SHARE

Самуиле, какво стана с плановете ти да станеш първият демократично създаден олигарх?

Вървят абсолютно по план. Както е ясно, олигарх се става първоначално тихомълком, снижаваме се първо, минават там всякакви възможни бури, които могат да минат, и вече впоследствие, когато съм набрал достатъчна инерция, купувам футболен отбор. В момента част от тези неща са – да се направят максимално много ЦСКА-та и след няколко години аз ще ги купя всичките. И ще ги слея. И ще е ясно кое ще е ЦСКА-то на ЦСКА-то. И така, ще стане много добре за имиджа на един олигарх да обедини ЦСКА-тата примерно. Въпреки, че се ослушвам и за „Левски“, и там нещата не са добре. Ако вятърът повее натам, ще ги купим колегите и тях.

Готов ли си в името на националното единство да обединиш „Левски“ и ЦСКА?

Ами аз съм си мислил по този въпрос и според мен, ако обединиш „Левски“ и ЦСКА, трябва да ги обединиш в две различни дивизии, т.е. да има все едно първи отбор и втори отбор. Вторият отбор е ясно кой ще бъде. Но това вече са проекти, които аз с моите съветници ще оформя по-натам, сега не искам да спекулирам извънредно, да се тормозят феновете, да скачат, няма смисъл да се снишаваме в момента. Пък и да видим – дали сме с Русия, дали сме с Америка… аз предложих вчера да сме с Китай.

То има полза от това.

С Китай има най-много полза. Китайците най-малко са ни взели досега. Също, не си видял пиян китайски турист, не си видял пиян китайски военен да тормози български семейства. Последните 70 години нямаме проблеми с китайците. Те наистина произвеждат, докато другите само изнасят суровини по поръчка, така, че при Китай всичко е стабилно.

Добре, кажи сега малко по-сериозно, полагаш ли усилие да си смешен или ти се получава?

И двете. Никога не съм си казвал – дай да бъда супер-сериозен и да се влея в потока от супер-сериозни хора. От друга страна, не е толкова трудно, с оглед на реалността. А реалността става все по-смешна. За някои хора става и тъжна, зависи как гледаш на света, но аз предпочитам да гледам повече от смешната страна, защото иначе има шанс да се потиснеш много и да изпаднеш в депресия.

В тоя смисъл, сигурно е много по-лесно да се прави медия номер 37 ?

Да, за медия номер 37 искам да ти се похваля, че тя продължава да бъде номер 37 в страната, но е номер 32 в света. С оглед, виждаш какви са процесите по цял свят.

Ти често се шегуваш с политици, защо политиците са такъв благоприятен материал за сатира?

Политиците, сами по себе си, окупират голяма част от медийното време, задават голяма част от обществения ред, другата част я задават разни инциденти и трагедии. Тоест, политиците задават темите. Примерно, днес ще се обсъжда някакъв закон за бурките, да речем, а бурките не са били довчера никаква тема. Но, понеже някой от политиците е решил, че това трябва да се обсъжда, бурките стават тема, която се дъвче седмици наред. Нормално е тези, които предлагат такива идеи да получават медийно внимание и като получат медийно внимание рефлексът в сатирата също е голям. Сатирата използва вече познати и наложени образи, аз не мога да си измисля нищо, защото никой няма да го разбере. То ще се превърне по-скоро в литература, където ще си напиша някакъв примерно криминален роман, който не е върху общественото, той е по-скоро нещо странично.

Заради това ли всъщност и диктаторите са толкова смешни, защото диктаторите са много благодатен материал за шеги?

Диктаторите концентрират цялата власт в себе си и цялото внимание. Изглежда че диктаторът решава кой ще играе в „А“ група, диктаторът решава кой да се опраска, диктаторът решава кой ще ходи на разходка в Сандански. Диктаторът като концентрира толкова много власт и внимание върху себе си, е съвсем нормално и лесно да се правят шеги с него. Той е единственият, който носи политическа личност, другите около него са пионки които са лесно заменими. Те са скучни от гледна точка и на хората, и на сатириците.

