SHARE

Лондон навярно е столицата на света. Някои ще спорят за Ню Йорк, но има причини това да е Лондон. Модерният Лондон е метрополис, създаден от глобализацията. Разходете се по улиците на Холбърн, спуснете се по ескалатора в метрото и се заслушайте в езиците във въздуха. Италиански се смесва с хинди или мандарин, или испански, или португалски. Разходете се през града, във финансовия квартал, и чуйте дълбоката система на международния капитализъм. Лондон е банкерът на планетата. 

Лондон е древен и същевременно нов. Той е по-скоро град-държава с култура и икономика, които въртят света. Лондон успява да бъде Лос Анджелис, Вашингтон и Ню Йорк, събрани в едно. Представете си един и същи град да е дом на Холивуд, Белия дом, Медисън авеню, Уолстрийт и Бродуей. Лондон е нещо подобно. 

Модерен Лондон процъфтява върху идеята, че един град може да бъде глобална съвкупност от общности, световен търговски център, глобална медийна машина и най-вече място, където всеки е толерантен с останалите, или поне в по-голяма степен. Идеята е, че да бъдеш свързан с останалия свят е нещо невероятно. Но какво става с Лондон, когато тази идея неочаквано се изплъзне? 

Лондон, международната гара Сейнт Панкрас, чудо на викторианската архитектура, възкръснало за XXI век, отваря преди десет години като въплъщение на една определена идея: Британия е част от нещо по-голямо от себе си; да бъдеш в разбирателство с група нации е точно толкова лесно и естествено, колкото да се качиш на влака.

В началото беше едновременно шокиращо и вълнуващо, че можеш да хванеш влака Eurostar от перона в Лондон, да се плъзнеш под Английския канал и профучавайки през френската провинция, след по-малко от три часа да пристигнеш на Gare du Nord в Париж. Да се возиш на Eurostar означаваше да съзерцаваш двете столици – Лондон, толкова прозаичен и прям, и Париж, толкова романтичен и мистериозен, с тяхната дълга история на съперничество и несъгласия, и двете част от един и същ по-голям организъм.

Eurostar символизираше ера, в която Лондон изглеждаше неминуемо засилен към Европа. Поне това беше идеята до началото на процеса, познат като Брекзит. Влаковете все още вървят, но ерата, която създаде модерен Лондон, изглежда е свършила.

“Изпратихме ужасно послание на света и това е много тъжно”, казва Мартин Идън, публицист, който чака да хване Eurostar до Париж, за да отпразнува 43-ия си рожден ден. “Трябва да се сближаваме – казва той за Европа, – вместо да се отдалечаваме.”

Запознах се с г-н Идън, докато се мотаех из Свети Панкрас, в момента, в който Британия официално подаде молба за развод с Европейския съюз. По обяд на 29 март, деня Брекзит, както бихте могли да го наречете, Британия изпрати писмо на Брюксел и отвори две години на преговори над правилата за оттегляне.

Но докато Британия се опитва да помаха за сбогом на вече отчуждения си партньор, с когото са заедно от 44 години, Лондон се изправя в лице с друго предизвикателство: Как един велик глобален град, чиито граждани гласуваха предимно срещу Брекзит на референдума миналата година, трябва да се адаптира към едно несигурно бъдеще, управлявано от принципи, които са противоположно диаметрални на самата му същност? Брекзит раздели Британия от Европа, но също така предизвика разделение в самата Британия, с Лондон на една страна и голяма част от Англия на другата (Шотландия и Северна Ирландия, които също гласуваха да останат, са друга история).

За много хора в столицата вотът миналата година се усеща като отхвърляне не само на Европа, но и на ценностите, които въплъщава Лондон – вероятно най-жизнерадостният и буен космополитен град. Ценности като откровеност, толерантност, интернационализъм и чувството, че е по-добре да гледаш навън, отколкото навътре. И въпреки че чувство на меланхолия се спускаше над Свети Панкрас, докато се разхождах онзи ден, голяма част от Британия празнуваше.

“Величествен момент”, отбеляза на следващата сутрин Daily Telegraph на първата си страница; “Dover and Out” написа Sun [игра на думи от over & out – военна терминология, “прието и край” – бел. прев.], препращайки към Белите скали на Доувър. Но въпреки че голяма част от страната говореше черногледо за наплива от имигранти, ерозията на британските ценности и източването на ресурси от Европа, Лондон остава точно толкова хетерогенно и отворено място, колкото можете да си представите, особено за един метрополис на около 2000 години.

