SHARE

Стамена Димова е учител по български език и литература в продължение на 40 години. Преподава дълги години в 18-то СОУ, а след това в НГДЕК „Константин Кирил Философ“. Дъщеря е на Вергил Димов, министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството, което съществува само 7 дни преди 9-ти септември. 
Със Стамена, както я наричат нейните ученици, разговаряме сутринта на 23-ти май в нейния дом, където почти всеки ден гостуват нейни приятели и  ученици.
На 81 години Стамена Димова продължава да ни учи на човещина и на смисъл.
С този разговор за патриотизма, за невъзможността на омразата и за значението на  духа редакцията  на  Терминал 3 отбелязва истинския национален  празник на България – 24-ти май, Ден на  българската писменост и на светите равноапостолни братя св. св. Кирил и Методий.
Честит празник, приятели!

Разговорът започва с разказ на Стамена за началото…

С мен работеше една научна работничка, Искра Котова, Бог да я прости, прекрасна жена. Тя наблюдаваше моята работа, пишеше учебници, които поставиха ново начало в  учебникарската практика. Каза, че ще дойдат към 4-5 човека, за да ме чуят. Всъщност знаеш ли кой ме научи да работя с езика на тези деца?

Не, кой?

Аристотел. Преди дори да я има Класическата гимназия, преди изобщо да чуя за нея, Аристотел ме научи с неговата „Поетика“. Не знам дали знаеш какво е заглавието на моята дисертация?

Ама, Стамена, ти си и доктор ли?

(смее се) О, да!

И как звучи?

Ами… „Изграждане на художествено отношение към текста у учениците“. И то става дума за учениците, които са 5-ти и 6-ти клас, но главно 5-ти – най-малките. Нямаш представа това какво чудо е, какво море е и каква интересна работа е. И така, казаха ми, че уж 4-5 човека ще присъстват, а то бяха 70-80 в оная голямата учителска стая на 18-то СОУ, знаеш, нали преподаваш там. И всички бяха сякаш в черни костюми. Взех си чантата, обърнах се и излязох, но ме догони Минко Иванов, Бог да го прости, голям човек. И ми каза „Стамена, какво стана? Къде отиваш?“ , а аз му отговарям: „Вие ми казахте няколко души, а пред всички тези 70 човека толкова строго облечени, не мога“ и той ме разубеждава: „Стамена, хората са дошли от цяла България, за да те слушат – от Кърджали, от Добрич, от цялата страна! Просто не ги  гледай, те ще стоят отзад, ето, ще бъдем в кабинета по химия, защото е по-голям, просто не ги гледай!“
Нейсе, съгласих се, имах урок „Силата на думата“. Не помня точно какво говорих, но ги учих  на това кога думата тежи. Урокът си върви, аз говоря отпред и изведнъж един от онези с костюмите скръцна, закъснял бил. И на мен всичко ми изсфиряса. Ей така изведнъж просто блокирам! Главата ми се опразни. Децата усетиха, а едно от тях с едно плашливо  гласче изписука „Другарко, Димова!“ и сякаш ме събуди от тоя унес. (смее се) Осъзнах цялата комичност на ситуацията, засмях се и продължих.
Но е по-важното, че след този открит урок ми се обади един  от мъжете с тъмните костюми, който се оказа моя учител по литература от Попово, там където бяхме изселени след 9-ти септември. Поговорихме си и той ми каза, че трябва да отида в гимназията. Възразих му, че с малките работата е също  великолепна, но той настоя.

Добре, че ти е казал. Иначе как щеше да дойдеш нас да учиш в гимназията? Или по-скоро ние при теб как щяхме да акостираме?

Ама аз исках, но те не ми даваха да преподавам в гимназия.

Защо?!

Защото за тях бях съмнителна личност, защото бях неблагонадеждна, дъщеря на Вергил Димов, опасна – може да им размътя нещо главите на подрастващите. Все пак ходих при директора, едър, голям българин, защото исках с този випуск да продължа в гимназията. Но един колега ми каза: „Стамена, това не е за всеки!“, а аз попитах „Как бих могла да разбера, ако не пробвам?“ и добавих, че и в прогимназията не е за всеки. (смее се) Не се дадох по гръб, ама хич!
Те си мислят,  че колкото по-надолу се преподава, толкова е по-лесно.

