SHARE

Радосвета е като името си. Усмихната и светла. Доктор е, но от истинските. И в двата смисъла на тази дума – лекува и буквално, и преносно. Ще я оставя сама да разкаже за себе си, защото само така можете да усетите искреността на истинските мисионери. Да, търсих точно тази дума. Радосвета е мисионер. Колко често ви се е случвало да употребявате тази дума с истинското й предназначение спрямо някого. Не много често, нали? Прочетете интервюто с Радосвета, за да ви стане светло. И да видите, че има смисъл.

15397618_10211538510726259_583125035_oКакво правиш ти, Радосвета?

Ами какво ли не! Занимавам със здравеопазване, по-точно със сексуално и репродуктивно здраве и с подобряване достъпа на уязвими групи, групи в неравностойно положение до образование, здравеопазване и социални услуги. Занимавам се с образование – здравно и сексуално, като се занимавам с най-различни хора и групи. Много пъти съм се чудила, ако трябва да се определя, като как бих го направила, и мисля, че най-точно би било да кажа, че съм NGO човек (от английски non government organisation, или неправителствена организация, бел. ред.). Т.е. човек, който е прекарал по-голяма част от времето си, отдаден на работа и другите хора в неправителствения сектор. Лекар съм по образование и винаги съм работила нещо интердисциплинарно, което не може да бъде определено като истинска медицина, като истинска антропология и като истински терен на работа – нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света!
Мисля, че почти няма ромска махала, в която да не съм стъпила в държавата – работя с роми от 15-20 години, от по-отдавна работя даже с млади хора – със здравни специалисти, журналисти, а част от нещата, които правя, са свързани с кампании. Такива кампании, които целят хората да станат по-образовани и да пазят здравето си. Такива, които са насочени към това хората да стават по-приемащи различните и по-чувствителни и по-добри. И такива, които са насочени към това политиците да могат да правят не нормотворчески глупости, а важни неща, които да водят до добри промени, защото ние колкото и да работим на терен, колкото и да се опитваме да правим неща, ако нещото, което искаме да се промени, не е регламентирано и го няма като разпоредба, закон или някакво подзаконово положение, то просто не се случва.

Правим това интервю в дните около отбелязването на Деня на доброволеца, в дните около отбелязването на Деня, посветен на борбата със СПИН, и в едни много натопорчени и агресивни дни, в които омразата към различния взима връх.
И като казвам „различния“, визирам различния от „нормалния успял българин“, което се оказва една категория, в която попадат роми, бежанци, всеки, който е изпаднал от дневния ред на „успелия бял човек“.

Много интересен термин е това „нормален успял българин“! Това може да бъде толкова изключително тясна прослойка и същевременно да бъде много широко понятие. Освен това хлъзгавото е там, че всеки си го разбира посвоему и си има собствено определение в главата, както за повечето неща. Аз много мразя въобще, когато за някои казват „това са нормалните хора“, защото, ако кажем, че тези са нормални, означава да кажем, че другите са ненормални – ами кой си ти да кажеш, че някой е нормален или ненормален? Поради тази причина обикновено заменям думата „нормален“ с „обикновен“ или „средностатистически“ , което има леко подценяващо обидна конотация, но във всеки случай звучи по-добре.

Защото политиците ни наричат нас – „обикновените хора“. (смее се)

Да. (смее се)
А пък всеки посвоему е необикновен!
„Лудите – те да са живи!“ – по-добре човек сам да каже, че е луд, отколкото някой да го нарича ненормален.
Ако някой преди 5 години ми беше казал, че в нашата държавица с всичките ѝ кусури ще се даде такава воля на езика на омразата – аз нямаше да повярвам.
Всъщност през тази шантава 2016 г. се случиха толкова неща, които, ако някой ми беше казал преди 5 години, че ще се случат, щях да се смея дълго и напоително… Като Brexit, като Тръмп, като много, много други неща. 2016-а е много ужасна година, защото всяка сутрин при събуждането си като повечето обикновени и средностатистически хора се включвам или към телефона, или към компютъра, за да видя какво се е случило, и развих нагласата всяка сутрин, като се будя, да си казвам – я сега да видим кой ни е напуснал, я сега да видим кой е умрял. Като се започне от Дейвид Боуи и Алън Рикман – ами то няма спиране. Добре, че тези дни Кърк Дъглас стана на 100 години – да е жив и здрав милият, че иначе съвсем осиротяхме и какво остана? Да мислим каква планета ще оставим на Кийт Ричърдс и да си ходим всичките. Но всичко е относително, стотният рожден ден на Кърк Дъглас ни припомни, че всъщност той се казва Исур Даниелович Демски и е имигрант от Одеса – един много знаков град за майтапи и за еврейски хумор.