Тук рамо до рамо, в мир живеят някои от най-богатите и най-бедните хора в Британия. Лондон е пълен с британски монументи – Биг Бен, дворецът Бъкингам, катедралата “Св. Пол”, но също и с хора от 270 националности, общо 8,7 милиона жители.

Брекзит хвърля в хаос този огромен експеримент на толерантност. Никой не може да предскаже как ще изглежда градът след 10, 20 или 30 години. Ако спонтанното пътуване между Европа и Британия вече не изглежда толкова просто, ситуацията е същата за лесния обмен на хора, капитал, работа, бизнес и езици. И може би по-важното – вече не е ясно дали това са неща, достойни за възхищение – тук или другаде.

“В момента Лондон е странно място”, казва писателят Никеш Шукла, чиято книга “Добрият имигрант” включва есета от цветнокожи британци за държава, от която те се чувстват все по-отчуждени. Той живее в Бристол, но е израснал в Лондон и градът за него “е въплъщение на това, което Британия означава за мен”.

“Правителството казва, че се опитва да си върне държавата, но в процеса губи сърцата на хората в Лондон”, казва Шукла в телефонно интервю. “Хората се чувстват смутени, защото бъдещето им е под въпрос. Това са хората, които живеят в града и допринасят за обществото, които имат семейства, социални структури и финансова обвързаност, чието бъдеще в момента е под въпрос.”

Какво следва? Никой не знае със сигурност. Британците, които са про-Брекзит, са щастливи, разбира се, независимо от главоболията, които предстоят. Това е вероятно най-шумният и сложен развод в модерната европейска история. Лондон все още гъмжи, метрото е пълно и баровете все още са препълнени. Но това е странен момент. Увереността, която поддържаше един велик град, вече не е убедителна. 

“Не можеш да живееш на остров и да го наречеш твоят оазис”, казва Шърли Уоткинс, 83, докато чака влак за Франция на Св. Панкрас. “Мисля, че е тъжно, че излизаме.”

Хората имат противоречиви чувства за това какво може да се случи с Лондон. “Много от хората на моите години не са щастливи – ще трябва ли да се преместят обратно във Франция?”, пита Антоан Ноло, двоен френско-американски гражданин, който работи тук засега. Но той казва, че вижда и другата страна на аргумента в страната: “Обединеното кралство, изглежда, губи голяма част от подкрепата си, но междувременно по някакъв начин дефинира себе си.”

Живях в Лондон повече от 15 години и се върнах вкъщи, в Ню Йорк, през 2013-а. Градът се е променил много за това време и мястото, което напуснах, ярко се различава от това, в което пристигнах. Почувствах го по-отворено, по-интернационално, по-ентусиазирано, по-вълнуващо. Храната е по-добра и всичко работи до по-късно. Съседите ми сякаш идват от множество държави, а разликите ни са някак изличени, защото всички ги споделяме.

Градът е забогатял, което не е непременно нещо добро: центърът е станал всичко освен нещо, което можеш да си позволиш. Руски олигарси и други членове на световния ултрабогат елит са прокопали улиците, за да построят огромни комплекси, пълни с плувни басейни и паркинги за жилища, в които планират да живеят едва няколко седмици на година.

Европа, която ни се струваше като далечна идея, в един момент изглежда на прага ни. Тълпи от французи, после поляци, испанци, по-късно и румънци се нанесоха. Всеки път, в който отидеш в арт галерия или на кино, можеш да се усети как британската култура извлича ползи от европейското финансиране. Появата на смешно евтини нискотарифни самолетни компании направиха пътуването до Европа почти толкова лесно, колкото и това с влак. Тони Блеър, премиер през по-голямата част от това време, обичаше да прекарва ваканциите си на места като Тоскана, Италия.

Връщал съм се няколко пъти, откакто си тръгнах, но именно през тези две визити в последните няколко месеца срещнах нещо различно: страх за бъдещето и дилема у повечето небританци дали мястото им е тук или не.

“Дори за тези, които не са говорили за напускане, съществува нещо безвъзвратно прекъснато във връзката им със страната”, казва Иан Дънт, редактор на уебсайта politics.co.uk. “Когато хората казват, че са настроени изключително анти-.имигрантски, никой не мисли, че това е насочено към немски архитекти или френски адвокати. Но дори тези хора започват да чувстват, че страната става студена, злостна и безразлична към тяхното присъствие, ако не и явно враждебна към тях.”

