SHARE

Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в рубриката ни „Записки от потъващия остров“.

Приятно четене.

Оксфорд, Цветница, късен следобед.

Хазайката Розмари обича добрата компания и перлите с голям диаметър и от време на време съчетава двете си страсти, като се накипря, парфюмира и кани съседите на изискан следобеден чай с мистериозни порцеланови съдинки, сребърни лъжички и огромни вази с розови и жълти лалета в салона. Едуард, Ан и трите им деца са северните ни съседи. Те винаги се отзовават и носят порт и френски сирена, така че чаеното парти продължава до вечерта. Едуард и южният ни съсед Джеймс се уединяват на канапето да си бъбрят тихичко за пари, русите дъщери на Джеймс шумно се възхищават на бижутата на Розмари, а двете по-малки деца на Едуард и Ан се опитват да се задавят взаимно с шоколадов кекс. Ан е заета да налива чай на всички.

– Мама каза, че си от Бразилия и трябва да ти правя компания, защото си чужденка и сигурно се чувстваш неловко. – изтърсва изневиделица 14-годишният Дилън, първороден син на Ан и Едуард, и се тръшва на стола до мен.

– Това е много мило от нейна страна. Но всъщност вие, англичаните, държите патента за неловкост в чужбина. Аз съм си добре. И всъщност съм от България.

– Типично. Един ден марсианци ще кацнат и мама ще ги покани на вечеря и ще ги представи на гостите като Толкинови елфи. Искаш ли мляко в чая?

– Не, благодаря. И този навик е с английски патент. Искаш ли торта и ябълков сок?

– Да, моля. И захарна поничка, ако може. Сега ми отиде цялото въведение. Щях да ти говоря за футбол, обаче единственото, за което се сещам сега, е, че нашата военна авиация е сринала вашата столица със земята по време на Втората световна война – скоро учихме за Чърчил в училище. А защо, по дяволите, бяхте на страната на Хитлер всъщност?

Ан отлепя устни от чашата даржилинг.

– Миличък, това не е удачно начало за вежлив разговор.

– Късно е, вече питах – отсича Дилън.

Ще ми се да успокоя Ан, че това всъщност е най-смисленият въпрос, зададен ми някога от британски поданик относно България, но се възпирам. Ще вземе да го изтълкува грешно.

– Защото той обещал на нашия цар да върне на България едни населени с българи територии, които не влизали в границите ни тогава. Навремето това е било много важно за нас.

– Нещо като Фолкландските острови?

– Нещо такова. Ама си представи, че Аржентина ви ги е взела, а Саддам Хюсеин обещава да ви ги върне.

– Хм. Ние щяхме да протестираме по улиците, ако кралицата беше решила да се сдобри с него.

– И ние протестирахме. Например не позволихме на правителството да прати български евреи в концентрационните лагери.

– Вярно ли? Окей, това изравнява кантара. Имахме презентация за Бухенвалд и после цяла седмица ми се драйфаше.

– Ан, защо синът ти и Мария обсъждат геноцид и повръщане посред веселото ми чаено парти? – намесва се с престорено безгрижие домакинята.

– Ужасно съжалявам, Розмари. Откакто навърши 11, Дилън реши да бъде политически осъзнат и отблъскващо нетактичен. Затова и няма успех сред момичетата, макар че е хубавичък. Подозирам, че Мария е имала много подобен период на съзряване.

– О, да – ухилвам се аз – И аз нямах никакъв успех сред момичетата.

Дилън се подсмихва, но майка му го поглежда строго и той си натъпква цяло парче торта “Виктория” в устата и джентълменски ѝ долива чай.

Следва кратка дъвкателна тишина, обаче Дилън не издържа и зафъфля, бълвайки ягодово сладко по брадичката си:

– Как смяташ, Мария, моето поколение ще доживее ли пенсия, или ще измрем до крак от епидемия на антибиотик резистентна бактериална туберкулоза?
– Дилън!!! – пискат Ан и Розмари.
– Ти ми се струваш коравичък, имунната ти система ще се справи. Но пък докато остарееш, глобалната финансова система ще се е сринала напълно и пенсионните фондове ще са легенда от миналото, така че ще умреш от глад като дърт бездомник на улицата.
– Мария!!!

#социопатиначай

Можете да прочетете другите произведения от „Записки от потъващия остров“: 

Неочакван сблъсък на метростанция Глостър Роуд

Часовникарят и неговите антики

Издателството на откачалките

Сутрешна алилуя: Наеми имигрант, спаси наемател

Рисковете на гурбета

Оксфордски драми с мултикултурното възпитание

Протестантска работна етика

Италиано веро

Страстите икономови

Пиянството на няколко народа

SHARE
Редактор в юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist и Еuronews. Преводач и криминолог, сътрудник на Института за европейски политики. Живее в Оксфорд.