Е, да, ама то е точно наопаки…

Именно – точно  обратното е. При малките градиш отношение – към езика, към словото, към разбирането на езика, към езика като към художествен език, за да могат да разчитат литературата. Защото, когато четат едно  произведение, те трябва да могат, да са способни да го разбират. И понеже беше толкова интересна тази работа, затова започнах и дисертация на тази тема.

И какво стана с дисертацията?

Е, какво да стане – защитих, но на мен винаги ми се случва нещо в последния момент. Винаги имам някакво тежко изпитание. Но не се оплаквам. Никога не се оплаквам. Дори намирам, че тези моменти са най-благодатните моменти в моя живот.

Т.е. моментите на изпитание, моментите на криза…?

Да, когато трябва да намериш изход, да намериш истината. И този изход не трябва да бъде извън това, което си ти. А това  никак не е лесно. Защото, когато човек е поставен в  ситуация, в която трябва да направи бърз и важен избор, може да забрави най-важното – идеалът на живеене, който носиш в себе си. А мисля, че всеки човек носи ясно съзнанието какъв иска да е. И самият ми живот се подрежда така, трудно или лесно, а пък лесният живот хич не е лесен за изживяване… та така се подрежда, че човек постепенно започва да разбира какво може  и какво – не.
Трябва да ти кажа, че първо разбрах какво не мога да сторя, какво не мога да си позволя да сторя. И забележи – не знаех  какво мога да сторя при изпитание, при криза, но знаех какво не мога.

И какво не можеш, Стамена, да сториш?

Не мога да застана зад гърба на човек. Не мога да бъда вероломен или неверен човек.

В какъв смисъл не можеш да застанеш зад гърба? Не можеш да говориш зад гърба на човек или пък не  можеш да го подкрепиш, заставайки зад него?

По всякакъв начин не мога да застана зад гърба. Ако го подкрепям, Емиле, ще застана срещу него и ще му подам ръка, за да го подкрепя. В гръб няма да застана никога. Ще го погледна в очите, за да го подкрепя. Когато съм зад гърба му, той няма да знае защо съм там. Искам да го гледам в очите и да знае защо съм там, с него, а и той да ме гледа в очите. Дори мисловно не заставам в гръб. Дори не мога да се оплача някъде от някого, защото не мога да застана в гръб. Не защото не съм имала поводи. Но имам този императив в себе си, с него съм се родила. Имам нещо, душа ли е, правилно ли е да го наричам така, не знам – но си го представям като яйце (не ме питай защо яйце, така си го представям), където ми е заложено всичко.

Код някакъв?

Да. (смее се) Моята температура на топене. Всичко е там. И аз си я знам. Знам какво мога. И какво не мога.

Какво друго не можеш да направиш никога?

Не мога да предам. Не мога да изместя някого. Не мога да застана пред някого, за да му затуля пътя. Не  мога да не дам шанс. Не мога да отмъстя. Никога не съм искала да отмъщавам. И съм напълно категорична. Това са написани, издълбани в душата ми думи и сили, които, право да ти кажа, не знам откъде съм ги взела. Сигурно Господ ми ги е дал. (смее се). Не знам някой точно да ме е учил. Действително съм имала много добри примери. Родителите ми, да речем.

Те ли са най-добрият пример за теб?

Ами… един от най-добрите примери. Но аз съм ги възприемала в детството ми не с разум, а с онези детски  сетива, които издълбават в теб неща. И от тези неща няма спасение, те остават в теб. Просто е някакво градивὸ.

Ти спомена отмъщението. Имало ли е у теб някога желание да отмъстиш, ще го кажа директно, на комунистите…?

Не.

Защото те са нанесли наистина огромни щети на семейството ти…?