Но да се върнем на хората в неравностойно положение и на стигматизираните. Думите са нещо много силно и нещо много страшно и винаги казвам и на младите хора, с които работим, и на студентите и на учителите по здравно образование, че думата може да възвиси, може и да убие някого и е много важно да внимаваме и да формулираме правилни послания, които да стигнат до много хора и всяка дума да си е на мястото.

Ние работим с най-различни хора в неравностойно положение, които често имат нужда от подадена ръка или от подкрепа, но в абсолютно всички случаи най-много имат нужда от разбиране. Понеже ти спомена 1 декември, темата за хората, живеещи с HIV, е тема, която на моменти ми се вижда като изтъркана. По традиция като „кучета на Павлов“ на всеки 1 декември правим шествия или хората се закичват с едни червени панделки, но това под никаква форма не намалява стигмата към хората, живеещи с HIV. Точно на 1 декември направихме премиера на една книга, която се казва „Наръчник за оцеляване“, която се разпространява безплатно и е плод на 20-годишно събиране на истории и информация на хора, които живеят с HIV и са се сблъсквали със здравната система и е ад. И това стълкновение не засяга само това да получат антиретровирусната си терапия в Инфекциозна болница, а е за съвсем обикновени неща като това да отидеш на зъболекар, да отидеш на специалист УНГ или да родиш. И тогава, когато са имали това неблагоразумие – говорим за София, за големи реномирани столични болници, когато са имали неблагоразумието да кажат какъв е HIV статусът им, започва някакъв кошмар с посочване на вратата, с казване „Ами ние нямаме тук кабинет за такива като вас“. Това са едни преболени и изстрадани истории, при условие че има толкова много програми за превенция и на Глобалния фонд за борба с HIV туберкулози и малария, който преди да се изтегли тази година от страната, беше тук 10 години и това, което продължава да се случва, е просто ужасно.
Въпреки че съм лекар по образование, не мога да не кажа, че българският лекар не е достатъчно съпричастен от гледна точка на това да прави пациента съучастник в лечението. Т.е. да се отнася с него равнопоставено и да се опитва да го информира. Сега покрай тези случаи си мисля, че и самите лекари имат нужда от някаква адекватно поднесена информация и дори обучение за реакция, ако щеш. Същото нещо важи и за училището. Това ми е другата болка. Младите хора, които отиват в българските училища, не получават интерактивно образование, което да е поднесено интересно. Наскоро правихме едно обучение на връстници, на което бяхме събрали над 40 15-годишни средношколци от различни градове и училища от цялата страна и те бяха дошли на първия модул обучение от връстници на връстници. Как се радваха те на това, че ние работим интерактивно, че седим в кръг, че си говорим, че разглеждаме практически казуси, че има някакви ролеви игри! Същото това нещо го забелязвам и при учителите. Учителите и университетските преподаватели изключително много се радват, когато им поднасяме неща интерактивно. Обаче после, като се върнат в училището или университета, някак не го преработват в мозъка си така, че да го поднесат на младите хора по този същия начин – те са си се кефили за тях си. Обаче после отиват и застава учителката, обръща широкия си гръб на учениците и започва да пише на дъската и дотам. Това са нещата, които са жални…

15419475_10211538512886313_1829240493_oДа, но в същото време има една порода хора, които не се отказват да помагат… И това е радостно.

Това с доброволчеството е изключително важно нещо. Всъщност и аз, и колегите ми, и много приятели, които работят в други организации или работят нещо друго, посвещават голяма част от времето си на някаква доброволна кауза – това го правят не само хора, които като мен се определят като НПО хора, а го правят и хора, които работят нещо друго, което им храни устата, но не им храни душата. И за да си нахранят душата, отиват и доброволстват нещо. Познавам хора, а и смело мога да кажа, че и аз съм от тях, които доброволстват за повече от половината неща, които правят в живота си. Това е изключително важно и е много хубаво, защото тогава, когато си отдаден на някаква кауза, много по-бързо се случват нещата и вървят по-добре. Нали знаеш за това проучване, което казва, че 8% са хората, които движат света напред, докато другите градивно гледат пъпа си или интензивно бъркат в носа си, или просто разрушават. Според същото проучване има 10-15% хора, които искрено обичат това, което работят. Аз явно съм от това малцинство, което си обича работата. Може би заради това ни се получават нещата! Много ми храни душата например това, което правим с ромите – за здравните медиатори.