Лондон е голям, тромав и постоянно променящ се. Той не се поддава на лесна дефиниция.

Тук въпреки антимюсюлманските, антиимигрантски настройки, които захраниха вота Брекзит, е първият мюсюлманин, кмет на Лондон, Садик Кан, чиито родители, шофьор на автобус и шивачка, са дошли от Пакистан. Тук са интернационалните финансисти и плейбои, еврократи и евробоклуци, а също и икономическите мигранти от Испания, Португалия и други изоставащи европейски държави, скупчени в миниатюрни апартаменти по края на града и работещи в кафета, на строежи, в хотели.

“В Лондон никога не се чувствам като аутсайдер, защото тук всички са аутсайдери”, казва Паоло Мартини, 32, фризьор, с когото се запознах в Кентиш Таун и който идва от Бразилия, има съпруга полякиня и дъщеря британка (по рождено право). Той е живял тук повече от десетилетие; кой знае какво ще означава Брекзит за неговото семейство?

Част от това, което прави Лондон различен, е колко близко е вплетено всичко, хората от различни икономически среди и от различен етнически произход. Всеки квартал има богатите къщи и социалните домове, понякога на една крачка разстояние един от друг.

“Не става въпрос само за теб и мен или за богатите и бедните”, казва Дара Джаран, 25, агент недвижими имоти в Килбърн, чиито родители са от Франция и Иран. Той сравнява разбърканите квартали в Лондон с хомогенните предградия в периферията на Париж, дом основно на арабски имигранти. “Тук всичко е смесено.”

Поглеждам надолу от Kilburn High Road от офиса му и виждам какво има предвид. Полски магазин за деликатеси се намира до италиански ресторант, а срещу тях английски пъб съжителства с халал месарница. Има магазин за мебели, класическо fish and chips заведение, дамско фризьорство, луксозен магазин за бани, няколко бляскави кафенета и интелектуалното кино Trycicle Cinema, с програма, която се нрави на хипстъри и киномани.

“Единственото, което не виждаме тук, са англичаните”, казва Джариан. “Те се местят в провинцията или в предградията.”

През февруари политическо шествие привлече тълпа недалеч от Хайд парк. Необичайното – или поне това, което щеше да е необичайно в друг град – е, че кандидатът, в чиято чест беше шествието, Еманюел Макрон, е кандидат-президент във Франция. Макрон дойде в Лондон, защото около 270 хил. французи живеят тук – достатъчно да основат свой собствен град.

Times of London, собственост на Рупърт Мърдок, който не е фен нито на Европейския съюз, нито, между другото, на Франция, изпрати политическия си репортер Патрик Кид да пише за събитието.

Той не можеше да каже на читателите си какво точно каза Макрон, защото както сам разду в статията си, той не говори френски, въпреки че го е учил в училище. Но защо трябва да прави усилие, беше идеята, когато е толкова лесно да се подиграва на французите, че са французи, и когато да бъдеш англичанин означава да се мислиш за нещо повече от съседите си?

“Г-н Макрон не попита в коя посока е гарата дори веднъж”, написа Кид, загатвайки уроците си по френски от училище. “Той дори не каза “zut” или ”bof” [популярни френски възклицания – бел.пр.]. Човек може да се чуди дали той въобще е французин.”

Висотата на Кид не е изненадваща, вземайки предвид факта, че вестниците на Мърдок и останалите десни новинарски медии са прекарали десетилетия в подхранването на остарели антиевропейски наративи, които са отражение на евроскептичното крило на Консервативната партия. Ако Лондон или поне по-голямата част от Лондон е приветствал и толерирал всички промени, много хора в Британия, особено от по-старите поколения, се жалват, че не разпознават страната от тяхното детство.

Популистките таблоиди подхранваха това неспокойство и презрение, често покривайки го с прости стереотипи и изобразявайки всеки, който се противопоставя на този тип журналистика като досадно политически коректен. Те използваха груби метафори от Втората световна война по време на мача Англия – Германия. Те се подиграваха на Европа като място на зелки без чувство за хумор и ядящи чесън жаби, осмивайки Европейския съюз като непробиваема, безконтролна бюрокрация, която смуче британски пари и налага смешни, обременителни закони върху едно неинформирано общество. Безпочвеният аргумент беше, че мултикултурализмът е причината Британия да губи перспективата над това, което трябва да бъде.