Никога. Нито веднъж. Те отмъщаваха. Аз няма да допусна да приличам на тях. Емиле, наскоро ме попитаха директно защо не проявявам омраза към комунистите, защо никога не са ме чували да кажа нещо подобно…

Да, ти винаги им се подиграваш, присмиваш им се, но е факт – от 21 години вече те познавам и никога не  си казвала и една дума на омраза към тях…

Не знам как ще прозвучи, но аз наистина не знам какво чувство е омразата. Питала съм се – какво е омразата, за да мога да кажа дали мразя? Тоя глагол, както и глагола „уча“, не „се уча“, а само „уча“, са ми най-неясните глаголи. Не ми е ясно как така можеш да учиш някого. За мен тоя глагол е само във възвратна форма – „аз се уча“. Може да му разкриваш, да му показваш, мога дори да го науча, но не го уча. Той се учи сам.

Но ти все пак му помагаш…

Да, но един учител може да разкрие много неща, светове, знание, но ако ученикът не е отворен, не може да се научи. Казах ти – аз се уча, не ме учат.

Е, ти мен и моите съученици си ни научила…

Така е, да. Ето! И ти каза „научила“… (смее се)

(през смях) Да, вярно, хлопнах в този капан…

Ако ви бях учила, все едно да бях тъпкала знание в един буркан, па колкото събере… А вие продължавате да се учите.

Да се върнем на омразата и на това защо не мразиш…

Да, вярно… Та и глаголът „мразя“ е уж такъв, който изобразява нечие неприемане. Но неприемането все още не е омраза. Но към това трябва да се прибави и желанието той да се сгромоляса, да му се случи нещо лошо…

Това, обаче, с падането на враговете, с тяхното унищожение, е библейско, Стамена…

Е, какво като е библейско?!

Ами в псалмите има молба към Бог да порази враговете.

Е, аз това не го приемам. Толкоз. Ако това, което ти казах  по-горе, е омразата, тогава аз не мразя никого. Никога не съм пожелавала на никого зло. Казвах си само, че справедливостта трябва да постави този човек, който ти е причинил нещо, в минимум такава ситуация, до каквато те е довел. За да я разбере. Може би той просто не разбира това, което причинява.

А не смяташ ли, че има хора, които са просто зли?

Има.

Те разбират много добре какво причиняват.

Разбират, но не значи, че са го изпитвали.

А ако са го изпитвал и въпреки това причиняват  същото на околните?

Тогава значи са отмъстителни и отмъщават. А това е най-страшното нещо на тоя свят – отмъщението. Първо, то няма край – това е безкрайна вендета, която води към непрестанно ожесточение, към недоволство, към насилие. На това просто трябва да се сложи край. За какво е създаден човекът, ако не може да се разбере със себеподобните си?! За какво е разумът, за какво са талантите, за какво са уменията да гледаш, да виждаш, да усещаш и болка, и радост…?! За какво са всички тези неща, ако не разбираш онзи, който изпитва същите неща?!
Затова отмъщението никога не води до добро. Не знам някой, който да е истински щастлив от отмъщението. В литературата, в сериалите, никъде няма щастие от отмъщението – виж „Граф Монте Кристо“.  Какво причинява отмъщението? Човек причинява толкова зло, че в крайна сметка ти се превръщаш в нещо по-страшно и ужасно, от този, който ти е причинил злото. И ставаш същият.
Затова не мразя комунистите. Омразата е вид привързаност, близо е до любовта. Този, когото мразиш, ти си вързан с него така, както си вързан с любовта. Там с положително чувство, при омразата – с негативно. То е такава привързаност, че аз не искам да се привързвам към тях.
Аз просто от детската си възраст изпитах страх от тях, пълен ужас от това човеконенавистничество, което усетих.
Когато се случи 9-ти септември бях дете и трябваше да изтърпя да ме изхвърлят от дома ми, заедно със семейството ми. Баща ми беше в затвора, майка ми сама с две деца, без работа, без право на живот… А аз знаех, че те са добри хора. И не виждах, не разбирах защо беше нужно всичко това. Но и тогава не ги мразех. Знаеш ли какво си казвах?

Не, кажи ми.

