SHARE

 

Ража Дабдуб пее, композира и мечтае.

Ража Файед ал-Мадхун, както са й пълните имена, се определя като палестинска българка, чиито родители са с корени от Ивицата Газа, но тя е от „Младост“, София. „Дабдуб“ на арабски означава „мече“.

Днес в Личности.

 

Откъде са родителите ти?

От Палестина, но съм родена в Кувейт, а идвам в България на 3-годишна възраст, което ме прави много повече българка, отколкото всякаква друга. И все пак всяко палестинско семейство, каквото е и моето, държи децата да помнят, че идват от Палестина, че това е тяхната родина и че някой ден може и да се завърнат  там.

Мечтаеш ли за това?

Не точно. Не мога да кажа, че мечтая за това. По-скоро мечтая да ида там, да видя откъде идват моите родители, къде са се случили историите, които са ми разказвани, да видя къде са родени. И да е спокойно там. Да мога да мина съвсем спокойно през… Стената или чекпойнтовете. Не съдя кой е крив и кой е прав в този конфликт, просто искам хората там да живеят нормално – в едни и същи условия на мир. Да имат достъп до храна, до образование, да пътуват свободно. Абе… да живеят заедно в мир. Това е. Не искам да се връщам да живея там. Тук ми е добре.

Имаш ли приятели  евреи?

Имам познати евреи, най-вече поради факта, че много рядко животът  ме е срещал с такива хора. Странно е, че винаги ме питат дали мразя евреите… А аз като като се срещна с някого, който е евреин, не го питам дали мрази палестинци. Казвам му „Ей, виж, ние сме в Хамбара! Весело е и пеем. Виж къде е онзи измислен конфликт и ние къде се намираме сега“. Това казвам. Защото аз никога не съм мразила никого.

Казваш, че си българка? Защо се чувстваш българка, Ража?

Е, как защо?! Защото тук живея цял живот. Всичките ми спомени са свързани с България и особено със София. Детството ми е пред блока в „Младост“ – жумичка, ритане на топка, пързаляне на някакъв хълм. После всичко останало е пак тук – в София, в България. Това са ми спомените, това ми е животът.

Какво те прави българка?

Начинът ми на живот е на практика български, а не арабски. Дори не български, ами европейски. Мисленето ми е свободно.

На арабски наричат хора като теб мустагрибин, т.е. „озападнени“. Ти въпзприемаш ли се така „озападнена“?

Ама разбира се! Но не в онзи негативен смисъл, в който напоследък това понятие се използва в арабския език. Иначе смятам, че когато съм завършила българско училище, български университет, плащам данъци тук, живея сред  българи и творя тук… ами повече от нормално е да съм част от това общество.

Сблъсквала ли си се с дискриминация?

Е, да, но като дете. В детската градина, когато ме записаха нашите, а все още не знаех и думичка от езика, понесох  от прословутата детска жестокост, която беше наистина брутална. После в училище, понеже бях по-малка от моите съученици, една такава малка и различна тийнейджърка, се намериха в гимназията тъпанари, които да се заяждат с мен. Както можеш да се досетиш, го приемах много лично. Всичко това, разбира се, ми остави някакви травми, които обаче смятам, че преодолях. Освободих се с времето от тях.

А защо музика, след като си завършила „Финанси“?

Финансите са изклюително скучна и досадна материя. Само  някакви числа…

Е, някои хора намират магия и в числата.

Нямам никакво съмнение. Възхищавам се на такива хора. То всъщност и музиката е магия на числата. Но все пак предпочитам магията на музиката. Не знам как стана. Не знам дали просто музиката не ме избра… Напоследък много се замислям върху това, защото като дете ходех на уроци по пиано с голяма досада от свиренето, но с голямо вълнение от срещата с моята учителка. Тя беше аристократ някакъв на духа, живяла и свирила из цяла Европа. Когато бях на 7 години, а тя беше на 65, влизахме в една голяма стая от  младостския ѝ апартамент в панеления 18-етажен блок, в която имаше единствено един огромен роял, на който трябваше да свиря. А умирах от досада да трябва да чета ноти, но пък много се вълнувах от всяко посещение, защото не само, че ми сервираше чай, ами и свиреше. Явно искаше да ми покаже колко може да е красиво. И аз ходех точно за тези моменти – да я слушам как свири.

Това е история за пианото. А за китарата, която е твоят инструмент?