Те нямат собствени лица ли, какво?

Ами да, те са абсолютно лесно заменими, като да вземем един Христо Бисеров, смешки могат да се взимат покрай неговото дело или ако не се е изказал там нещо за вадене на зъби. Т.е. някакви такива кратки неща, но той самият е скучен, не е лицето.

Докато в ДПС имаше един Доган, който разпределяше порциите в държавата. Един Доган в случая е много по-благодатен и лесен за сатира.

Ето ти противопостави литературата на актуалната политическа сатира. А Алеко Константинов преди 130 години така ни разказа България, че до ден днешен изглежда всичко същото.

Ами то си е същото. Той е направил в онова време това, когато медиите не са бълвали толкова информация. Тук се закачаш за нещо актуално, което след два дни е отшумяло, т.е. дори и да направиш някакви по-общи изводи, винаги можеш да използваш за доказателство нещо много актуално. Някакъв процес, който се случва в момента, за да засилиш думите си и тезите си, докато по времето на Алеко не са излизали новини през 15 минути, не е имало интернет. Там процесите са били по-бавни и затова неговите текстове са доста по-общи. Затова и завземат събития, актуални не само за тяхното време, ами доста по-повтаряеми процеси.

Ти създаде семейство наскоро, даде на обществото един нов цесекар…

Още не е ясно. Не е ясно, не го е казал. Като го каже, ще го запиша и после…

Това не означава ли, че се чувстваш все пак оптимист за бъдещето на България? Ти си тук, имаш семейство, занимаваш се с много неща?

Виж, България поне последните 100 години е преживяла далеч по-ужасни неща. Преживяла е войни, преживяла е отвратителни тоталитарни режими, преживяла е грандиозни икономически кризи. В България в момента, колкото и зле да ни изглежда настоящето, и безперспективно, според мен това е грешен подход на ума. Трябва все пак, гледайки в миналото, да не си казваме, че кренвиршите са били истински. Защото може и в миналото да е имало някакви такива неща, които днеска да ни излглеждат по-хубави, но като цяло сега живеем възможно най-добре и най-мирно. Надявам се да продължим да живеем така, и по-хубаво, отколкото да се влошаваме.

В какво виждаш надеждата – в това, че по принцип нещата се оправят или в нещо конкретно?

В това, че и цивилизацията като цяло, и България, са постигнали поне в нашия си географски регион един сравнително траен мир, което в перспективата на историята е доста трудно нещо и трябва да се задържи. Тоест, каквито и вражди да има и спорове и т.н., те трябва да бъдат оставени по-скоро на дипломатическия терен, отколкото да се въоръжим и да се изтрепем в една трета световна война. Защото, ако все пак има трета световна война, аз се надявам да оцелея толкова, че да стана новия Хашек, но предпочитам да ми е по-скучно.

Тоест, ти си за мир и за платноходки?

Ами може и за платноходки… ама един такъв умерен мир. Нека по-далеч от нас да се случват някакви военни действия и да се караме във Фейсбук – това е ок, но тук да си е добре.

Може ли тогава, в такъв случай, да се говори за отговорност на поколенията? Защото след 20-тина години твоето поколение ще е това поколение, което ще определя съдбата на България. Моето ще е отстъпило вече малко от тези позиции, може ли въобще да ни сравниш с твоето поколение и въобще дали това има някакво значение за бъдещето на България?

Разбира се, че поколенията са различни. Най-малкото, израснали сме по различен начин. Като родител и аз сега ще видя евентуално кои са по-различните неща, докато израства моето дете от това, когато съм израснал аз, и е нормално като израснеш в различна среда да имаш различни виждания за живота и за света. Съвсем нормално е поколенията да са различни, но от друга страна, много по-важни са личностите. Все пак, личностите винаги побеждават масите. Дори и да събереш няколко милиона души да веят знаменцата, те веят знаменцата в полза на една личност, или съвкупност от няколко личности.