Дори съм си го писала по тетрадките, които още пазя… Те просто не знаят, че ние сме добри. Това си казвах. И това като дете казвах на бора, който растеше в къщата на свещеника в Попово, където ни бяха разселили…

Говорила си на бор?! Защо?

Ами защото, ако някой от съучениците ми говореше с мен, го изключваха от комсомола. Седях сама, винаги на последния чин, а учителите ме изпитваха на всичко през цялото  време. Аз пък нямах друга работа, а и нямаше с кого да говоря, та учех, четях и си говорех с бора. Между другото, тогава изчетох цялата библиотека на училището и на читалището – от нямане какво да правя. Затова в 7-ми клас вече бях прочела „Хамлет“. И в една от тези тетрадки знаеш ли какво ми е мотото?

Не, не си ми казвала това.

От „Хамлет“ е. „Едно разбрах с положителност през моя живот – че навсякъде може без мене“. Едно дете в 7-ми клас да го каже това, представи си… Мисля  си, че през целия си живот съм си го казвала. И то действително може навсякъде без мен, но това не означава, че ако светът може без някого, той е способен без всичко. И все пак, до ден днешен се чудя как е било възможно едно дете да бъде толкова устойчиво. Защото големият човек, дори тийнейджърът може да има своята философия, своята система, но едно дете няма философия – то има усещания, чувства, понякога неразбиране за нещата… Неразбирането, обаче, не пораждаше ожесточение у мен. А обратното – разбиране.

Неразбирането ражда разбиране, така ли?

Да. Те просто не знаеха, че ние сме добри хора.  Впрочем, в училище малцина учители ме приемаха като останалите. Повечето викаха дори директора, когато ме изпитват, за да не реши някой, че от симпатия съм получила отлична оценка. А, нали ти казах, нямаше какво друго да правя, освен да уча. Та директорът на училището  в Попово идваше с тефтера, пишеше си нещо и кимваше одобрително. Химикът, например, ме изпитваше, ако сме февруари, да разкажа уроците от първия урок. И трябваше да ги знам всичките. И аз ги знаех. (смее се) Което беше страхотно за съучениците ми, защото можеха да си поспиват в час и никой да не разбере.
Но оттогава разбрах, че щом ми се е паднало нещо, трябва да го премина. А щом трябва да го премина, трябва ли да е зле? Не.

Стамена, винаги съм искал да те питам нещо, а не съм имал възможност, въпреки нашите безбрежни разговори тук…

Казвай, Емиле.

Казвал съм ти неведнъж, че моята среща с теб ми обърна живота. Бяхме в 8-ми клас, когато, докато ни преподаваше  древния шумерски „Епос за Гилгамеш“, веднъж съвсем небрежно ни зададе много прост въпрос: „Какъв е смисълът на живота?“
Поради това не спах после цял месец.

И разбра ли го?

Не. Мисля, че все още не съм. Мисля, че все  още го търся така, както моя прародител Гилгамеш търси Цветето на безсмъртието… Много се чудя, питам се…

Казах ти и преди малко – дори и да има неизбежни на пръв поглед ситуации, изживей живота си така, че накрая за теб да остане нещо добро.

Това ли е смисълът на живота?

Да. В теб да остане нещо, което да е твое богатство. Ех, Дебелянов как го казва – „богатствата ми са у мене“… (бел. ред. – от стихотворението „Сиротна  песен“). Да не губиш усета към света, любовта към света, възторга от света, от всичко, което е създадено. Да не губиш чувството за благодарност, дори когато си в най-окаяната ситуация. Животът ме поставя, до ден днешен включително, непрестанно пред изненадващи ситуации – и хубави, и лоши. И съм в едно непрекъснато напрежение, нямам спокоен живот. (смее се) Ама аз и не искам такъв живот, затова го нямам! Защото, макар да съм кротък човек, съм непреклонна за някои неща…

В какво например?

Не отстъпвам никога от нещата, които смятам, че са правилни. А това е свързано с откриването на смисъла на нещата. А във всяко нещо има смисъл. И когато намираш смисъл, разбираш, че трябва да изпиваш мига.

Това свързано ли е с призванието на човека?

