SHARE

“Тези, които отказват свобода на другите, не я заслужават за себе си.”



Това са думи на Ейбрахам Линкълн – човекът, повел битката за отмяна на робството във всички щати. През 1861 г. той става 16-ият президент на САЩ и първият спечелил кандидат от Републиканската партия, която тогава е само на 7 години.

В своята дълголетна история републиканците са успели да излъчат 18 президенти, много от които са оставили трайна следа в историята на САЩ. Един от най-именитите е човекът, произнесъл думите “Г-н Горбачов, разрушете тази стена!” – Роналд Рейгън. Личност, която промени съдбата на онези, които живеят отвъд Желязната завеса, както и очерта насоките и принципите на съвременния консерватизъм.

Днес, 162 години, откакто е създадена партията на Линкълн, тезата, че онези, които отказват право другиму, не го заслужават, е заменена от предложението на Тръмп на всички мюсюлмани да се забрани да стъпват в САЩ. Днес наследникът на г-н Горбачов – г-н Путин, е един от любимците на републиканския кандидат, а разрушението на преградите отдавна е заменено с първото обещание на Тръмп – стена между САЩ и Мексико.

Днес на Линкълн и Рейгън не им остава нищо друго, освен да се обръщат в гроба, защото тяхната партия не съществува. Това вече е Партията на Тръмп.

“Свободата не е на повече от едно поколение от изчезване” Роналд Рейгън, 1960 г.

Историята на падението на Републиканската партия е дълга. Зародишът на расизма в партията мнозина откриват през 60-те години на миналия век, когато е сложен краят на сегрегацията в САЩ. През 1964 г. президентът на демократите Линдън Джонсън води тежка борба със своите съпартийци, за да приеме Закона за гражданските свободи – актът, с който се забранява дискриминацията по отношение на раса, цвят на кожата, религия, пол или произход.

Това вбесява южните щати, същите, срещу които преди век Линкълн е водил гражданска война за забрана на робството. Тези щати типично са гласували за демократите, но сега се чувстват предадени от партията си. В това републиканците виждат възможност да привлекат расисткия вот и през 1968 г. Ричард Никсън печели президентските избори с т.нар. Южна стратегия. В най-общи линии републиканците започват да правят намеци към расисткия електорат в тези щати, че са на негова страна.

Така за няколко години те започват да печелят изборите в южните щати, да отблъскват малцинствата от себе си и да привличат бивши демократи, които подкрепят сегрегацията.

Впоследствие републиканците осъзнават, че „Южната стратегия“ е нож с две остриета. От една страна, те са успели краткосрочно да печелят изборите, но, от друга, са отблъснали от себе си вота на малцинствата, които стават все по-решаващ фактор с годините. Осъзнали грешката, през 2005 г. председателят на Републиканската партия Кел Мелман се извинява за „Южната стратегия“: “Някои републиканци се отказаха от печеленето на афроамериканския вот, като вместо това се опитаха да спечелят от расовата поляризация. Като председател на републиканците ви казвам, че сме сгрешили”.

В началото на новия век републиканците осъзнават, че основният им гласоподавател – белият възрастен мъж – скоро няма да може да ги изпраща в Белия дом. През годините обаче демократите не са спали и отдавна са спечелили вота на малцинствата.

Оказва се, че републиканците нямат полезен ход. Ако започнат да прокарват политики, с които да се харесат на малцинствата – ще вбесят основния си електорат, ако пък нищо не правят – ще са обречени да загубят бъдещите избори.

Проблемите им само се увеличават след световната финансова криза и края на управлението на републиканския президент Джордж Буш-младши през 2009 г. Мнозина остават без работа и без дом, а безработицата в страната скача двойно от 4,9% в началото на 2008 до 10% през 2009 г.

Вината за това понася цялото политическо статукво, но, разбира се, голяма част от нея е адресирана именно към Републиканската партия, която е стопанисвала Белия дом по това време. Създават се както леви протестни движения, които обвиняват Уолстрийт за случилото се, така и десни, които насочват гнева си към големите правителствени харчове.

Едно от най големите движения, еволюирало като резултат от тези събития, е това на “Чаената партия” – кръстена на Бостънското чаепиене от 1773 г. – един от първите големи протести на жителите на новите колонии срещу Британската корона. В началото “Чаената партия” се представя за движение срещу предложенията на Барак Обама за увеличаване на харчовете за социални програми. Лека-полека обаче движението е взето на абордаж от братята Кох, които започват да инвестират в него сериозни финанси, а Fox News на Рупърт Мърдок започва да налага новите лидери на движението – сред тях е и масово осмиваната за своята некомпетентност кандидатка за вицепрезидент Сара Пейлин.