Ти не обвиняваш ли по-възрастните поколения за това, че не са свършили някаква работа преди тебе?

И да обвиня някое поколение, някой си казва „Ами те другите са по-виновни от мен“, ако е представител на това поколение. Това е безсмислено упражнение да обвиняваш някаква безлична маса.

Да, разбирам те. Добре, иска ми се да останем около темата за литературата. Моите племеннички учат в момента български език и литература. Литературата, отнасяща за времето преди Освобождението, на тях им е трудно да я възприемат, тя е пълна с непознати реалии – животът на село, животът в Османската империя… Мислиш ли, че все пак трябва да настъпи някаква промяна в учебната програма по литература?

Смятам, че самата програма в училище не е много рационална. Смятам, че да научаваш някакви неща, защото са написани в една книга, за да ги разкажеш в рамките на един срок, те обрича да ги позабравиш. Ако всеки човек се замисли какво е учил в училище, ще си спомни някакви епизодични неща, които са му останали в съзнанието, поради някаква причина, която не е тази, че му е било примерно лесно или дори интересно. Процентът на неща, които ти остават в главата е малък. Според мен по-интересно е да се задава проблем и той да се разглежда от литературна гледна точка, от историческа гледна точка, дори от научна гледна точка и не съм аз този, който може да определи и да дефинира в рамките на едно интервю, каква трябва да бъде реформата, защото това важи за целия свят, не само за нас. Въпросът е, когато нещо те удиви и се заинтересуваш от него, да влезеш в интернет и да отделиш 15 минути да прочетеш няколко неща, ще ти остане много повече в главата, отколкото ако някой ти е казал – „В сряда между 2 и 4 трябва да учиш еди-какво-си“ , а в теб бушуват в момента хормони и това не те вълнува. За мен трябва да се открие такъв нов модел на образование, който да е по-рационален, защото в момента се разчита на количество, а не на качество.

На тебе интересно ли ти беше по литература в училище?

Не. Аз винаги съм имал различни вкусове за литература и не съм разбирал защо нещо, което не ми харесва като стил и не ми се нрави, да го чета. Погледът ми минава между редовете и за мен е било загуба на време. Много неща, които съм чел тогава, и сега бих ги чел. Сега ги разглеждам по друг начин, защото най-малкото един класик е писал книга за своите връстници. Той не е писал детска литература. Примерно, едно е да четеш Астрид Линдгрен. Друго е да четеш Виктор Юго. Посланията са различни. Едно дете наистина не разбира това, което казваш. Не разбира понятията, не разбира живота тогава. Тоест ти, когато си научил малко повече виждаш света, когато растеш. Той се разширява, става по-голям, по-голям и всеобхватен. Времето се разширява. Затова, според мен, някои неща просто не са за училище. Някои неща трябва да ги откриеш по-късно.

Можеш ли да дадеш пример с автор който си преоткрил в по-късни години?

Един от тези автори е Марк Твен, но не говоря за Том Сойер и Хъкълбери Фин, които са пакостливи сюжети, а за “Принцът и просякът” – една книга, която като дете ти изглежда просто смяна на роли. Някакво приключение изпълнено с различни поуки, с различни социални послания дори. И няма как едно дете без да има някакъв бекграунд в съзнанието си, да го прочете и да го разбере. Говоря ти за дете. Мисля, че съм го чел във 2-ри или в 3-ти клас, което е под 10 годишна възраст, когато наистина е трудно да оцениш едно такова произведение.

Тогава го четеш като една приказка с щастлив край?

Точно, все едно дете да чете библията. Има версия „Библия за деца“, където са опростени нещата, по-лесни за смилане, но тогава ти губиш голяма част от Библията.

През 2013-та година имаше масови протести, дори участвахме в част от тях заедно с теб. Мислиш ли, че те промениха България по някакъв начин?