“Ние развяваме британския флаг, не тези ужасни неща, които слагате на опашките си”, отсече бившият британски министър Маргарет Тачър по време на конференция на Консервативната партия през 1997 г., след като видя миниатюрен British Airways 747, чиято задна страна е декорирана с картина от чужда държава, част от краткотрайно усилие за отпразнуване на глобализирането на авиолинията. След като изкопава кърпичка от чантата си, тя я мята върху опашката на самолета. (“За Бога, не може ли да имаме британски дизайн?”, добавя съпругът ѝ Денис.)

Ирония на съдбата е, че именно мадам Тачър може би е тази, която роди модерен Лондон, когато нейното правителство дерегулира финансовите пазари през 1985 г. в т.нар. Big Bang, проправяйки път за издигането на града до глобален финансов звяр. Девет години по-късно, тунелът под Ламанша отваря победа на практичната мисъл (освен всичко сред аргументите на противниците присъства и този за бесни кучета, които могат да се промъкнат във Великобритания от континента) и апогей на инженерната наука, който изглежда побеждава физическите  и метафоричните закони на Английския канал.

Избирането на Тони Блеър за премиер през 1997 слага край на 18 години управление на торизма и отваря врата на ера, в която да принадлежиш към Европа бе нещо модерно. Да говориш чужд език изведнъж стана, накратко, О.K. И през 2012 г. Лондон беше домакин на летните олимпийски игри, рекламирайки себе си като столица на света и доказвайки колко гладко и радостно това многоезично място работи, когато си постави цел и колко необичайно добре хората, които живеят там, се разбират.

“Хората тук идват от всякакви народности и просто се разхождат наоколо – Кристина Барба, 23, Испания, ми каза, – и чувството е абсолютно естествено.”

Тя плаща 750 щатски долара на месец за стая в къща, която е на края на града (достъпни жилища в близост до центъра няма) със седем съквартирантки, сред които и нови попълнения от Италия и Румъния. Тя работи в Brick Lane, дом на огромна популация от Бангладеш, в Absence of Colour, магазин, който продава скъпи монохроматични облекла на исландски дизайнер.

“В Испания се чувства разделение между испанците и хората, които изглеждат различно – казва тя. – Но тук няма разделение. Всички просто съжителстват.”

Загубен ли е Лондон? Ни най малко, казват тези, които гласуваха Британия да напусне ЕС. Те твърдят, че Лондон е възвърнат. 

Суматохата е странна. Строителни екипи все още издигат сгради, монументи от бъдещето на Лондон, като че ли нищо не се е променило. Но може да го чуеш дори в стъпките им – банки, инвеститори и други компании правят непредвидени планове за преместване другаде, ако е нужно. А тогава? 

Как дефинираш Лондон? Не го правиш всъщност. “Това е акордеон, който вдишва и издишва”, пише канадският автор Крейг Тайлър в Londoners, неговия портрет на града, описващ постоянно променящото се население. 


На ъгъла на Brick Lane и Fournier Street, една пряка от подредени в редица градски къщи за милиони долари, стои джамията Brick Lane, огромна тухлена сграда, която представя Лондон в цялата му практичност.

Построена през 1743 г. като протестантска църква от френски хугеноти, избягали от религиозните преследвания, тя се превръща в методистки параклис през 1819 г. и след това, в късния XIX век, синагога за евреите, които бягат от едно различно преследване в другата част на Европа. Най-накрая, през 1976 г., тя е трансформирана в джамия, за да приеме най-новата вълна от имигранти от Бангладеш. Никой не смята, че в това има нещо странно.

Същевременно никой не твърди, че Лондон е утопия. Расизмът надига глава. Преди две години роденият в Бангладеш кмет на района Tower Hamlets беше принуден да напусне офиса си, след като съдът откри, че по време на кампанията му е извършена изборна измама по няколко параграфа. Беше грозен момент, изпълнен с обвинения (и отричания) в расизъм. Но хората продължиха напред.

“Лондон, изглежда, работи, независимо дали случайно или по план”, казва Джон Бигс, който поема длъжността на областен кмет след скандала. Tower Hamlets включва не само Brick Lane, но и луксозни комплекси и някои от най-бедните жилищни имоти в страната, тъй че той има много избиратели, на които да се харесва. “Сработваме се, защото сме толерантна група и преодоляваме нещата заедно.”