Ами да, но ако призванието е онова, което си искал да станеш, значи да съм учител не е моето, защото никога не съм искала да ставам учител. Но станах и ми хареса.

И аз по същия начин. А за да ме насърчи, един мой учител ми подари първия учителски тефтер. Знаеш ли кой?

Не.

Ти, Стамена, ти… До ден днешен го пазя, защото отпред ми беше написала посвещение, а на последната страница стихотворение.  Подари ми го тук, в твоя дом.

(смее се) Ахахахахах! Аз мислех, че вече си имаш.  Да, помня, помня. Ами ще го пазиш, не се изхвърля първият тефтер!
Мислех  си това, Емиле, че ако животът ми се беше сложил така, че да трябва да се грижа за деца в Африка, например, щях да работя със същия ентусиазъм, с който работех учителската професия. Призванието – това е да откриваш смисъла в едно нещо, дълбокия благороден смисъл на това, което се върши. Обичам благородния смисъл, рицарските жестове, високите неща.

Стамена, колко време си  била учител?

40 години.

Защо отсичаш така? Ти още преподаваш.

Оф, и тая дума „преподавам“ не я обичам. (смее се). Ще трябва бая да съкратя речника! (продължава да се смее)
Не преподавам в час – аз общувам, споделям, но не преподавам. В часовете аз съм общувала с вас чрез литературата. И ако съм имала някакво желание, това е било да ви покажа аз как чета това, как го разбирам, как съм го прочела. Което въобще не ви задължава да  го  прочетете по същия начин. Искала съм да се научите да откривате големите неща, които казват тези големи хора, които сме чели заедно. Да минеш един Данте, един Гьоте, един Шекспир с учениците и дори да е нещо малко, но да им го откриеш. Толкова е прекрасно!

Помниш, че когато завършвахме, ти ни отдели особено много време да ни предаваш Пенчо Славейков, като мислехме, че си сънувала, че той ще ни се падне на изпита за университета. Както и стана всъщност – падна се точно той.

А, аз винаги го предавам много време, защото винаги среща отпор, винаги се струва труден, винаги го отхвърлят учениците. От друга страна, обаче, той е в началото на модерната литература след Възраждането. Той и Алеко са първите. Имам такова разбиране за преподаването на литература и всъщност никога не съм спазвала ограниченията на учебните програми, защото  има автори, които, ако научиш ученика да ги разбира, оттам насетне той може да чете всичко.
Това са Омир, тримата трагици Есхил, Софокъл и Еврипид, Данте, Сервантес, Шекспир и Гьоте.

Това ли са?

Тези взимам за фундамент – фундамент на човешката мисъл, на литературата. Както ти казах, ако го научиш това да чете един човек, той  може да прочете всичко. Не  подценявам останалите изобщо. Но през тези автори човек ще мине през такава школа на прочитането, на разчитането, на вживяването, че няма да има какво да му се опре. След това чети, когото искаш.

А от българските автори кои са основата?

Фундаментът са Ботев, Яворов, Пенчо (Славейков – бел.ред.)… Вазов е фундамент по начина, по който пренася паметта за едни хора, които щяха иначе да бъдат забравени. Но освен това в  него има благодарност към високото, признателност и тъга в „Недопята“-та му песен.

Кой друг?

Димитър Димов, Талев…

А къде е Алеко, Стамена?

Ах! Боже! Къде без него?! Ама разбира се… Знаеш, че той е… Боже, как го изпуснах!

Говорили сме много пъти за бай Ганьо Балкански. Ти успя да промениш моята гледна точка за него преди години, която дотогава беше и масовата във възприемането му – че е прост, гадняр, хитрец, гледа да мине все другите… А ти ми каза, че не е злоблив.

Той е добър и не е злоблив, но само докато не се появява желанието му да се докопа до властта. Но когато иска да стане я депутат, я кмет – тогава става друг. Тогава се появява злобата в него. Дотогава е хитряга, но на дребно. Но когато става въпрос за властта, тогава е готов да продаде и майка, и баща. Възхвалява Стамболов, защитава го, но когато вижда, че вестникарчето минава и вика, че Стамболов е паднал, веднага Ганьо започва да кълне „Геена огненая!“… Обръща цялото писмо срещу Стамболов. Такава метаморфоза в един миг! Тя е вътре в него. И всичко това от алчност – алчността да получи нещо без усилие, защото той не иска да направи фабрика или да има лозе, което да работи. Той иска да е кмет, да е депутат – без усилие  да пада парсата, да има власт. Оттука се раждат много страшни неща в него.

