SHARE

Старият свят умира. Днес човек може да работи от дома си в София за компания в САЩ, да гледа безплатни лекции на Оксфорд още преди да е завършил гимназиално образование, по-лесно да чете New York Times в интернет, отколкото да ходи до магазина, за да си купи местния вестник или да чака новините в осем вечерта.

По-лесно е да си общуваш с приятел в Индия, отколкото със съседа от долния етаж.

И докато индивидът обръща страницата на историята, то държавата, политиците и бюрократите все още боравят с понятията на миналото. Техните догми обаче не просто не могат да достигнат до новия човек, но и са безсилни пред предизвикателствата на новото време.

„Навлязохме в нова ера. Глобализацията, цифровизацията, задълбочаващите се неравенства, климатичната катастрофа, геополитическите конфликти и тероризмът, ерозията на Европа, кризата на западноевропейските демократични общества, съмнението, което се загнездва в сърцето на нашето общество – това са симптомите на свят, подложен на сътресения.“

„Революция“ на Еманюел Макрон (изд. „Слънце“) е написана в края на 2016 г., по време на кампанията му за президент на Франция. Тогава светът още преживяваше Brexit и избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ и мнозина предричаха, че Макрон няма никакви шансове да застане начело на Франция. В крайна сметка всички президенти на Петата република досега бяха излъчвани от традиционната лява и дясна партия.

Нито една от двете партии обаче не намери свой представител на втория тур. На него Макрон се изправи срещу друг антисистемен играч – проповядващата ксенофобия, национализъм и евроскептицизъм Марин льо Пен.

За Макрон този сблъсък не е аномалия, а е в синхрон със случващото се из целия западен свят. Силите, които наричаме крайно ляво и дясно, първи осъзнаха новата реалност – свят, който вече не борави с идеологиите на миналия век, и това доведе до тяхното надигане в Европа и САЩ.

„Какво е общото между консервативната левица, която се обявява в защита на съществуващите статути, проповядва затваряне на границите и излизане от еврозоната, и социалдемократическата реформистка и проевропейски настроена левица? Почти нищо.

Какво общо има между десницата, която проповядва затворена в себе си идентичност, каквато всъщност никога не е съществувала, и обвинява Европа за всички злини, която пропагандира бруталност в социалната сфера и има двойствено отношение в икономически план, и европейската либерална и социално ориентирана десница? Пак почти нищо.“

Затова и старите големи партии се задъхват от своята собствена тежест, разделени между своите крила на „радикали“ и „центристи“. Така лейбъристите във Великобритания бяха взети на абордаж от последователя на Троцки Джеръми Корбин, а републиканците в САЩ изглъчиха за свой кандидат Доналд Тръмп.  

„Истинската пропаст днес е между консерваторите традиционалисти, които предлагат на французите да се върнат към стария ред, и реформаторите прогресисти, които са убедени, че съдбата на французите е да се устремят към съвременността. Не за да започнат всичко на чисто, нито за да се приспособят сервилно към света, а за да го завладеят, гледайки го лице в лице. “ 

Това е основната теза на Еманюел Макрон. Ако в края на XX в. Бил Клинтън и Тони Блеър говорят за „Третия път“ – намирането на пресечната точка между ляво и дясно – като начин за правене на политика, то днес това не е третият, а единственият път за изправяне пред предизвикателствата на новото столетие и битка със силите, които искат да върнат света в миналото на силната национална държава, намаляването на гражданските свободи и разпадане на международните съюзи като НАТО и ЕС.

Макрон не се смята за носител на „Революция“-та, за него тя вече е настъпила.

„Цивилизацията, в която навлизаме, принадлежи на общество в контурите не само на една държава, а на целия свят. Изградена е от движещи се навсякъде по цялата планета непрекъснати потоци от стоки, хора и пари. Тя разрушава съществуващата подредба на света, основаваща се преди всичко на националните държави, които направляваха живота ни, докато по-голямата част от търговията се осъществяваше в рамките на всяка страна.“

 

Наместо да обещава нова революция, движението на Макрон предлага решения за проблемите на настоящата – от голямата бюрокрация, която задушава бизнеса, през нарастващото неравенство между богатия и бедния, до големите проблеми на света като глобалното затопляне, геополитическите конфликти и тероризма.

Този процес преминава през засилване и преосноваване на Европа, така че тя да бъде фактор в международната политика и да подпомага, а не да пречи на развитието на европейския бизнес. Той преминава и през преосмисляне на националната държава.

„Благодарение на нашата история ние сме рожба на държавата, не на повелите на правото както Съединените щати или на морската търговия както Великобритания. Такова наследство е прекрасно, но същевременно то е и опасно наследство.“

 

Макрон констатира още, че макар държавата да е пазител на свободата, равенството и братството, то нейното разразрастване се е превърнало не просто в тежест, но и контролът й над обикновения човек в самоцел. И така вече Страната живее, за да я има администрацията, а не администрацията, за да я има държавата“.

Но освен преосмисляне на ролята на институциите за Макрон основният стълб е преосмислянето на разбирането за свобода. Тя е индивидуализъм – способността да се отделиш от стадото и предопределния от други път и да постигнеш това, което желаеш.Но свободата е и равенство на възможностите, което предполага всеки да получи възможността да постигне мечтите си, и тук е ролята на държава да бъде гарант, че всеки ще получи качествено образование, ще се конкурира в среда с еднакви правила за всички и ще може да защити човешките си права.

„Вече трийсет години левицата, както и десницата продължават да защитават една система, която насърчава еднаквостта, липсата на диференциация, масовизирането. Не съм привърженик на „егалитаризма“, при който чуждият успех се възприема като нетърпима обида.“

„Революция“ е манифестът на Макрон за бъдещето на политиката, държавата и мястото на човека в новия свят. Дали тя ще бъде възприета просто като предизборно четиво на един далновиден политик или като основополагащ документ на бъдещи прогресивни движенияпо света, които преминават границите на лявото и дясното, предстои да видим.

Едно е сигурно – може да се научи много от човек, за когото всички смятаха, че няма никакъв шанс… Докато не стана президент.

Текстът е препубликуван от най-голямата българска онлайн медия за книги и четене – Аз чета

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.