Еврозоната отново не е национален приоритет, а финансов.

Къде е голямата цел? Националната цел на България?

И възниква въпросът защо тези хора, които виждаме 10 години, не взеха народа си за приоритет? Не трябва ли вече – след толкова години – да им се появи визия.

A тяхната визия, не е ли лека-полека една клика да овладее държавата? 

Това е много сложен въпрос, а аз съм забързан и зает човек. Но това отновно е в полето за въпроси и отговори на гражданското общество. Аз съм от тия, дето се хванаха да мерят някакви прахови частици.

Със сигурност силно е усещането, че едни хора, дето им е работата да служат на гражданите си, са се затворили в една банкетна зала и пируват вече 10 години. И дори не излизат от време на време да свършат някаква работа. А гражданите седят отвън и търпението им се изчерпва – болните искат здравеопазаване, други правораздаване, трети нормална градска среда, четвърти искат и те да влезнат да пируват. Хубаво е да им се напомня на тези от банкетната зала, че им се плаща да са в кабинетите си, на полето, сред народа и да работят за него. А те май са се забравили, дори заключили в тази зала.

Но на контрола кой и как си върши работата отново бъдещето му е в технологиите. По време на четвъртата индустриална революция имаме термини като crowd sourcing, big data, internet of things – това са измервателните уреди, с които ще измерим действията на всеки, който получава заплатата си от данъкоплатците.

И съм сигурен, че ще има групи, които ще вземат отворените данни, ще могат да ги обработят и да ги визуализират. Визуализацията е много важна.

А ти как се захвана с обществения интерес? 

Преди десетина години един добър съсед – Джеймс Пардю (посланик на САЩ в България 2002-2005 г.) ме покани заедно други хора от махалата и каза: “Докторската градина не е осветена, събират се наркомани, да те е страх да минеш вечерта. Да вземем да направим нещо?”

И в рамките на по-малко от година ние, съседите и дипломатите от американското, руското, холандското, бразилското и т.н. посолство възстановихме паметника, сложихме осветление, събирахме средства, възстановихме част от градината. Музикалното училище и Нов симфоничен оркестър изнасяха концерти. Кметът Борисов направи изявление пред “Приятелите на Докторската година”, че ще се ангажира и това стигна до Столична община и те се задействаха. Да, с малко помощ отвън за това как се работи, как се изисква и как може да има каузи.

И така се ангажирах с проекта “Приятели на Докторската градина”, с проекта “Нов симфоничен оркестър” на Юлия Христова и най-различни такива неща – от които съм се учил през годините.

Това да се занимаваш не само с работата, близките и семейството, а и да отделиш малко време за една кауза е нещо, за което човек може би узрява. То е толкова възнаграждаващо, колкото са прегръдките и целувките на децата.

Не те ли прави това гражданин? 

Не знам дали само това е формулата.

Защото другарят чака от държавата – тя да оправи и действа, а той скърца със зъби. А гражданинът слага станции и тропа по масата. 

Да, така е. Но е нормално всеки да има очаквания за нормална градска среда, правораздаване, добра инфраструктура, здравеопазване и т.н., при положение че изпълнява собствената си част от обществения договор – плаща си данъците, гласува и не извършва престъпления.

И тогава е съвсем нормално след уморителен работен ден да си седнеш пред телевизора, да си сипеш ракията и да кажеш “Ей, вие никаква работата не вършите!”. Това също е част от обществения ни договор. 

Сега, ако нещата хронично не вървят, може би е добре да го напишеш в социалните мрежи – да видиш дали има и други хора. Сещам се за един пост на Ники Лучев и моя милост – тогава така работихме и излизахме с едни и същи текстове – който гласеше “Търся 10 души с по 70 лв. да мерим въздуха”. И това беше тест, появиха се приятели и почнахме.

Хроничното седене вкъщи и попържването, хроничното кибичене в социалните мрежи в никакъв случай не са решение. Когато видиш, че това не работи – вземи и създай нещо. Стани активен гражданин и виж по какъв най-пряк начин може да докараш нещата до някакъв успех.

А ние имаме много интересно верую в нашата група на “апостоли” в AirBG.Info и то е много просто. Ние казваме така: “Бъдещето е днес.”

И ние знаем, че някъде много близо – зад ъгъла – едни други хора живеят нормален живот – карат електрически коли, радват се на достиженията на човечеството, дишат чист въздух, имат нормални политици и живеят живот в една нормалност.

И знаем, че това е тук зад ъгъла и затова ние не казваме: “Бъдещето е за децата ни, нека ние да работим”. Това е отживелица. “Бъдещето е за нас” и искаме това нещо да го постигнем в активните ни години и да му се радваме.

Децата (смее се) сами да си извоюват нещата.

Кои са тези “апостоли”?

Апостоли казваме на хората, които не само са осиновили станция, но знаят и могат да я сглобяват, програмират и помагат на останалите. Това са онези, които независимо от създателите на проекта ще го поддържат. Тези, които разпространяват най-активно сред приятелите си и обществото тази идея.

При всяка работа е нормално да има създатели, нормално е да има апостоли и е нормално да има будни хора, които да дърпат нещата напред.

Църквата на нормалността? Така ли? 

Ми, както искаш го наричай (смее се), но има нужда от нормалност и екосистема, в която всеки си има своето достойно място.

От детето, което получава нормално образование, през майката и бащата, които имат достойна работа, а не са притиснати от деребеи и олигарси, и бабата и дядото, които имат нормално здравеопазване. Където има правораздаване и добри и усмихнати полицаи – общество, в което просто има нормалност.

Обикновено завършваме интервютата за „Личности“ с “Какво е за теб патриотизмът?”, обаче при нас това май е целият разговор.

Да, ние виждаме как крайният национализъм е всъщност инструмент на партии с патриотична заявка, но със спонсори извън България. Въобще намираме се в един миш-маш, който рано или късно трябва да си застане на мястото.

Партиите вдясно да са проводници на консервативните идеи за семейство и Oтечество, а партиите с леви заявки трябва да са зелени и социални.

Но те все още не са приели Отечеството като кауза.

И като за края на интервюто е много хубаво да се каже, че всеки трябва да бъде съден не според приказките си, приказки много – а според делата. Очаквам гражданското общество да излиза с повече проекти, които да измерват и визуализират делата на тези, към които имаме очаквания и им плащаме заплатите.

И така оказваме натиск? 

Абе и натиск не го приемам като дума. Така въвеждаме нормалността.

Благодаря!

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.