А какви са му положителните качества, преди за заламти за власт?

Предприемчив е. Хукнал е по Европата, продава там мускалите, обикаля, иска да живее по-добре. В това няма нищо лошо, дори е много хубаво. Дори в това има нещо положително, че човекът иска да го видят. В това, че иска да се наложи с неговото „Булгар! Булгар!“ има нещо хубаво – иска да го видят и да каже на света „Ето ме! Има ме! Съществувам! Сега какво искате?! Ами такъв съм, но съм тук!“. Това че се заявява не е лошо, дори напротив, но само като мигновен порив. Когато, обаче, се утвърди като поведение, когато се утвърди като философия, тогава вече става страшно. Ето това при мен  го няма – аз не крещя, за да ме забележат, напълно съм го изкоренила от себе си като потребност.

Какво е за теб България?

Мястото, на което Бог ме е пратил. Затова аз няма да го напусна никога. Каквото и да ми се е случвало в живота, никога не съм пожелавала да отида някъде. Никога. Имала съм тази възможност. Просто аз мисля, че човек има някакъв дълг към мястото, където е роден.

С теб много сме говорили за България, за случилото се, за случващото се. Какво е за теб патриотизмът?

Това е нещо много сложно. Патриотизмът не е чувство само. Той е разбиране, осмисляне на нещо, което е много съществено за човека. Това място, на което си се родил, то ти дарява това което Бог ти е дарил в света – природата, въздухът, хората около теб, езикът. И след като човек е получил толкова много дарове, какво се иска от него? Да е благодарен. Да направи добро в рамките на това, което може, да вярва. Патриотизмът иска да действаш. Патриотизмът иска да харесваш не само българина – патриотизмът иска да харесваш ЧОВЕКА. Иска да харесваш Земята, защото малката България е част от големия свят. То е един организъм. Можеш ли да си обичаш лявата ръка и да мразиш всичко друго? Не е възможно. България е частица от света – ако ти не обичаш света, не може да обичаш и България, ако не обичаш човека, не можеш да обичаш и българина. „Защото българинът преди всичко е човек, а после българин и патриот“ – Ботев го е казал. И Ботев, когато говори за родолюбие говори преди всичко за човеци, защото, ако не си нравствен човек, ти не можеш да бъдеш никакъв – ни патриот, ни интернационалист, просто не можеш да бъдеш никакъв. Може да живееш на другия край на света и да си българин, може да живееш в България и да нямаш нищо общо с нея, може да се удряш в гърдите като патриот, а да рушиш българското. Това, че единият бил от една партия, а другият от друга – е, какво?! А цялата природа ни дава примери за начина, по който трябва да се отнасяме един към друг. За какъв патриотизъм може да говорим, когато не обичаме човека?! Може ли един безпардонен, безнравствен човек да бъде патриот? Няма патриотизъм без човещина. Ако човекът е нравствен, той не може да не бъде патриот. Един нравствен човек ще позволи ли да ограбваш ближния си, ще позволи ли да му дадеш матура, с която да го унизиш, ще позволи ли да кажеш на един млад човек „ти малко можеш, аз ти давам така по милостиня, кажи ми кой е фон някой си…и готово?! Такава унизителна матура, която бяха дали не говори за патриотизъм, а точно за обратното.

Защо е унизителна матурата?

Защото не уважаваш този, на когото я даваш. Какво значи патриот? Да обичаш мястото, на което си се родил, но това място на което си се родил е планетата Земя, не само България.

Значи може да кажем, че сме „планетариоти“?

Да, защо не?! Ако не си, ти не си и патриот.

Какво ни прави българи? Коя е основната съставка на идентичността ни?