А, да… (смее се) В някакъв момент, когато вече бях на 21-на години,  може би, бяхме компания у един приятел на брат  ми. Видях неговата китара и реших, че много ми отива. (смее се) Никога не бях докосвала китара и реших да се науча. Най-добрият ми приятел, който сега е в Лонндон, ми подари тогава китара и за следващата година китарата просто се превърна в част от тялото  ми. Просто беше навсякъде с мен. Гледах клипчета в YouTube, почнах  да свиря песни, които харесвам. По едно време се опитах и да ги пея, защото дотогава не знаех, че мога да пея. Като излизахме на Народния, примерно, винаги и китарата беше с мен. Приятелите ми започнаха все по-често да искат да пея. После имах много тежък период, с много лични проблеми и реших, че за да ги преодолея, просто трябва да свиря пред хора. Пратих си записи на различни хора и Иван Димитров от „Артхостела“ ми каза, че това е супер, колко ще ми бъде хонорара, кои дати са свободни. А аз нищо неразбирам от тези неща. И просто се съгласих.

На първата дата беше пълно. Направихме втора дата. И пак беше препълнено. Така „официално“ започнах  да свиря и да пея пред  хора. На първия месец вече свирих в „Микстейп“ пред 600 души публика. Всичко стана на толкова бързи обороти, че реших да си пиша собствена музика, а не да правя кръчмарски кавъри.

Мислила ли си си някога да не живееш в България? За музиката и за музиканта наистина няма граници.

Ако някога се махна от България, то ще бъде защото масово се търсят и натрапват проблемите, кофти нещата. Включвам телевизора и някакви простаци ми обясняват какво и как ставало или трябва да стане. Отварям си фейсбука и дори там някакви хора са толкова ограничени, че да им пречат различните раси, различните култури. Реалният живот е много по-красив от този, който ни показват медиите. Пълно е с млади хора, които правят някакви смислени неща. Освен това новото поколение не е тъпо, има много информация и прави разлика между простоттиите, които се случват тук и всичко смислено, което се случва и тук, и по  света.  Затова тоя „балон“, който събира смислените хора, трябва да го пазим и да го разширяваме.

Добре, де, ама ако си тръгнеш, как ще го разшириш тоя „балон“? Как ще създаваш общност, ако те няма?

А, не, аз нямам никакво намерение да си тръгвам. Имам толкова неща да направя тук. Бих отишла някъде за две години, например, да видя там какво мога. Но на мен в  България ми е хубаво. Харесва ми свободата тук. Свободата да среща хора в „Терминал  1“ или от „Терминал 3“. (смее се) Знаеш ли, мисля, че живеем на някакво много сигурно място. И мисля, че всички тези неща за престъпността ги пускат медиите, за да се сдухваме, за да се тревожим.

Е, на теб не ти се случват, защото ти е такава средата. Но това не значи, че не се случват изобщо. Все пак всички видяхме как някакви мутри разбиха лицето на човек с телескопична палка на Околовръстното.

Да, може би си прав. Факт е, че в клубовете и в баровете, в които ходя, се консумира алкохол, но понеже там се събират  нормални хора, никога не съм ставала свидетел на побой или на проблем дори, нито някой ме е закачал. Ако, обаче отида в  някоя чалготека в Студентски град, почти сигурно не само ще стана свидетел на проблеми, ами някой ще се опита и да ми ги създаде.

Какво искаш да промениш тук в България? Ама точно ти, не ей така по принцип, а  точно ти.

Ох, искам да променя музикалната култура. Рокендролът е много, ама много остарял. От друга страна поп музиката е някакъв пълен ужас – чалга с някакви модерни бийтове и безсмислени текстове. Няма послания, няма ритъм. Дори да няма кой знае какво послание, една поп песен може да има поне готина мелодия, приятен аранжимент.

Добре, а какво харесваш в  българската музика?

От новите ли?

Не само от  новите банди и изпълнители, ами изобщо от българската музика.

Харесвам много Насекомикс, Ревю, Анимационерите, Heyes and Y, JEREMY?, Bears and Hunters… Има още. Но, знаеш ли, много е трудно човек да прави само това. Много е трудно. Аз доскоро работех и други неща, но от два месеца реших, че трябва да се концентрирам изцяло върху правенето на музика.

Винаги накрая питаме какво е патриотизмът? Какво е патриотизмът за теб, Ража?

Патриотизмът е нещо страхотно, когато е нормален. Нормалното е човек да помни историята си и да прави всичко възможно да прави мястото, на което живее, по-добро за живеене. Когато, обаче е над някакви нормални граници, става нещо ужасно. Когато става дума за тупане на гърди, някакви неща над всичко, някакви тениски – ами това са комплекси, които едни хора ги запълват и задоволвят с някакъв изкривен патриотизъм, с агресия или по някакъв друг начин.

На български съм правила кавър на една песен, защото много я харесвам – „Ала бала“ на Ревю. Нормалният патриотизъм е тоя на Васо Гюров…! Ето, само си дойде! Тоя човек е  пример за патриот –  и с текстовете му, и  с музиката му, и с каузите му. Ето това е нормалният патриотизъм.