Братята Кох и Мърдок набързо очертават и новата идеология на движението – популизъм, расизъм и саботаж на правителството, скрити зад маската на либертарианството и идеите на Айн Ранд. От протестно движение “Чаената партия” се превръща в крило на Републиканската партия и постепенно започва да измества републиканци от местата им в американския Конгрес.

Междувременно част от членовете на “Чаената партия” залитат по популисткото и расистко говорене, което получава одобрение, възхвала и съответно широката трибуна на медийната империя на Мърдок. За годините, които прекарва в Конгреса обаче, движението не постига нищо от популистката си реторика, освен че блокира приемането на федералния бюджет и прекрати работата на администрацията за 15 дни. Тези неуспехи на “Чаената партия” да свърши каквото и да било я дискредитира пред избирателите, но движението успя да легитимира популисткото говорене като политическа реторика от най-високата трибуна на американската политика – Конгреса.

Финалният удар, който отвращава републиканския избирател от неговото партийно ръководство, идва през последните години. След като републиканският кандидат Мит Ромни губи президентската надпревара през 2012 г. от Обама, ръководството на републиканците осъзнава, че причината е тяхната силна антиимигрантска реторика.

Голяма част от латинското население в страната изповядва консервативни ценности и по-принцип би следвало да симпатизира на републиканците. Оказва се обаче, че това не е така главно, защото републиканците се опитват да се харесат на основния си електорат – стария бял мъж – с обещания за строгост към имигрантите, която да не им позволи да взимат работата на американците.

За да преобърнат тези нагласи, през 2013 г. група републикански сенатори (включително лица на “Чаената партия”) се опитват да си сътрудничат с демократите, за да прокарат имигрантска реформа, която ще даде шанс на нелегалните имигранти да останат законно в САЩ. Това вбесява електората на републиканците, които отново се чувстват предадени от своите избраници.

И стигаме до 2015 г., когато за президент на САЩ се кандидатира Доналд Тръмп. Пред себе си той има много благодатна почва. Политическото статукво е презирано, новите движения в партията са се дискредитирали, а основният електорат на партията продължава да бъде от вбесени на света бели американци от работническата класа.

Така Тръмп бързо пребори опонентите си – класически представители на мразеното политическо статукво. Гневният избирател не иска представители на политическото статукво – като сина на един президент и брат на друг – Джеб Буш. За разлика от другите републикански политици Доналд Тръмп не прави плахи намеци за расизъм и ксенофобия – той ги крещи. Него не го интересува и печеленето на малцинствени групи, това не интересува и републиканския избирател. Тръмп не харесва и изтърканите идеали, които са в устата на американските политици – саможертва, отечество, воинска чест и т.н. – за неговия избирател това са просто клишета.

В крайна сметка по време на кампанията Тръмп отрече всички идеали на Републиканската партия и избирателите на първичните избори го подкрепиха. Днес и половината елит на партията е на негова страна. Другата част е разкъсана между онези, които осъждат думите му ежедневно, но все още не са оттеглили подкрепата си – като председателя на Камарата на представителите Пол Райън, лидера на мнозинството в Сената Мич Макконъл и сенатора Джон Маккейн. Както и останалите, които отдавна са заявили, че няма да гласуват за него – като двамата бивши президенти Буш и кандидата за президент Мит Ромни. Основните спонсори на партията също няма да подкрепят Тръмп. Братята Кох бяха готови да инвестират 900 милиона щ.д. в надпреварата за Белия дом, но преди дни обявиха, че ще насочат парите си към изборите за Конгрес и местни избори. Оказва се, че тяхното заиграване с популизма в крайна сметка навреди и на тях.

И така републиканците днес нямат подкрепата на мнозинството членове на партията, а тяхното презрение. Дългите години, в които залитат по крайнодясната реторика и популизма, дадоха своя резултат. А популистките изявления, които профанизират политиката, в крайна сметка доведоха до това скандален строителен предприемач, милиардер и водещ на риалити шоу да бъде на самия връх на партията на Линкълн. Днес обаче от устата на Тръмп не могат да се чуят думи като тези на създателя на партията. Посланието е друго.

Съжалявам лузъри и хейтъри, но IQ-то ми е едно от най-високите – и всички го знаете това! Моля ви, не се чувствайте тъпи и неуверени, не е ваша вината.”
 Доналд Тръмп

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.