Също както джамията Brick Lane, Лондон преживява поредно прераждане, което е несигурно. Терористичните атаки през март се превърнаха в тест на Роршах за възгледите на Британия не само върху причините за тероризъм, но и върху самия град. Начело с Хан, кмета на града, много лондончани говориха за етническото разнообразие сред жертвите и заключиха, че не е правилно да се демонизира една цяла религия заради действията на един ислямски екстремист.

И все пак в Daily Mail журналистката Кати Хопкинс написа, че реакцията на Лондон към атентата само поставя акцент върху пропастта между столицата и останалата част на страната.

Лондон, написа тя, е “град на гета зад тънък гланц от вежливост, който се държи лъснат от кмет мюсюлманин, чието най-голямо постижение е старата работа на баща му”. ”Далеч от това да се разбират един с друг, каза тя, хората се мразят.”

По-късно във Fox News  Хопкинс разшири своята идея за разделение, поставяйки Брекзит в контекста на световно националистко и антиимигрантско движение, което се простира през Атлантика. Лондон е “Обама на стероиди”, каза тя; останалата част на Британия е “в есенцията си Тръмптаун, където аз принадлежа”.

За мен е странно, че някои британци, които живеят извън Лондон, не вярват на града и се чувстват отчуждени от него, имайки предвид колко нужен и централен е той за държавата и колко много хората го харесват, когато идват на посещение. Но нещата, с които Лондон се гордее, го правят лесна мишена. През 2012 г. Тереза Мей, тогавашен анти-Брекзит вътрешен министър и днес про-Брекзит премиер, каза, че разнообразието от езици в столицата помага за разделението на нацията.

“Трябва само един поглед към Лондон, където почти половината от децата в началните училища говорят английски като втори език, за да се видят предизвикателствата, пред които се изправяме като страна”, каза тя. “Това не е честно спрямо никого: как могат хората да установят връзки със съседите си, когато те дори не говорят един и същ език?”

Разривът между това, което тя каза, и това, което лондончани мислят, обяснява защо на Лондон му е толкова трудно в момента.

“Идеята е, че ние сме такива, каквито сме и че сме заедно в това”, казва Виктория Прескот, която преподава английски и кино в Deptford Green School в Lewisham. Учениците говорят 40 различни езика, но се аклиматизират бързо, казва тя, чрез пълно потапяне в курсовете по английски.

Училището набляга на силата в различията и при посещението по време на междучасието се вижда двор, пълен с ученици с различен цвят на кожата и култура, които общуват така, все едно че помежду им няма разлики. Но, разбира се, това е само част от историята. Ребека Къмингс, заместник главен учител в училището, споменава една от съседките си – възрастна дама, подкрепяща Брекзит, която гледа горчиво на ценностите, които училището подкрепя.

“Тя казва например: “Чакам в лекарския кабинет от цяла вечност до една сомалийска имигрантка с четири деца – разказва Къмингс. – Това също е Лондон.”

Подобно чувство се вкоренява в града. Про-Брекзит перспективата се затвърждава и много имигранти – както богати, така и бедни – се чудят дали изобщо има смисъл в това да останат. Как би изглеждал Лондон в такъв случай – можем да предположим.

“Основното ми притеснение е, че когато изритаме европейските мигранти, европейските студенти, европейските банки – кой ще остане?”, казва писателят Шукла. “Ще бъде пълно с туристи, които са дошли да видят кралицата и Тереза Мей.”

Връщаме се обратно на Свети Панкрас миналия месец, когато нямаше официално празнуване на момента, в който премиерът сложи начало на Брекзит. Влаковете за Париж не спряха да се движат. Ничий паспорт не беше върнат на изхода. Но сред тълпата на гарата можеше да се чуе пиано – част от програмата, в която пиана са поставени на публични места и всеки може да посвири.

Стоейки до пианото, Джули Уокър и нейният съпруг, Саймън, казаха, че са избрали творба, която ще изрази тяхната радост, че Британия прави християнски избор и “прекъсва всички връзки” с външния свят, който заплашва амбициите на страната. Песента, за която те помолиха пианиста, Стюарт Йеф, беше Hallelujah на Ленърд Коен.

Беше подходяща за случая – звучи като химн на победата, но всъщност е песен на скръбта.

Автор: Сара Лиал за New York Times

Фотограф: Сергей Пономарев

Превод: Йоанна Маринова

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.