Да, разкажи ми! Аз съм слушала много за здравните медиатори и за тази програма! Всички хора, които са работили по тази програма, говорят с изключителна любов за нея, за това как тя постига чудеса, как тя помага на ромите покрай осмислянето на този важен проблем със здравето, за тяхното социално ориентиране по принцип. Включително ми разказаха за случай как един от тарторите на една махала дръпнал здравните медиатори и им казал: „Стига сте ми бунили тука, образовате ми хората и после спират да си продават гласа“.

Да, така е.
Здравните медиатори са роми или представители на група в неравностойно положение на няквка общност някъде в държавата. Здравните медиатори са мост – тази дума вече се изтърка, но аз много я обичам, много е хубаво хората да градат мостове помежду си, общностите също.

Аз вярвам в клишетата! Животът е клише!

Да, това е напълно така!
Та здравните медиатори са мост между ромската общност и институциите – общински, здравни, социални. Здравният медиатор е тази харизматична фигура, която има комуникативни умения или обича и умее да общува с хората, която има минимум средно образование, говори езика на общността, защото не е задължително той да е ромски, например групата на цоцоманите говори български, милета говорят турски, копанарите говорят на някакъв влашки диалект, т.е. важно е да се говори езикът на общността, освен българския, разбира се, и да има желание да работи на терен и да има тази искрица, която пали други искрици, които стават на огньове. Всичкото това здравните медиатори го правят за минимална заплата, но те са едни много мотивирани хора – те са мъже и жени на различна възраст – от двайет и няколко докъм 60-годишни. В момента в България са над 200 и работят в над 100 общини. Всяка година в Медицинския университет, във Факултета по обществено здраве, обучаваме нов випуск здравни медиатори, които или подсилват нуждата в места и общности, в които има нужда от допълнителен човек, или отиват да работят в някоя нова общност.

Аз също чувам, че и тези хора се амбицират те самите да продължат образованието си, често стават лекари…

В момента може би ще е голяма дума да кажа, но над 40% учат нещо. Някои от тях са завършили бакалавърска или магистърска степен. Имаме една здравна медиаторка, тя ми е едно от най-любимите същества, казва се Димитринка и беше здравен медиатор в едно село в Северозападна България – село Метковец.

Най-бедния български регион.

Да.
Между другото в този най-беден български район ромите са най-интегрирани и има най-висок процент висшисти. Може би защото няма езикова бариера – там основно са цоцоманите, които говорят на български.

Или пък хората се обединяват в екстремни условия…

Може, възможно е.
Има едно село, аз винаги го давам за пример, но то е страхотно – Долни Цибер, всички висшисти са роми. То се намира близо до Дунава в община Лом и е едно от малкото места, на които не съм ходила. Въпросната Димитринка завърши бакалавърската си степен и в момента работи във Военномедицинска академия като медицинска сестра, и продължава магистратурата си. Имаме много различни медиатори, част от тях са завършили социални дейности – икономика, психология, педагогика, етнология и продължават да се развиват, което е страхотно, защото е добър пример, а студентите медици са друга приказка. Димитринка е единствената от медиаторите, която реши да се занимава с медицинска специалност. Освен медиаторите, които са ми огромна радост, тези дни беше Националната среща на здравните медиатори. Влизаш в залата и виждаш 200 човека – усмихнати, мотивирани, най-различни, и си казваш – Боже, дано да съм запомнила имената на всички. Като бяха по-малко, им знаех имената и на децата им, и на семействата… много е хубаво в такава зала ти да си малцинство и да се чувстваш комфортно, просто е изключително хубаво наистина.

