SHARE

“Никой друг актьор не би бил толкова добър в преобразяването от цивилизован, сериозен човек в онзи празнодумен и беснеещ хулиган. Да го виждаш всеки ден как идва на работа елегантно облечен, с някаква благородна нотка, и после да го видиш там да се подвизава като беснеещо джудже… Просто не може да си представите по-голям контраст.”

Това е историята на Брунхилда Помзел, един от последните хора, работили в сърцето на Нацистка Германия – Министерството на пропагандата. Там тя е била секретарка на един от демоните на XX в. – Йозеф Гьобелс, част от най-тесния кръг на Хитлер, който по време на целия режим носи титлата “министър на народната просвета и пропаганда”. На 30 април 1945 г. Хитлер се самоубива и в завещанието предава властта на Гьобелс, който обаче служи като канцлер на Германия само за един ден. На 1 май той и жена му отравят шестте си деца и на свой ред също слагат край на живота си.

“Беше рядкост да го видиш сутрините”, казва Брунхилда и затваря очи и подпира брадичката си с ръка, за да си спомни бившия шеф. “Той изминаваше пътя от своя малък палат близо до Бранденбургската порта, до който бе прикачено грамадното Министерство на пропагандата. Минаваше като малък херцог, през библиотекта си към красивия си кабинет на Унтер ден Линден”.

Историята на Брунхилда Помзел, днес на 105 години, ожвивява в едно от първите й интервюта за документалния филм “A German Life“, чиято премиера се състоя тази година на фестивала в Мюнхен. Кейт Конъли от в-к Guardian се среща с нея на свой ред и й взима интервю за британския вестник.

“В малкото време което ми остава – и се надявам това да са месеци, а не години – просто се надявам светът да не се преобърне с главата надолу, както стана тогава”, продължава своя разказ Помзел и допълва: “Въпреки че вече се случиха няколко ужасяващи развоя, нали? Радвам се, че така и не оставих деца, за които да се притеснявам.”

Но каква може да е мотивацията на една ослепяла столетница да разкрие след толкова време действителността, която е живяла като секретарка на Гьобелс?

“Изобщо не е, за да пречистя съвестта си!”, отговаря тя.

Става ясно, че като негова секретарка тя е фалшифицирала статистики, така че да намалява броя на убитите немски войници от една страна и да увеличава цифрата на изнасилванията, извършвани от Червената армия, от друга. Тя описва тази си дейност като “просто работа”.

“Тези хора, които днес казват, че са щели да се изправят срещу нацистите – вярвам, че наистина го мислят, но повярвайте ми, повечето от тях нямаше да го направят.” След възхода на националсоциалистите “цялата страна беше като омагьосана”, твърди тя. “Мога да приема обвиненията, че не съм се интересувала от политика, но истината е, че идеализма на младежта можеше бързо да доведе до това да ти прекършат врата.

Същевременно, за нея това да служи на върховете на своята страна е било чест. През 1942 г. тя е била препоръчана на министерството, защото е била “най-бързата машинописка в държавното радио”. Оттам насетне тя е гледала на работата си като дълг и се е радвала на доверието, което кръга около Гьобелс и е имал. С това са дошли и известни привилегии като високата заплата от 275 марки и известни данъчни облекчения.

Когато жилището, в което Помзел е живеела с родителите си, е било разрушено от бомбардировките, жената на Гьобелс, Магда, ѝ е подарила елегантен дамски костюм от коприна и вълна от шевиот. “Никога не съм притежавала нещо толкова шикозно, нито преди, нито след това.”. Когато децата на Гьобелс са идвали да видят баща си, винаги са я поздравявали.

Самият Гьобелс тя описва като “нисък, но добре поддържан човек, с джентълменски обноски”. Той е носел “костюми от най-добрия плат и винаги е имал малко тен”. “Навярно”, предполага тя “си правеше маникюра всеки ден”. Гьобелс е накуцвал, с което тя си и обеснява “леката му арогантност”, но твърдо заявява, че “нямаше нищо, за което да можеш да го упрекнеш” в работна среда.

Този му образ, обаче, няма нищо общо с това, което тя си спомня, когато Гьобелс излезе пред публика. През февуари 1943 г. той държи известната си реч за “тоталната война” пред огромни маси в берлинския Шпортпаласт, след която Германия губи битката за Сталинград.

“Тотална война е нужна в този час. Ние трябва да сложим край на тези буржоазни нагласи, които виждаме: Измий ми гърба, но не ме намокряй! Опасността пред нас е огромна. Усилията, които са нужни, за да ѝ се противопоставим също са трябва да са огромни. Време е да махнем ръкавиците и да използваме юмруците си.”

Това са думи, които Гьобелс произнася в своята реч, те могат да бъдат чути и днес от устата на някои политици. Но Помзел няма да забрави контрастта между “беснеещото джудже” на публичната арена и “джентълмена” от офиса.

Тя няма да забрави и червенокосата си училищна приятелка Ева Ловентал, която един ден е изчезнала от живота ѝ. Тогава тя е вярвала на това, което собственото ѝ министерство е казвало на целия немски народ – евреите са изпратени в Судетската провинция, за да заселят региона. “Вярвахме го, поемахме го – звучеше напълно вероятно.” За онова време, тя отказва да приеме, че това е било наивност.

Години след края на нацисткия режим, през 2005 г., тя решава да разбере истината за приятелката ѝ от училище. Архивите разкриват, че Ева е била депортирана в Аушвиц през 1943 г. и е обявена за мъртва през 1945 г.

През същата година, в която приятелката и е била отведена в лагера на смъртта, нейният работодател казва в своята реч пред Шпортпаласт, че “нещата са отишли толкова далеч в Европа, че човек не може да назове заплахата, заплаха, ако е причинена от евреин.”

През годината, в която приятелката ѝ умира се разпада и нацисткия режим. Тогава приключва и животът на Брунхилда Понзен, такъв какъвто го е познавала. На 1 май 1945 г. тя и колегите ѝ са знаели, че това са последните дни на режима. За да крият чувствата си “трябваше да сме сигурни, че алкохола няма да свърши”. Тогава при тях идва един от съветниците на Гьобелс и им съобщава, че предишния ден Хитлер се е самоубил, а днес и Гьобелс е отнел своя живот. “Ние го попитахме: И жена му, ли?”, “Да.”, “И децата?”, “И децата също.”

Тогава тя и колегите й откъсват бял плат, готови да се предадат на руснаците. Докато те обсъждат как да подходят, Помзел решава, че ще каже истината. “Работих като машинопистка за пропагандното министерство на Йозеф Гьобелс”. Това ѝ признание я отвежда в руски затворнически лагери, където престоява пет години. Чак, след като излиза от там, разбира истината за “въпроса с евреите”, както тя нарича Холокоста.

След като изслушва нейната история журналистката от Guardian заключава: “Често признанията в края на живота са изпълнени с чувство на вина. Но Помзел е непреклонна. Докато запазва грация и жестикулира бурно с широка усмивка на лице, изглежда всякак тя дори си възвръща жизнеността с упорството, че тя просто е действала по същия начин като повечето други немци.

* Текстът е основан на статията на Кейт Конъли във в-к Guardian и по него работи Йордан Цалов

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.