Ние сме много различни, българите, като че ли сме дошли от различни планети. Има нещо, което казват, че е общо помежду ни. Тези митове, че сме завистливи, лоши, в които аз не вярвам. Хората, които познавам, не са такива. Труден живот са имали българите, трудна история, труден дял, труден жребий. Имам едно кратко стихотворение, една картина на моя живот: „Скрита песен, труден дял, аз съм мостът изгорял над запалени води, скрита песен в мене (бди)“. Обаче „мостът изгорял“ мога да го пренеса към българина. Има нещо драматично в неговата история, а може би той сам си го създава. Погледни Първото българско царство, погледни после, погледни сега. Има нещо, което българинът, като че ли не успява да завърши никога. А може би е добре това, защото като се завършат, после какво? Единственото нещо, което сме завършили, е Възраждането – колкото и да е сбито, колкото и да е късно, то завършва и завършва с един връх, завършва с Ботев и Вазов, завършва с Търновската конституция, която казва „Роб стъпи ли на наша земя, свободен ще бъде.“ А сега, като стъпи някой на наша земя, опищяхме орталъка. Къде са тези българи? Къде отидохме? Чета, че са купили архива на Светослав Минков за 3 лева на битака. Къде сме? Докъде я докарахме. Ние сме малко унищожители, има нещо от конните народи – днес е тук, утре го няма, палне и бяга, обичаме да подпалваме. Ние подпалваме и историята. Ето например на 9.септември 1944-та запалиха България. Създадоха страхове, създадоха доносничество, разделиха хората. И това разделение е до ден днешен. Не можем да го притъпим и никой няма силата, няма куража, няма мъжеството да го направи. Ако имаше нещо в демокрацията, което най-много да съм харесвала, независимо от всички грешки и провали, това е, че нямаше реваншизъм. Това е, че не ги натикаха по затворите, не убиха, не национализираха домовете им, не изселиха по провинцията. Не искам да се направи с тях това, което те са направили с мен. Някой трябваше да сложи край на това. Революциите създават повече проблеми, отколкото дават решения.

Ще те върна към Възраждането. Разпространеното мнение е, че Възраждането се случва с Априлското въстание, че е по-скоро националноосвободителната борба. Струва ми се, че се подценява борбата за просвета.

Да, подценява се. Върховете, които се родиха, започват от Паисий, от преписвачите Дойно Граматик, Софроний, Този порив на духа “и корем ме боли и уморен съм, но пиши, окаяниче, пиши…“, Аз винаги имам разбирането, че от нещата, които се изживяват, нищо не остава без следа. Всичко, което хората са изстрадали, всичките тези пориви – те са останали тук, на земята ни, в душите ни, колкото и да се плюем, има ги. И бавно, но сигурно това ще се прояви. Даже си позволявам да мисля, че вече има проблясъци.

Ти си показвала винаги, когато си ни разкривала, за да се учим на много специално отношение към Константин Кирил Философ, на една особена почит. И към Методий, и към свети Климент…

Да. Те са големи мъже, големи духове, такива… космически. Те са необятни. Страхотно почитание изпитвам.

От теб съм взел това да приемам тях за свои покровители.

Това е силата на духа, това, което обръща света, това, което води света – това е духът. Нищо друго не води. То не може да се скрие, не може да бъде забравено. Непрекъснато ни втълпяваха това, че материята е всичко, материалното, тук, сега и никога повече, но това не успя да победи, отшумя. Духът е силата. Това е моята надежда.

По какъв начин обръщат света Светите братя, Климент, Седмочислениците, ако щеш? Те нямат оръжие друго, освен перото?

По един много особен начин. Няма нищо по-силно от невъоръжения човек. Воинът, който няма меч, щик и щит – няма сила срещу него. Те са невъоръжени с оръжия, но са въоръжени с това, което е дадено от Бога – духа. Това не може да убиеш, това не се убива – „Убиеш ли го в Прометея, то във Волтера ще възкръсне“ ти казва и Вазов. В тях то е в чист вид, не е разтворено дори в житейското, като че ли. Те са като слезли вестители космически, Божии и неразтворили се в средата, останали като идея, като дух.