15491599_10211538510646257_2103318966_oСтудентите са млади хора, които в голяма част от случаите са от малки населени места, от бедни семейства. В преобладаващата част от случаите са първите, които имат университетска степен от семейството си – млади хора, които са влезли медицина или друга медицинска специалност на общо основание. Т.е. няма привилегии, няма специална квота, просто са издържали отвратителните изпити по химия и по биология отлично, за да ги приемат и учат за лекари, за стоматолози, за фармацевти, за лаборанти, за медицински сестри, акушерки и т.н. Имаме над 200 завършили от различни медицински специалности. Тази година се дипломира първата кохорта млади лекари. Миналата седмица се дипломираха шест млади лекари накуп! Една от девойките завърши трета по успех и в момента започна работа в „Света Екатерина“ в кардиологията. Едно от момчетата сега ще дойде да работи в Първа градска в София, а едно друго момче сега ще специализира в офталмологията – те са прекрасни. От тези хора, които са завършили медицински специалности, само двама са напуснали България. Това е добра новина за нас, защото младите медици напускат страната – и лекарите, и медицинските сестри – и ще дойде момент, когато ще си отиде поколението, което в момента е в силата си и лекува, и няма да има кой да ни лекува. Това, че те остават и засега поне намират смисъл да останат, е много хубаво.
Догодина ще има нова кохорта – този път от софийския Медицински университет, които ще се дипломират за лекари. Тях ги познавам по-добре. Те са наистина страхотни също и това е страшно мотивиращо. Аз съм била ментор на пет момичета – една ерготерапевтка, една кинезитерапевтка, една акушерка и две медицински сестри. Те всички завършиха и в момента се реализират и са невероятни, просто невероятни.
Миналата година бях лектор на TEDxWOMEN и говорих за ромите и стереотипите, и бях поканила две от студентките – Димитринка и Антония. Антония в момента е петокурсничка медицина и мечтае да специализира “Неврология”, а Димитринка работи като медицинска сестра. Та те бяха дошли с мен и организаторите много бяха харесали Димитринка, и я поканиха и тази година тя беше в TEDx лектор и се справи невероятно. Беше във финалната тройка на лекторите заедно със сценично много добре справящи се жени като Миролюба Бенатова и Мартина Вачкова, а те казаха, че Димитринка била на нивото им и бяха самите те много развълнувани от нея. Ето тези неща как да не ти хранят душата?
И понеже знам, че и ти имаш отношение към това и си медиен човек, не мога да не кажа нещо друго, което безкрайно много ми храни душата, ние имаме обща приятелка, която си отиде 2012 година, журналистката от БНТ Валя Крушкина.

Да. Крушето, както й казваме галено…

Да… И когато тя си отиде, ние, нейните приятели, заедно с брат й направихме фонд „Валя Крушкина“. Тъй като тя беше много обичан човек от много хора и когато се разболя от онкологично заболяване, много хора пускаха есемеси и се събраха пари, и те не можаха да отидат за нея. А тя беше казала… – тя дълбоко оптимистична, към всеки човек винаги се обръщаше с „обичам те“, без да лъже, и тя каза: “Аз знам, че ще се оправя, и като се оправя, парите, които останат, ще ги дадем за болни деца”. Фонд „Валя Крушкина“ го има и тогава, когато спрат да работят фондове като Фонда за лечение на деца в чужбина поради безобразия и малоумие, не знам каква е тази деструктивна идея, като нещо работи добре, да трябва да го затрием, още не мога да се примиря с това, което направиха с фонда.

С Валя сме едни от създателите на Фонда за лечение на деца. И с нея работехме активно по създаването му.

Да, на името на Валя днес е към фондация „Работнилница за граждански инициативи“ и подпомага болни деца, но парите не са много и затова ние само додаваме.
Другото нещо, което прави,  е журналистическите награди „Валя Крушкина“ – журналистика за хората. Тази година на 15 декември ще се раздадат за пети път. Винаги се раздават в четвъртък, понеже ние бяхме, продължаваме да сме, но понеже Валя я няма… една група приятели, които се събират всеки четвъртък, и затова тези неща се случват в четвъртък. Всичко, което се прави около този фонд, е на доброволни начала. Всички хора, които участват – нейни приятели от години, хора които не са я познавали, но които съм сигурна, че тя страшно би се зарадвала да познава, като например в момента ми хрумват две страхотни жени – Илияна Николова от фондация „Работилница за граждански инициативи“ и Краси Величкова от „Български дарителски фонд“, които не са и виждали очите на Валя, но все едно са отраснали заедно, просто го правят ей така, аз имам лична мотивация, но вече и те я имат. Получават ни се нещата и носители на наградата са хора, които впоследствие са се развивали страхотно или наистина са невероятни хора.

 

15398936_10211538512926314_2018886244_oОчаквах разговора с теб да тече по този начин и следвайки го, очаквано те питам „Има ли лоши роми?“. Има ли лоши българи? Или има просто лоши и добри хора.

Значи има лоши хора и добри хора. Лошотията и добрината не са етническа категория. За радост или съжаление категорията е човешка. Познавам добри българи, лоши българи, добри роми, лоши роми. Ние сме до голяма степен жертва или подвластни на стереотипите, с които сме отгледани. Тогава, когато по разни обучения говоря за това как се работи в мултиетническа среда, обикновено започвам, питайки хората дали са слушали вицове за българина, французина, англичанина, руснака, германеца – някой във версията – Бай Ганьо българина, Бай Ганьо англичанина – и обикновено това са едни от първите проявления на стереотипното мислене. В тези вицове обикновено българинът побеждава благодарение на тарикатлък, от една страна, и на удивителните си сексуални практики, с които просто размазва, срива до земята останалите клети нации. Обикновено питам хората: “Абе, според вас какви са французите?”. И хората казват: “Те са големи любовници, те са много галантни, те са кулинари, те са възпитани”. Аз ги питам: “Може ли да си вдигнат ръцете тези, които са имали 10 гаджета французи? Няма, нали?”. Дори сега с тези пътувания, обикновено е така… “Германците какви са?”, питам. “Ами те са едни точни, едни маршируващи, дисциплинирани…