Разбира се, промениха и хората, участващи в тях. Донякъде промениха и политиците, донякъде показаха, че сме много лесно разделими. Дори хората, които участваха в тези протести, в момента са разделени и взаимно се упрекват за различни неща, за различни провали. Същевременно, протестите не промениха нещата така, както протестиращите искаха. Доста козметично ограничиха влиянието на Пеевски – огънят на този протест в началото. Не спряха мафията, не спряха корупционните схеми, не промениха съдебната система, но се заговори за тези неща.

А какво промениха тогава?

Промениха възприятието на хората. Много хора вече виждам, като нас, които следим медиите, и е нормално да знаем кой какво иска да направи с някоя публикация. Все повече виждам хора, които се съмняват в разни глупости – четат ги, дори да ги споделят. Знаят, че това не е напълно вярно. Те използват информацията като някакъв вид развлечение и до известна степен хората са по-трудно манипулируеми.

Искаш да кажеш, че са се появили повече критични хора?

Има повече критични хора и хората стават по-критични.

Добре, а какво няма да е вече същото след 2013-та година? Освен тези критични хора. Може би те са важни, и затова държавата тръгна напред, да има някаква критична маса…

Едно от нещата, които няма да са същите, е КТБ. Това са конкретни неща. Дори и да има следваща банка, която прилича на КТБ и [която] донякъде е известна, хората се интересуват от това. Вече се осъзнават по какъв начин се използват срастванията на институциите. Преливането от частно в държавно, по протекциите и т.н. Хората все повече ги виждат тия неща. И на лично ниво, хора от различни браншове, от различни населени места ги виждат тия неща. Според мен това е бавен процес, но може би ще се появи нов вид гражданска енергия след години, която ще се противопостави на това.

Това означава ли, че според теб хората след 2013-та година повече мислят за това кое е справедливо? Мислят за справедливостта в обществото?

Именно. Смятам, че и това е едно от нещата, заради които хората от тогава се разделиха помежду си, защото спорят именно за справедливостта, подозират се и себе си. Те стават по някакъв начин самокритични, хайде не самокритични като личности, но като някаква общност, която се критикува сама себе си, търсейки алтернативи. Понеже това статукво е много силно трябва да има много силна алтернатива. И докато тя не се появи, никой не може да припознае нещо такова като силна алтернатива. Ако се появи една силна алтернатива, тя може да издържи на критиките. Докато сега, в момента, когато има всякакви критики, дори и слухове и злонамерени неща, тя трябва да може да ги издържи тия неща, тя трябва да бъде една качествена алтернатива и всичко друго ще бъде нещо на мускули – някой който е решил, че е рицар, но всъщност е Дон Кихот.

Алтернатива? Сигурно под алтернатива визираш политическа алтернатива?

Да, алтернатива на политическото ни статукво. Политиката ни в момента не е само политика. Тя е икономика, тя е всякакъв вид… тя е като един огромен апарат, който не е регламентиран – от тука до тука е тая алтернатива, трябва да се изреже и да се сложи друга, тя е цялостна и дори в обществото малкият човек по един или друг начин е част от това статукво или пък не е част от него.

През 2013-та година някои хора казваха, че има едно мълчаливо мнозинство, което не иска промяна и което е готово да живее както сега …

То не иска нищо, то отива да търка талончета. Ще го дадат по телевизора това мнозинство, то може да има някакво мнение, което не защитава особено усърдно, него не го вълнува особено какво се случва, то си седи вкъщи и пасува. То не би излязло, ако не е нещо директно в двора му да се случва, когато ще е прекалено късно.

Такова мнозинство има, то е сред младите хора, сред възрастните хора, сред хората в провинцията. Да, наистина съществува и това са много от хората, които не гласуват. Това са хора, които по един или друг начин се борят да оцеляване и нямат време и енергия да влагат в други неща, които са извън техния бит. Това мнозинство нито помага, нито пречи, то е просто един тих свидетел.

Ти връщаш топката при активните хора пак?

Да. Те може би трябва да работят, за да превърнат това това мнозинство в малцинство. Да активират, да извлекат, евентуално, да вдъхновят хората.

