SHARE

В периода на Студената война САЩ и СССР са двете световни суперсили. Светът е поделен на две сфери на влияние и Москва е успешно наложила своя икономически и политически модел върху „нейната половина”. До 1990 г. тя е втората по големина икономика след САЩ (изчислено според БВП) и е начело на военен съюз от Източен Берлин до Владивосток, в който участва и България.

Тогава световната политика е зависела директно от Белия дом и Кремъл. Днес, четвърт век след като Студената война приключи, а съветската империя се разпадна под своята собствена тежест, един човек мечтае да възстанови нейното величие – или поне да създаде усещането, че днешна Русия е толкова могъща, колкото и СССР. Това е руският президент Владимир Путин.

Той няма много полезни ходове. През 2013 г., точно преди анексирането на Крим,  Русия достигна своята най-високата позиция след разпада на СССР – тя е осма икономика в света с БВП от $2,1 трилиона. Дори тогава икономическата й тежест е далеч зад тези на САЩ, Китай, Япония и Германия.

Заради санкциите от ЕС и САЩ, поради корупцията, заради високата инфлация (15,6% през октомври 2015 г.) и заради обезценяването на петрола днес рускатата икономика се срива. За две години брутният вътрешен продукт на Русия спадна до $1,2 трилиона, а икономиката й изпадна от челната десетка. Страната днес не е сред големите икономически играчи, камо ли втора сила, както по времето на СССР. Тя е по-скоро в лигата на развиващите се държави като Мексико (с $1 трилион БВП за  2015 г.) и продължава да се свлича надолу.

Путин не може да възвърне силата на СССР нито в икономически, нито в политически аспект. Но той се нуждае от илюзията за величие, за да съхрани режима си. Това е една от причините за намесата му в сирийския конфликт и инвазията в Сирия. От една страна, руските медии подменят темата за вътрешното състояние на Русия с военните й действия навън, а, от друга – по този начин Путин си издейства да се върне на масата за преговорите със световните лидери, които по една или друга причина го низвергнаха.

Москва иска да поддържа мита за своето величие, като се представя за равна на САЩ в разрешаването на сирийския конфликт. В матрицата на Путин вероятно бродят аналогии за това как Сталин е съумял да подели света с Рузвелт и Чърчил на салфетка след края на Втората световна война. Така и днес новият руски диктатор иска да участва в международните конфликти, за да печели престиж, за да може да има думата в бъдещето на Сирия и за това кой може да бъде член на ЕС и НАТО. Но на Путин му липсва позицията на силата. И той бързо я изобрети – започна да размахва отново ядрената бухалка.

В началото на месеца САЩ отказаха на Русия честта да седят заедно на една маса, като прекратиха всички двустранни преговори за мирно разрешаване на сирийския конфликт.

В същия ден Русия заговори за ядрена война и Кремъл прекрати споразумението си със САЩ за унищожаване на плутония, който се използва за направата на ядрени оръжия. И за да го възобновят, поставиха редица неизпълними условия към Запада. Сред тях са прекратяването на санкциите срещу Русия и „съкращаването на военната инфраструктура и числеността на контингента войски на САЩ”, разположени в страните от НАТО, станали членки на алианса след 1 септември 2000 г., до нивото, на което те са се намирали към деня на встъпване в сила.

След това, на 7 октомври, Русия започна военни учения за подготовка при ядрена, химическа или биологическа атака  “от Запада”, последвани от предислоциране на ядрени ракети в Калининград.

След като вече Русия не може да седи на една маса със САЩ, тя опита да върне усещането си за значимост чрез носталгията по ядрената заплаха.  От друга страна, тежкото й икономическо състояние я принуждава  да си говори със Запада, за да развива икономическите си проекти.

На този фон на 10 октомври Путин отново се срещна с Ердоган. Двамата диктатори, все повече отдалечаващи се от Запада, взаимно си помагат с приказки за своята значимост и пътьом опитват да решат и проблема с растящата си външнополитическа изолация. При липсата на възможост за Путин да се договаря директно с Обама той обсъди ситуацията в Сирия с Ердоган. Така месец след като руски бомбардировачи унищожиха хуманитарен конвой на ООН, Путин и Ердоган се договориха Москва все пак да допусне предоставянето на хуманитарна помощ в разрушения сирийски град Алепо. На Путин би му се искало тези преговори да ги води с Белия дом, но при липса на риба и ракът е риба.

Двамата се разбраха и да задълбочат сътрудничеството си в областта на сигурността и отбраната, както и уточниха детайлите по вече веднъж проваления проект “Турски поток”. И двете държави имат нужда от голям икономически проект, но все още не е ясно как той ще стигне до Европа, а и икономическият му смисъл все още е под въпрос.

През 2019 г. ще изтече договорът на “Газпром” за доставка на газ към Европа през Украйна, а дотогава, тъй като не се предвижда рязко затопляне на отношенията с Киев, от Кремъл активно ще търсят алтернативен маршрут към Стария континент.

Да, но проектите на “Газпром” не отговарят на европейските правила за газова диверсификация. Дали въобще има смисъл от „Турски поток“, ако той ще стига само до турския бряг?

Путин пожертва трудно постигнатия жизнен стандарт на обикновените руснаци, пожертва икономическите перспективи на страната, пожертва целия външнополитически капитал на Русия, натрупан след 1990 г., за да възкреси мита на съветската слава и да докаже, че не се съобразява с чужди сили, когато взима политически решения. Затова беше измислена и “суверенната демокрация” като държавна идеология. Само че опитът му да докаже, че Русия отново е една от двете суперсили, не е подкрепен нито с ресурс, нито със съюзници, нито дори с алтернативна визия за света.

Митовете и легендите са добър начин да се печели подкрепа за режима на Путин, както и страхът от него. В дългосрочен план обаче Путин губи повече, отколкото печели. Не много отдавна, през 1991 г., Съветският съюз се разпадна, опитвайки се да противостои на САЩ, изтощен от своите амбициозни космически, военни и ядрени проекти. Това е урок, който е добре Путин и неговите приятели да не забравят.

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.