Нямат чувство за хумор… (смее се)

…нямат чувство за хумор и са големи техничари.” И ги питам откъде ги знаят тези неща? Познават ли германци, французи… А хората казват: “Не бе, ама то така”. Е, така е и по същия начин с българите, турците, циганите…

Но Русия няма граници и е интерпланетарна!

Е, разбира се, разбира се, че как!
 Да, патрЕотизмът много интересно някак си минава през тази безкрайна Русия.

Какво е за теб патриотизмът?

Ами в последните години нещо, към което подхождам иронично и го наричам „патрЕотизъм“.

А истинският патриотизъм?

Според мен истинският патриотизъм е да си обичаш страната, да си обичаш държавата, но в никакъв случай не означава да мислиш, че твоята държава е нещо повече от другите. Но пък и не е нещо по-малко.

Да обичаш не означава да мразиш.

В никакъв случай.

Особено в твоя свят.

В никакъв случай. Патриотизмът е това – да си обичаш града, семейството, приятелите. Красиви природни забележителности, природни артефакти и произведения на изкуството и т.н.
 Същевремено, ако си обичаш твоите неща, би трябвало да си достатъчно широко скроен, с широк поглед, да си любопитен и да искаш да знаеш и да видиш какви са нещата, с които другите патриоти, а не патрЕоти, се гордеят и кои ги формират. 
Ако трябва да кажа и ако трябва да си отговоря на себе си дали съм патриот, понеже гледам да не мисля на тази патрЕотична тема, че ме побиват тръпки и току-виж ми пораснали зелени пъпки на носа, бих определила себе си като европатриот. Аз харесвам идеята за обединена Европа и за България като част от Европа. Някак си ми е по-голям патриотизмът, не е толкова локален.

Седя и те слушам, и се сетих, че сме в дните на още едно отбелязване – годишнината от убийството на Джон Ленън, и ми идва да кажа: “Всичко е любов според теб, Радосвета, така ми звучи” (смее се).

Ами да, любовта ще спаси света! Доброто ще спаси света! Аз дълбоко вярвам в доброто начало и сигурно така ще си бъда докрая, ще си вярвам в доброто, то наистина е по-силно. Любовта побеждава! Факт е, наистина любовта побеждава всичко. Не защото Лили Иванова има такава песен (смее се), а защото е така, просто е така.
 Обаче пък, от друга страна, може би си мислим, че любовта е такова нещо, защото всеки от нас с идеята си да продължи съществуванието си и то да не е клето и жалко, се обгражда със себеподобни и с приятели. Ние с една приятелка го наричаме балон това. Всеки си прави балон от себеподобни, за да не му е ужасно и за да има смисъл да се буди сутрин с усмивка, и всъщност идеята е да си правим балоните по-големи.

Напоследък някак си от 2013-а зорлем ни разшириха балоните, накараха ни да започнем да миксваме тези балони, този процес е много някак си обнадеждаващ на фона на всичко останало.

Всъщност социалните мрежи са тези, които на мен ми разшириха балона, което ти дава усещането, че ти и шепа приятели не сте единствените ненормалници, което е страхотно. Освен това си мисля, че трябва да гледаме към балоните на другите хора и да правим мостове между балоните и нещо друго, което си мисля, е, че трябва да се ходи и да се говори на хората – бавно, търпеливо, спокойно трябва да се говори.
 Не трябва хората да се етикетират с „тия са селяни, тия са простаци, тия за игноранти, тия нищо не разбират“. Иди и говори. Намери време, излез от зоната си на комфорт. Животът не се променя с цъкане на лайкове или с написване на смешка за „Издислав“ да речем – просто и това ми порасна като зелена пъпка на носа. Промяната се постига по друг начин – ставаш, излизаш, ходиш и така.
 Колкото и да си настроен към една или друга група, няма хора, които да кажат нещо лошо на новината, че наскоро шест млади роми са се дипломирали и ще бъдат лекари, нали? Някак си, колкото и да хейтиш, какъвто и хейт да ти идва, няма как, няма просто какво да кажеш – ама те са гадни, ама те са черни – ами не става.

* Снимки: Мария Маринова