В този смисъл, литературата, сатирата, дали играят ролята на нещо, което събужда, на нещо, което ги задейства?

Виж възрожденците, които са използвали литературата и сатирата за просвещаване. Там процесът е бил сравнително бавен, но реално не чак толкова. Хората са четяли с жажда различните вестници, които са издавани в малки тиражи, за по две-три бройки, кой както успее. Сега имаме обратното, сега имаме зверски много информация. Зверски много информация, която много бързо се появява и потъва. Сега пак имаме един също толкова бавен процес, защото с един текст, който примерно преди 150 години е можело да повлияе много и да остане като класика в съзнанието на хората, сега един такъв текст на практика няма как да се появи. Появяват се много качествени текстове, много качествени елементи на литература, на театри, дори на постановки, но те бързо биват забравени, точно защото ние имаме ежедневна възможност да развличаме ума си с всякаква информация.

По-скоро искаш да кажеш, че такъв текст може да се появи, но той няма да бъде забелязан?

Няма да е толкова силен, т.е. той трябва да е цяла вълна. Не може да бъде единичен или няколко тук-таме прояви. Трябва да бъде цял вид вълна, която да промени мисленето на хората и според мен и такава вълна горе-долу има. Всеки човек като види, че нещо му харесва, той започва да търси още от същото.

Положителна обратна връзка?

Да. Това беше, когато преди време съм израснал през 90–те, примерът ми за хумор и сатира беше „Каналето“, беше „Клуб НЛО“ и т.н.. Но, по едно време като се появи интернет и като започнахме да си теглиме съдържание, един приятел ми даде дискове със „South Park”. Като изгледаш „South Park”, не можеш да се върнеш на обратното ниво. Започваш да търсиш нови и нови неща, които са подобни и на такова ниво. Започва да ти се разширява кръгозора, мирогледа и наистина да се формираш по друг начин. На мен ми съвпадна и с тези години, в които трябваше да се оформям като личност. Усещаш промяната си, след като си изгледал някакви такива неща.

Чудя се колко ли автори могат да споменат „South Park” като вдъхновение.

Нека не забравяме, че авторите на „South Park” още отпреди тези вълнения в Европа с радикалния ислям в Европа, бяха обект на смъртни заплахи заради това, че се бяха опитали да рисуват Мохамед. Така че, общо-взето, сатирата доста често предвещава какво ще се случва по света.

Значи да гледаме по-сериозно на смешните неща?

Смешните неща не винаги можеш да ги базираш на някакъв по-задълбочен анализ. Можеш да стреляш напосоки с някакви сюжети и много често да използваш някакъв нюх, да нацелиш, примерно както и аз правя в Не!Новините. Сега видях, че за преориентацията на Бойко Борисов към Русия, която се случва в момента, съм написал една статия, която е още от май месец.

Отгатнал си, за съжаление. Смешното в началото вече не е толкова смешно.

Напротив, защо да не е смешно?

Ами не знам, някак си като е на наш гръб….

Не е на твой гръб. Опитват се да създадат илюзията, че нещо което се случва и не ти харесва, е на твой гръб или не. Ти си имаш гръб, ти си го пазиш и си заявяваш винаги твоето становище. Всеки, и Бойко Борисов, в случая, си има гръб. И той си мисли повече за неговия гръб, отколкото ще мисли за твоя.

Мисълта ми е, че сега ще трябват усилия да се обърне кормилото в обратната посока.

Напротив, аз пък смятам, че трябва още малко да завъртим кормилото в обратната посока. Като в Айкидото, като използваш силата на опонента, неговата инерция, защо не?

Добре, това трябва да си го представя. Кажи ми имаш ли мечта как България да изглежда след 10 години?

Не. Мечтите са… обичам примерно като застана някъде сам, да правя така нареченото daydream, тоест да си фантазирам някакви неща, но да мечтая?… Предпочитам да дерзая и да видя какво ще ми се случи. Ако си направиш някаква представа за нещо как ще се случи и то не се случи, има шанс да останеш много разочарован. Когато си разочарован, ти сам се спираш да дерзаеш в тая посока.

Чакай, чакай, това означава ли, че не си поставяш цели?

Поставям си цели.

Обаче, ако не станат… или?

Не, те се адаптират винаги спрямо някакви резултати или някакви неща. Ако си поставиш цел, ти влизаш в един коридор. Това е все едно бягане на 100 метра. Все едно да отида на състезание и да участвам само на едно място, понеже съм дебел, виждаш – няма как да спечеля на 100 метра, затова решавам, че едновременно ще участвам във всички спортове, поне да изпълня олимпийската мечта.

Кажи ми какво какво за теб е патриотизмът днес и ти патриот ли си?

Всеки човек трябва да е патриот. Най-малкото защото трябва да обича родителите си. Освен ако не са гъзове, нали. Всеки е възможно да е патриот.

Но патриотизмът днес много се променя в нещо, което трябва да демонстрираш. Подобно на религия, патриотизмът се превърна в някакъв вид футболна манифестация. Докато във футбола е ОК аз да съм от един, ти да си от друг отбор. Да спорим, да се караме и да е ясно, че няма да си променим мненията и няма да се превърнем в агитки. Накрая да изпием по една бира и да си говорим за нещо друго.

Всички други теми ги превърнахме в това нещо. Тоест, ние да си знаем, че сме опоненти, да се опитваме да се надцакаме с някакви разговори, без да допускаме опцията да се опитаме да се убедим един друг. По-скоро да се скараме и да покажем кой е по-голям в тая тема. Та и патриотизмът се превърна в място за конфронтация, защото патриотизмът показва в момента какво не ми харесва у другите. Какво трябва да спрем, да ограничим, да запазим, а не да развием.

Смяташ ли, че България има в момента ясно дефинирани национални интереси, които да речем, който и да дойде на власт ще ги следва?

Ние нямаме такива близки цели за след 10 години какво да се случва. Дори някакъв енергиен проект нямаме, абсолютно всичко ни разделя в момента. Няма как съвременният патриотизъм в България да не ни разделя, защото някои хора го възприемат по един начин, пречупват го през някакви свои пристрастия. Много патриоти искат да отидем към Русия, защото така им харесва, някакъв моден и съвременен образ на патриота. Много патриоти пък искат нещо друго. Въпросът е в това, че в момента има борба кой да се нарича патриот. Все едно е някаква марка.

Както и кой има право да се нарича ЦСКА в момента, което е абсурдно. Не може да заявиш на някой, че не е патриот, защото няма твоите виждания. Човекът си обича страната и най-малкото всички искат, или поне така изглежда, България да стане една по-хубава страна. Въпросът е, как да сторим това, без да се обвиняваме за изменници непрестанно. И това го правят всички страни, всеки гледа другия да го зачекне за това, че е родоизменник. За мен това са прекалено тежки думи за някой, който просто има друго виждане.

А мислиш ли, че е само въпрос на виждания, че всички са еднакви, че всички са еднакво виновни?

Не. Не, че всички са еднакво виновни, говоря ти, че трябва да има по такъв начин устроена среда и начини за дебатиране, така, че по някое време да се стига до някаква истина, отколкото някога да се разделяме все повече и повече. Просто смятам, че в момента методът ни на обществена комуникация е много вреден и той няма да доведе до нищо хубаво. Независимо от това, кой колко е прав и кой колко е вреден и грешен. Това трябва да се промени, за да стигнем поне до някаква истина. Ето, имам една мечта – след 10 години да знаем каква ни е посоката!

След 10 години да имаме една сравнително-ясна посока на нашата страна и яснота къде тя се намира, защото в момента през 2 месеца се въртим и всяка страна започва да скача и да противодейства на поредното завъртане.

Дърпа се някаква черга, която не съществува, поне да имахме някаква черга.

Ясно. Благодаря ти.

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.